Димитър Костадинов

Поезията на Никола Инджов излъчва природовидима и свиша красота, една земна и небесна хармония между човека и природата. В тази красота чувствата и мислите се “целуват и прегръщат” със слънчева поривност, с храмната извисеност на мисловност, която еховейва и светлее със сигнализациите на човешки идеали, изпълнени с мисли на действеност. Съзвучието на стиховете му е ручейно-поривисто, изгревно-празнично, планински-извисено, жътвено-светло, ръмливо-весело, крилато-устремно. Така това съзвучие носи внушаемост за безкраен, за боголетен свят.
“Дългосветието” в поезията му не е десетилетно, нито столетно – то е едно своеобразно “боголетно” светене. Евфоничната музикална стойност на тази поезия е обвързана с многобагрени, непрекъснато вплитащи се “нишки” от поетическа лексика. И не само в поезията му, но в белетристиката и в публицистиката му се открояват образни инвенции, непрекъснато трансформираща се към земни и свиши тайнства мисловност и напълно хармонизираща с природовидимия и невидим свят изобразителна поривност.
Неслучайно стихотворението (или поемата според поета) – “Свечеряване” – се състои от четири части. Тук откриваме родовата връзка на поета като действено съмишленичество с природата, и то с българската кръговратна природа – толкова реална и приказна, колкото реално и приказно е българското трудолюбие, вплело в себе си и доброволно усърдие, и всеотдайна обич, и майсторлък, равен на Изкуство.
Над вертикалната насоченост към небесните тайни и към божественото всеможие на планината, която е символ на убежище и сигурност, символ на предимствено разположение спрямо живеещите на равнинната хоризонталност и същевременно олицетворение на богоизбран спокоен и сигурен, извисен живот, се вие орлица. А орлицата (или орелът изобщо) не само в сегашната наша цивилизация, но и във всички други съществуващи някога цивилизации, е символизирала висшата мощ на много богове и герои. И все пак универсалността на този символ или образ с многопосочна символна характеристика не ни пречи да разгадаем значението точно тук на тази орлица. Тя безспорно е свързана със светлото божествено начало, със слънчевото благородно живеене, със слънчевата дарственост.
Идва свечеряването – с него и вечерта, и нощта. Но сега още е светло – затова от орлицата се отразява сянка. И тя не кръжи върху друга сянка, а върху собствената, т.е. върху собствената възможност да потвърди, че тя самата е символ на светлината. И нейната сянка не се противопоставя на този, който я поражда, не се противопоставя на светлината, а я сигнализирва, оповестява и ориентира околните за все още съществуващата слънчевост, т.е. дарствена свиша светлина.
Орлицата със сянката си тук символизира и връзката на божествените небесни енергии със земния живот, с възможността да има земен живот благодарение точно на тези свиши небесни енергии, свиши слънчеви дарствености. Затова и бялото градче в планината прилича на птица. Не е друго това градче – цветно, керемидено или схлупено например, а точно бяло. Бяло: защото е закриляно от двойна природна същност – и от планината, и от орлицата. Бяло: защото диша с убежищната закрила и с крилатата поривна душа на орлицата – на орлицата, която е съмишленическа сродница на слънцето, т.е. на ангелската чистота у “слънчевите криле на орлица”.
Още в началото на произведението дуализмът “небе-земя” тук не се противопоставя. И планината върви от хоризонтала на земята вертикално към небето. И орлицата е над планинския вертикал и закриля собствената си същност, т.е. сянката си, която се движи по хоризонтално-вертикалния устрем на планината. А бялото градче, което е но-ниско разположено в своето живеене спрямо най-високия връх на планината и спрямо летежа на орлицата, не се противопоставя на благородните вертикални животи на планината и орлицата, а прилича на птица и е закриляно не само от поривните същности на планината и орлицата, но и от най-близко извисената към небесните висини природна същност на трепетликата. Точно затова няма противопоставяне на небето със земята и на земята с небето.
Налице е едно съмишленическо живеене на земното с небесното. Дори и времето да е на свечеряване, дори и да дойде вечерта и нощта. А няма ли противопоставяне, тогава и на поета му е лесно. Затова той доближава и божествените, и земни пориви до читателя с изключително видима и същевременно дишаща с усмивка и радост земно-небесна и небесно-земна картина на живеене на едно бяло планинско градче, което е наподобено на птица, а дървените му къщи имат стрехи, които приличат на криле. Налице е приказно извисена картина в първата строфа и първите два стиха на втората строфа от първата част на поемата:

В планината, където орлица
върху сянката своя кръжи,
едно бяло градче като птица
под една трепетлика лежи.

