Константин Гълъбов

Довчера той беше между нас и го виждахме само със своите физически очи. Сега, когато смъртта го грабна, ще добием вътрешен поглед за него.

Ще започнем да разбираме кой бе Ник. Вас. Ракитин, човекът с непринудената и блага усмивка, със светлите и кротки очи.

И тогава болката ни ще бъде дваж по-силна, защото ще знаем кого сме изгубили в неговото лице. Такава е съдбата на първите ни хора - да ги разбираме след като ги изгубим.

Макар роден и отрасъл в България, Ник. Вас. Ракитин бе всъщност един чужденец. Защото в своята вродена доброта, той беше чужд на нашата среда. Сякаш беше се родил случайно между нас.

Чужденецът си отиде и всички сме виновни за неговата смърт: толкоз аз, колкото и ти, непознати читателю!

А виновни сме, защото нямаме неговата непринудена и блага усмивка, неговите светли и кротки очи - защото между нас мъчно могат да живеят хора като него.

Размисли добре и ще видиш, че не той се хвърли под колелетата на влака - че ние го пратихме под тях. Или това ти се вижда пресилено?

Добре тогава: ти си невинен, макар да не те интересува никога съдбата на българския писател и да гледаш спокойно как се бори за залък хляб.

Аз, обаче, не съм невинен. Обичах Ник. Вас. Ракитин, и все пак не се заинтересувах нито веднъж за живота му, не го попитах нито веднъж какво го измъчва.

А виждах често овехтелите дрехи въз гърба му, срещах често угриженото му лице.

Човекът с непринудената и блага усмивка, със светлите и кротки очи си отиде, но ще живее в хубавите песни, които ни остави.

Защото той цял е в тях и то не само с любовта си към хората, но и с любовта си към великата майка-природата, чието лоно прибра тленните му останки.

Колко много я обичаше той - колко много го обичаше тя!

Тя му разкриваше своите тайни, защото тайните си природата разкрива само на благородните души, - на хората с непринудена и блага усмивка, със светли и кротки очи - не на мен, не на теб, непознати читателю!

——————————

в. „Литературен глас”, г. 6, бр. 234, 13.05.1934 г.