То е с дървени къщи, които
имат стрехи, – не стрехи – крила.

Точно тази приказна атмосфера предполага да продължи поетът в третия стих от втората строфа с фраза, която завършва с многоточие и която категорично предупреждава: “Почва приказка…” Именно оттук започва приказният рисунък и приказната атмосфера, в която живеят и с умението сякаш на хора на Изкуството се трудят в своя не лек и все пак морално извисен и природосъобразен живот сродниците на поета. Това са все хора на физическия труд.
Не друг, а природата ги подсеща кога какво да вършат. Щом пролетта е дошла, планинските хора знаят, че трябва да грабнат на рамо брадви и да тръгнат към сечищата, защото там е тяхното ежедневно битие, свързано с прехраната им. Наистина те това го приемат като необходима и единствена възможност за прехрана, а не като съпротива спрямо природата, а не като унищожаване на нейна част от живеене, на нейното красиво и необходимо излъчване.
И все пак точно прехраната, точно възможността по този начин да осигуряват прехраната си ги доближава до природовидими и съвсем естествени животински привички и изяви. А колко точно е уловил това поетът, разбираме от първите два стиха на третата строфа:

Тръгват хората с брадви на рамо
накъм сечища с мечи следи.

Тук мечката е символ не изобщо на безкомпромисните животински порядки в горското живеене, но и символ на преобразен живот, защото тя излиза точно през пролетта от бърлогата си, от собственото си зимно жилище. И планинските хора тръгват с брадви на рамо към сечищата точно през пролетта.
Вярно е, че в християнското митологично съзнание мечката е символ на жестокост, лакомия и плътска стръв. Но и другото е вярно: че точно през пролетта, когато мечката излиза от леговището си с рожбите си, тя носи друго символно значение – тогава християнското митологично съзнание я възприема като възкръсваща и обновяваща сила спрямо множество езически порядки и категорични проявления.
Тук синекдохната “проява” на планинските секачи “с меча следа” е по-скоро тяхната увереност, че всичко, към което вървят в трудовото си ежедневие, ще бъде изпълнено с достатъчен капацитет на силите им, с убедителен професионализъм, с достатъчно познаване на възможностите им. Всичко върви натам – към сечището, към изявата на физическите сили в името на физическото оцеляване.
А духовното оцеляване е показано от поета чрез неговата леля. Тя е събирателен образ на всички ония жени, които остават в градчето притихнало и без много парадиране продължават традицията на един народ – да тъкат килими, в които да вплитат собствената си взаимовръзка с многобагрения природен свят около тях и душевната им нагласа да раздвижат материално видимото, сътворено от техните ръце, така, както природата покрай тях се движи в кръговратния си четирисезонен живот.
Килимът, който тъче “леля Кръстина”, не е обикновен предмет от домошарското битие на българина. Напротив – с образните внушения, които идват от природовидимите одухотворености, с багрените символи, метафори и сравнения доказват, че българинът не е домошар, а активен преобразител на всичко около себе си и на природосъобразната душа в себе си. Точно затова този килим има “душа”. И както килимарката има душа на истински творец на Изкуство, така и килимът, сътворен от нея, не може да бъде обикновен етнографски предмет за делник или празник в живота на българина, а стойностно Изкуство, което излъчва красотата на душата на създателя му.

Във градчето утихнало само
мойта леля остава една.

Мойта леля Кръстина килими
с плетеници от шарки тъче.
Под ръцете й много години
светъл ручей от нишки тече.

Тъй в градчето незнайно и пусто
във сърцето на леля гори
едно българско мило изкуство –
на килима душа да дари.

Дори и да не те знаят надлъжи и нашир по цялата родина, дори и да не си популярен като някои мними филмови или телевизионни “звезди”, щом сътворяваш нещо, което тръгва от сърцето ти и “възпламенява”, щом вършиш доброволно, а не с някакви користни цели творческото въображение на душата си и го извисяваш до Изкуство, никой за нищо не бива да те упреква. И в повечето случаи е сигурно, че тези, които могат да те разберат, въпреки и да не са твои съмишленици (а в повечето случаи те ще бъдат твои съмишленици), те непременно ще се зарадват на твоите дарби и при първа възможност ще изразят спонтанно и искрено своята радост. Такъв е истинският българин, запазил от памтивека сърцеоката си обич.
А тук поетът не само се радва на труда-изкуство на неговата леля, но и ще проследи от свечеряването нататък и нейното реално, и нейното приказно битие, и нейната свечеряваща се съдба, в която също има много пластичен рисунък като поетична изказност и заедно с това сугестибилност (внушаемост) за една трайна взаимовръзка на “традиционния българин” с природовидимото и невидимото покрай него и в него самия и през деня, и при свечеряването, и през нощта, и в съня му.
Във втората петстрофна част (и тука всяка строфа се състои от четири стиха) откриваме как свечеряването преминава постепенно в истинска вечер и истинска нощ в това малко незнайно някъде планинско бяло градче. В свечереното градче прозорчетата са символ на вечното човешко любопитство, на вечния човешки стремеж към познания близки и далечни, към поуки и мъдрости знайни и незнайни. Тези прозорчета имат участта да приличат и на одухотворена длан, която може и да вижда, и да погалва при необходимост привързаните към нея хора, които всъщност могат да притежават такава длан – и с поглед близък и далечен, и с гальовност осмислена и нежна.
Само точно такива прозорчета, имащи такъв поглед, и в непрогледна нощ могат да се заглеждат в близки и в далечни откриваеми и неоткриваеми тайни на земното и небесно битие.

Свечерява. Прозорчета леки
като поглед под длан, във нощта
изпод дългите писани стрехи
се заглеждат далече в света.

Писаните стрехи – те са като длан, която стои над прозорчетата свечерени и помагат на очите на прозорчетата не само да се взират далече в света, но и да вникват чрез душевността на собствениците в нови и нови необходими за тях познания. Оттам – и достигане до прозрения за битието около тях и в тях самите. И затова от втората строфа нататък в цялата втора част на стихотворението поетът отново ще обвърже съзнанието си за реалното и приказно битие на човек от едно такова градче с реалния и приказен живот на своята леля Кръстина, която и във видимото битие на хората на това градче, и в собствената си личността съдба е вече във Времето, когато животът й се свечерява и се обвързва с нощта на собствения й земно битие:

Мойта леля Кръстина разплита
побелялата своя коса.
Остарява жената. Очите
вече с прежния блясък не са.

В следващите две строфи с изключителните багри на природата (и дневна, и нощна), без да споменава думата “смърт”, поетът всъщност споделя какво ще представлява битието на неговата леля след нейната смърт. Той не споменава думата смърт, защото трудолюбивият човек като леля му, който извежда своя труд до Изкуство, не заслужава това. Защото човекът на Изкуството умира само телесно, но душата му и духът му са свързани с поднебесните багри в дневно време. Леля му не копнее за смърт – тя не спи, защото не е изтъкала още своя най-хубав килим.
А знаем от деди и прадеди, а и от лични наблюдение и опит,че щом душата копнее за нещо възвишено, и човекът не може да умре. Само когато плътта, тялото е устремено към ниски страсти, само тогава човекът върви бавно или бързо към собствената си смърт. Дори в Библията срещаме подобни твърдения. Апостол Павел казва: “Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване – живот и мир” (Римл. 8:6). Тук поетът осмисля смъртта като своеобразен преход от един начин на живеене в друг – тялото отива в земята, а душата желае възвишени неща, желае да осъществи още Красота в земното си живеене и тогава да излитне към невидимия “Свиш Дух” (Свят Дух):

Скоро синия цвят на килима
ще изглежда зелен. Скоро тя
песента на земята ще има,
но не ще й познава цвета.

И тогава сънят й дори ще
ослепее. И няма в нощта
да сънува лале и огнище,
и дъга, и лилава звезда.

Тя не спи във високите нощи,
осенена от ябълков дим.
Тя не е изтъкала все още
своя хубав, най-хубав килим.

Когато още е жива лелята на поета, тя осмисля сътворения от нея килим във взаимовръзка с “небесния безкрай”, който при слънчево време е син. Просторът на нейния труд-изкуство е светъл и безкраен като синьото небе. И тук живеенето на дуалистичната взаимовръзка “земя-небе” не е с противопоставителни действия, а напротив – с адекватно съмишленическо общуване и съграждане, с човекобожествена и богочовешка всеотдайност към труда като към свиш ритуал, като към празник на човешките емоционални и мисловни действия, като към Изкуство. А при сътворяването на Изкуство такъв човек като лелята на самия поет (още повече пък самия той като творец и пресътворител на съпреживени от него самия неща) не може да бъде антинебесен, антислънчев и антиземен спрямо себе си и спрямо природосъобразния живот около себе си.
Само когато човек склопи очи, само когато бъде погълнат от земята като телесна същност със своите усети, само тогава той ще оглушее и ослепее за природовидимите красоти. Сънят му в пръстта е тленно разложение на всички жизнени сетива в живота му земен. В пръстта човек няма нито усети, нито сънища. Затова поетът споделя, че там, в пръстта, и сънят на леля му ще ослепее. Там е вечна нощ. Там няма нито да вижда, нито да сънува свишата небесна активност и хармоничност на цветята и в частност на лалето като символ на земната и божествена привързаност и любов на човека към цветята и на цветята към човека. Там я няма жизнената слънчева светлина, къщовната топлина, физиологичното и духовно проглеждане, които в случая са съсредоточени в символното значение на огнището. Там я няма и следдъждовната дъга, като символ на небесно движещия се с божествена всеотдайност земен кръговратен живот на хората и природата покрай тях. Там не трепти вечното пулсиране на разкритите и неразкрити истини на “лилавите небесни звезди”.
Затова, докато е още жива, лелята осмисля своя живот най-вече през нощта. Към края на земния свършек онзи, който се стреми да бъде все по-съвършен и по-съвършен в своя труд-изкуство, той по цели нощи може да не спи. Но тези нощи за него ще бъдат близки до високото му съзнание, че може все още повече и повече да се доближава до свишите хармонии на Изкуството и до високите прозрения на богосъзнанието, че хората на Изкуството са най-близки като доброволната и безкористна свиша действеност, която единствено Всесъздателят притежава и избирателно дарява на някои земни творци. Земният творец (каквато е лелята в случая), е обладан, е свишедарен (осенен) да има връзка с вечното и безкрайното над себе си чрез вътрешна молитвена поривност, чрез колкото и обяснима, толкова и необяснима привързаност и любов към преходни и безсмъртни плодородия и познания. За тези неща ни подсеща ябълковият дим, с който тя е осенена във високите си нощи на будност.
В третата тристрофна част поетът отново продължава с приказната си рисунъчност да внушава, че нравствената устойчивост и естетическата самовглъбеност са много ценни за човека и човечеството. Разбира се, когато те са превърнати от трудолюбивия и родолюбив българин в труд-красота, в труд-изкуство.
Поетовото чувство към сродницата все повече и повече извисява нейната възможност да вплете в един килим “душата и сърцето” на четирисезонната многоцветна българска природа във взаимовръзка с билковата, с плодородната и заредена с родова памет и родови майсторлък и празнични импулсации българска душевност.
Творческата нагласа, творческите стремежи и творческите изяви на българина като традиционни възможности и новаторски открития нямат умора, както няма умора в случая лелята на поета, когато търси по къщи стари и рови в стари килими “своето желание” да пресътвори от отколешната българска красота (не само от килими, но и от кенари, от пендари, от панички и от цялата материална култура на българина) нещо пак приказно като Изкуство, но с нова знаковост и значимост. Нова, но и вечна като българската природа. Природа, в която ще открием и реки бистро слънчеви, в които се мятат пъстърви; и въглищарски поляни, които могат да разпръскват огнени искри и искри от оросени цветя. Природа, която ни води към грозде и вино и към весели четирисезонни празници.
Само природосъобразният българин, който е извисил своята душа до боголетната красота на природата, само той може да вплете Душа и Природа в един килим, на който с достойнство може да впише и своето име. И това е сторено от лелята наистина с достойнство:

Мойта леля по къщите стари
рови стари килими. Мълчи
над кенари и тънки пендари,
над панички със птичи очи.

Стреловита пъстърва се мята
във реките под Котел. Гори
въглещарска поляна. Димята
в зеленясали бъчви искри.

Да втъче тоя свят във килима
и по шарката вита накрай
да изпише и своето име
като древния майстор Исай…

Няма изкуствено приповдигнато чувство. Може наистина в последната четвърта част на поемата, която се състои от шест строфи, да е налице градация на чувствата спрямо лелята, спрямо нейната земна последователност в упорството й на истински творец, може да има и сравнение на нейното усърдие с познати от легенди и исторически случаи истини за всеотдайната преданост на българина към собственото си себеосъществяване. Но няма фалшиво героизиране и няма лансирано равенство между творческите възможности на земния човек и всеможието на Всесъздателя.
Колкото повече в часовете на денонощен размисъл и прозрение лелята върви към своя земен свършек, “все по-слънчево грейва у нея/ оня хубав, най-хубав килим”.
Творческият труд на лелята, която твори и пресътворява несвършващите и вечни багри на българския килим, прилича много на творческия труд на самия поет. Това Изкуство, наречено килимарство, изисква всеотдайна обич и безкористност – и то денонощно.
Подобна обич и безкористност е присъща не само на истинските поети като Никола Инджов. Тя е присъща и на знайни, и на незнайни българи, които са изразили изцяло своята душевна нагласа да работят не само за себе си и заради себе си в каквато и да е област на живота земен. Животът земен, програмиран може би и от небесни закономерности, дарствености и очаквания.
Оприличаването на лелята с майката на поета отправя вече наистина поета не само към реално станали в живота неща, но и към предположения, че роднините на Земята носят не само генна близост, но и излъчвания, които подсещат живите за божествена предопределеност кой, кога и къде точно ще си ходи на Небето и какви точно изяви ще прояви в земния си живот; дали пък наистина не е напълно възможно човешкото прераждане, но на различни нива на творчески изяви в едно само семейство; доколко човек може да се самоопознае в един само свой земен живот и дали не повтаря някои свои навици и способности от други свои животи…
Да, чак до такива мисли ни навежда последната четвърта част на поемата “Свечеряване”. Че “свечеряването” води към свършека на Деня, а все едно към мъдростния свършек само на един земен човешки живот, но не и на по-нататъшното му възможно небесно живеене. Колкото и метафизично или налудничава да звучи за някои “зеленоглави” и никога неузряващи за невероятни или съвсем вероятни човешки животи и на Земята, и из Небесния Безкрай.

* * *

Стихотворението “*** Високо в планината има…” е колкото преживяване и съпреживяване от самия поет, толкова и символ на човешкото живеене на Земята, но във връзка с божии закономерности и сили. Защото още в Свещеното писание планината е най-точният и своеобразен символ на чисто и възвишено място, където се осъществява природовидимата знаковост и невидима тайнственост на земните хора с Бога. Именно там – в планината – Бог успява да разкрие богосърдечието си и богоразума си пред създадените от него хора земни, а хората се прекланят пред него като свиша всеможеща сила. И градът в Библията (колкото и малък да е той) е възловото поселищно място. А жената пък е метафоричен израз, метафоричен код за Божия род.
Поетът Инджов рисува едно реално планинско градче с име на жена, но го извисява до приказна и божествена висота и чистота. Защото сянката на това градче не затъмнява нищо, не плаши и осквернява, а напротив – с дълбоко изстрадана съдба възвестява високосиния му ръст, нематериалната му същност. Синята сянка на това градче, чрез движенията на реките сред плодородна равнина, подсеща за свишите трудови движения, за форми, действености и звуци, които “изникват’” от хоризонтала на плодородното поле и излитат почти невидимо към високопланинския вертикал, тръгнал от ежедневието на трудовите хора, за да полети с природоневидима поривност към свишите тайнства на Небето и се слее човекоблагодарствено с вечните богодарителства на слънчевата грижовност и космическото всеможие.
Цветовата хармония на земното и небесното, на взаимовръзката между тях насочва към разбирането, че:
1. Градчето с име на жена е реална истина, която носи в себе си непорочни чувства към самото себе си. Откровенията на едно такова градче или от едно такова градче не могат да бъдат други освен благоразумни, небесно чисти, целомъдрени и верни към хората, които го обитават. И то откровения, заредени с възможни природовидими и боготайнствени послания.
2. А щом и сянката на това градче е синя и приижда вече не от Небето, а от съмишленическата прегръдка на реките от жътвена равнина, естествено е синьото като символ на небесно-земна вглъбеност, на женската аксиоматичност, на женското начало в непрекъснато действените, колкото земни, толкова и небесни води да влезе в природовидима съприкосновеност на жълтото от житното поле. Защото жълтото е символ на слънчевата светлина и слънчевото плодородно всеможие, на безкористната небесна доброта. Синьото сякаш благодари на жълтото за неговата достатъчна зрялост. И синьото приижда от небето и е влязло в добродетелна връзка със земната добродетелна действеност. И жълтото идва от небето – но дарява с безкористна всеотдайност трудолюбивата сърдечност на хората. Налице е една и космическа, и земна реалност, която почти в еуфорична празничност самоосъществява и свишата, и първичната чистота на човешкото трудолюбие и богоблагодарност.
3. И вече тези цветове, кодирали в себе си една почти сватбена празничност, не могат да не бъдат извисени духовни гостоприемници на освободения от всякакви условности орел, който в митологичното съзнание е “братствал” със самото Слънце. Точно този орел, като посредник между Небето и Земята, може да подсети и житното поле, и хората, обвързани с това поле, че на много високите небесни висоти може да има и непонятни неща, но там именно са съсредоточени свишите духовни усилия, които учат земното човечество на безкористно добруване спрямо себе си и спрямо всички природовидими и невидими дадености. Точно орелът е и символ със своите криле на божественото всеможие, на разума, който води към Свобода, на благородното боголетно общуване между боговете и човеците. За да се стопи коравосърдечието между тях. А щом крилете на орела донасят чак до житното поле сняг, те са кодирали чрез своето гостуване точно с този сняг възможността си все повече и повече да съумяват да разтапят студенината на взаимовръзката от вяра и безверие между хората на Земята и небесните Божествени послания.
И всичко това е закодирано от поета Никола Инджов в една символна симбиотичност (взаимозависимост) само в първите две строфи на стихотворението:

Високо в планината има
градче със име на жена.
Приижда сянката му синя
с реките в жълта равнина.

Така високо, непонятно,
че посред житното поле
понякога орел тук падне
със сняг на своите криле.

Тези колкото земни, толкова и небесни картини са същевременно и реалност, и видения, и вероятно спомени от минали животи, закодирани в сакралната паметова същност на поетовото съзнание. Затова той ще започне третата строфа с фраза, която завършва с многоточие:

“Така далече…”

И извисената рисунъчност от първите две строфи още повече се превръща хем в приказно видение, хем в автотеизмична (човекобожия) прозорливост, хем във възможност на поетовото съзнание да провокира самото себе си към желание отново и отново да съпреживее в едно градче с име на жена поривните си чувства, любовната си усетност от този или други животи. Именно онези чувства, които се явяват като своеобразна адезия (своеобразно съмишленичество) между сега ставащите вълнения и вълнения, вероятно станали в минали животи. Така поетът точно в такова градче става съдеец и съидеец на собствената си увереност, че може да прибави към преживявания и знания нови преживявания и знания, които да го настроят да се почувства като пълноценно земно и небесно същество. Но в никакъв случай като пришелец, неориентиран в собствената си алтруистичност към самия себе си. Защото неговото амплоа тук не е “ампутирано” от никакъв земен или небесен страх, от никаква земна или небесна нерешителност.
А напротив – точно в това планинско градче с име на жена поетът се чувства любезен гостоприемник на собствената си усетна и духовна чистота да се радва на природовидими земни и божествени дарствености. И категорично потвърждава това в третата, четвъртата и петата строфа на стихотворението след фразата “Така далече…”

                    И аз чувствам,
че мога да намеря там
това, което съм пропуснал,
което знам и все не знам.

Там може би е повторима
и първата любов дори.
Там може би случайно има
полуугаснали искри

от огън, който ми е светил,
от поглед, който съм видял.
От всичко вчерашно, което
живял съм и неизживял…

Ето я философията за невероятните предизвикателства на природата. Природа, която извисява, която ни доближава до божествени истини, може да ни накара отново и отново да съпреживеем прекрасни мигове от живота си. Мигове скорошни, по-отдавнашни или дори от предишни животи. Защото високопланинската природа, обвързана със спомени за жени и за богоизвисени гледки и размисли, е била винаги анастатическа, т.е. възобновителна и възстановителна за един мъж. Защото такава природа е и лечебно чиста, и богодарствена. Защото такава природа е антидот (противоотрова) за всеки човек и за цялото човечество в една античовешки настроена цивилизация.

* * *

Стихотворението “Родопски път” Никола Инджов е сътворил през 1956 година. Такава година е фиксирана под стихотворението, поместено в книгата “Останали стихотворения” (1999 г.), но то е публикувано още в първата стихотворна книга на поета – “Предчувствие” (1959 г.).
Всеки път води нанякъде. Всеки път е предназначен за хора и животни да се движат по него в две посоки – достигане до нещо необходимо и връщане от това необходимо нещо. Преодоляването на разстояния по определен път и достигането до целта е не само житейска нужда, житейска необходимост, но и осъществяване на тази необходимост. И още – удовлетворение от постигнатото. Удовлетворение не само битийно, личностно и семейно, но и удовлетворение вътрешно, присъщо на личност, която може да уравновесява у себе си материално необходимите неща за живота си с моралните и нравствени устои на душата си и на духовността си.
По родопския път вървят камилите. А камилите от памтивека са придружени от хората. Още от старозаветно време пътниците са използвали камилите и за езда, и за пренасяне на стока.
В това стихотворение камилите са обвързани с битието на българите от Родопите, които по време на османското владичество са верски дискриминирани (така наречените помаци, онези хора, които приемат мохамеданска вяра, но запазват българския език). Това се разбира още от първите два стиха на първата четиристишна строфа: “Вървят камилите, понесли/ отблясъци на минарета…”
Олицетворението е налице. Да поднесеш “тежестта” на минаретата не е тъй лесно. Тук камилата е символ не само на постоянството, упоритостта, устойчивостта като физическа възможност, но и символ на вътрешната нагласа на собствениците на камилите да отстоят на политическите превратности в житейската съдба на един цял народ –българският. Затова тези камили носят и “чували с въглища и песни,/ забравени по върховете.”
Житейската съдба и на камилите, и на техните собственици не е принудително, а естествено слята. Пътниците не могат без камилите и камилите не могат без пътниците. Те са еднакво отрудени и еднакво обречени на собствения си път към оцеляване в Живота чрез материално-търговското битие, но и чрез духовно извисената същност на песните, които сякаш са връзката на земния с небесния живот. Защото именно песните са забравени някъде по върховете.
А върховете са символ на “прегръдката и целувката” между преповтарящото се и тягостно до баналност земно битие на камилите и камиларите-търговци и свишите небесни сигнали на минарета, но и на ехото от земно-небесни и небесно-земни български песни, които сливат този родопски път чрез върховете на планината с изконно вечната жажда на българина да опознае и осмисли видимите и невидими тайни от куполния безкрай на Небето.
Само в четири стиха от първата строфа поетът Никола Инджов съумява да пресъздаде съзнанието и познанието на българина в едно протяжно историческо време, завързало на възел риска да отстоиш достойнство на обичаи и език, на трудолюбие и духовна мощ в името не само на физическото, но и духовно оцеляване на един цял народ.
И ако религията е компромисно възприета чрез верския натиск (тук символизирана чрез минаретата), то жаждата да оцелееш физически (символизирана чрез камилите, натоварени с чували и въглища) и най-вече да просъществува като вечно ехо силната духовна същност на българина (символизирана чрез песни, които понякога са забравени по върховете) е толкова извисена като реална възможност и така образно внушена от поета, че ние безспорно се убеждаваме – родопският път е пречистващият път за несправедливо изстрадалия през многолетната си история българин.
Затова и не случайно във втората и третата (последна) строфа Инджов с неоспорима нагласа споделя:

Ти знаеш, своя бог смениха
одрипавелите мъже,
но не смениха те езика
на оня българин Индже.

Не се отучиха на борина
кавал и бъклица да шарят,
по празник с мечки да се борят…
Бедняшка вярност към България!

В едно дълго и тягостно владичество (османското) българинът може и да е достигнал до одрипавяване, до крайна бедност, но никога не се е отказал от възможността си да се труди, да оцелява чрез труда си. Неслучайно и в робство, и в свобода житейската опитност и прозрение на българите са достигнали до пословични мъдрости като следните: “Който се труди, не губи”, “Работата на ум учи”, “Дърво и камък да седи, ти да не седиш’”, “Нищо не пада готово от небето”.
Трудът е не само възможност да оцелееш в едно робство, но и да проумееш, че нищо не можеш да загубиш в труда си при един робски живот, а напротив – много работи можеш да научиш: да се научиш не само да оцеляваш, но и да разбереш причините за робството си, да проникваш в същността на съдбата си, да станеш по-умен, отколкото природата ти е дарила. Дори и да проумееш, че щом се налага, и своя бог може да смениш, но езика си никога.
Защото само дърво и камък може да седи на едно място, а човекът е длъжен да движи живота си според социалните и политически условия, да бъде повече дипломат и от ония, които са учили за това: само и само да оцелее и като индивид, и като личност и най-вече – като народностно съзнание. А само езикът му, типичните негови обреди и празници, народностното му съзнание чрез този език и тези празници могат да го изведат и до социалното осъзнаване за един достоен бунт, на който се е обрекъл “оня българин Индже”.
И е осъзнал българинът, че: “Нищо не пада готово от небето.” А Богът, който са сменили, не е толкова важен. Важното е, че не са се отучили от типично българските занаяти, от българските песни и мелодии, от типично българските празнини, на които можеш да покажеш собствената си вътрешна увереност. И още нещо много важно – и в робство никой не може да победи отрудения ти, но въпреки всичко несмазан, непречупен, достоен живот. Защото по празник можеш дори и с мечки да се бориш. А това е повече от прагматичността в дадени условия да смениш своя Бог.
Верността в бедняшка България побеждава привидната или принудителната вяра в нехристиянския Бог. Вярата в България и във всичко българско стои над всякакво земно и небесно робство. Родопският път си остава български, защото е отстояван в робство чрез непосилен, но достоен труд, чрез многовековния собствен език и чрез осъзнатия бунт срещу робството на българите, водени от забележителни и български мъже като Индже Войвода. Защото наистина българите знаят в своя многовековен робски и свободен живот, че: “От работа е тежко, но без работа още по-тежко”; че “Без роден език и жив си мъртъв”; че “Не се гаси туй, що не гасне” (Иван Вазов)…
Че “Свободата иска и физически, и духовни жертви, но истинската Свобода е да не предадеш собствената си вяра и в езика си, и в духовните си сили, и в собственото си отечество като територия и като духовна сила.”
Поне това разбрах от стихотворението “Родопски път” на Никола Инджов. Дори и само това да разберат и други читатели и почитатели на творчеството на този наш български, европейски и световен поет, белетрист, публицист и преводач все ще е достатъчно. Дано!

1978 – 2009 г.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Барт, Р. Въображението на знака. София, 1991.
2. Инджов, Н. Предчувствие. София, 1959.
3. Инджов, Н. Вечерна ръкавица. София, 1967.
4. Инджов, Н. Останали стихотворения. София, 1999.
5. Инджов, Н. Поезия, Том 1. София, 2007.
6. Лосев, А. Ф. Проблемът за символа и реалистичното изкуство. София, 1989.
7. Речник на библейските символи. София, 1996.