Георги Зарчев

О, ШАНЗ-ЕЛИЗЕ!

Наслаждавам се на тези моменти в живота си, когато по нощните пътища се прибирам към  неразтребената си квартира. Фаровете осветяват черния асфалт измит от дъжда, а аз слушам радиото в колата и оставям неочаквани спомени да ме връхлитат. „О, Шанз-Елизе! О, Шанз-Елизе!”- носи се от уредбата в колата гласът на Жо Дасен, а аз не знам защо се връщам десетина години назад. Във Враца. На първи юни вечерта. Ботевите тържества. Всъщност те не са вече на Ботев, а на общината, защото на един друг първи юни актьор от Врачанския театър, който рецитираше стихотворението „Борба” успя да предизвика хората на площада да освиркат министър-председателя си. От тогава на Ботевите дни за всеки случай не се рецитират стихове на Ботев. Но аз съм в града не заради тържествата, а по един доста по-незначителен повод. На тази дата Силвия има рожден ден. Тя е една от жените, която е пресякла живота ми. Или- кой знае- може би аз нейния. Събрали сме се у дома й с няколко семейства на лекари от врачанската болница, където Силвия е акушерка. Отвън отблясъците на зарята осветяват и нейния рожден ден. Сякаш моята позната с обичайната си скромност, вместо да прави бляскави неща за своето тържество, е взела на заем малко от феерията на обществения празник.

На следващия ден ставам рано, докато Силвия още спи и се заемам с нещо, което от край време отлагам да свърша. Опитвам се да открия във Враца един човек. Младен. През октомври 1991г. бях седнал отвън на една от масичките на невзрачно кафененце в центъра на Вършец. Нямаше други клиенти и макар заведението да бе на самообслужване съдържателят ми сервира сам кафето. Той сложи една пластмасова чашка и пред себе си и седна до мен. Разбрах, че бе родом от Враца и се опитваше да припечели тук нещо от курортистите. Сезонът бе свършил, но Младен все още упорстваше да привлече някой и друг клиент. Често човек има нужда да споделя с непознати. Не рискува нищо - те просто инцидентно минават през живота ти и после си отиват в своята посока, оставайки все така анонимни. На тях можеш да кажеш всичко без опасения, че ще те предадат. Точно затова споделих на Младен, че съм във Вършец по тъжен повод. Докарал съм баща си, който е много болен, за да се сбогува с родното си място. Татко мразеше траурните неща дори, когато го засягаха пряко и затова ме бе накарал, докато без друго съм във Вършец, да се заема с ремонта на банята в къщата. Не го казваше на глас, но очакваше след смъртта му в тази къща да се настани да живее майка ми и за целта трябваше да има всички удобства. Не ми стигаше другото, ами сега трябваше да търся строителни материали за банята. Нещата си бяха все още както в соцреализма - цареше дефицит и не можеше да се намери нито цимент, нито мозайка, а най-трудни за набавяне бяха различните пластмасови тръби за отпадните води. Разказах мимоходом това на Младен, докато отпивахме от кафетата си и той ми предложи да помогне да набавя част от нещата. За целта трябваше да го закарам на следващия ден с колата във Враца, където да потърсим необходимите материали за ремонта, а той щеше да използва курса, за да натовари стока за кафенето си. Беше нелека задача да се измине краткото разстояние до Враца и обратно, защото имаше бензинова криза и хората се редяха на дълги опашки по бензиностанциите. Аз обаче се бях запасил  достатъчно с гориво. Следващият ден пристигнахме във Враца по обяд и  откарах Младен до дома му. Той настоя да вляза у тях, където майка му ни нагости с невероятно вкусни пълнени чушки. Изядохме с апетит по няколко, а после сложихме в багажника на колата пакети кафе и кутии със сухи сладки. Когато се справихме с всичко това, Младен ме накара да отидем до центъра на града. Паркирахме пред административната сграда на някакво предприятие и се качихме в приемната на директора. Секретарката стана от мястото си, за да ни възпре, но Младен й каза нещо тихо и тя вдигна телефона да се обади на шефа си. От вътре излезе слаб мъж на средна възраст в скъп костюм, а през отворената врата се виждаше, че в кабинета има хора и тече някаква оперативка. Директорът поговори минута-две със спътника ми, потупа го приятелски по рамото и после си тръгнахме. Така и не разбрах в кое предприятие се намирахме и откъде Младен познава шефа му. След това отскочихме до склад на края на града, откъдето взехме пластмасовите тръби и кривки за банята като се наложи за стоката да платя някакви жълти стотинки. Когато се прибрахме във Вършец Младен държеше да ми даде пари за бензина. Отказах да приема, но той пъхна двайсет лева в джоба на ризата ми, с което покри два пъти разходите ми. После бързо потъна в складчето на заведението си и аз си тръгнах, без дори да успея да му благодаря като хората. Повече не видях Младен, баща ми почина след няколко дни, а на следващата година кафенето бе вече затворено. Аз обаче не забравих никога жеста на приятеля си и по този повод сега се скитах по улиците на Враца, опитвайки се да го намеря. Стигнах до къщата, където някога ядох онези неповторимо вкусни пълнени чушки. Външната врата бе залостена, а дворът изглеждаше запуснат. Прекосих улицата и влязох в кварталното магазинче отсреща. Продавачката зад щанда се сети за кого я питам и възкликна:

- А, Младен! Да, знам го.  Вече не живее тук. Жена му се разболя от рак, той я откара за лечение във Франция. Разбрахме, че там е починала, а Младен остана в Париж… така и не се върна.

О, Шанз-Елизе! Дали приятелят ми не броди под твоите разлистени дървета, а аз отново не мога да му издължа една закъсняла благодарност.

Към обяд Силвия вече се е събудила и ме очаква. Качваме се в колата и тръгваме да се разходим до манастира „Трите престола”. Пътят минава през живописното Искърско дефиле. Пресичаме реката при гара Елисейна. На края на селото, край малка хижа, Силвия ме моли да спра. Слизаме от колата. В двора плешив мъж около четиридесетте е напалил огън и вари боб в малко котле. Силвия ме запознава с човека. Сремко е съпруг на нейна пациентка, на която е акуширала преди време за раждането. Минали са няколко години и изроденото тогава дете сега си играе край огъня. Силвия му дава шоколадови бонбони, които сме купили от крайпътна бензиностанция. Сремко разбира, че съм адвокат, усмихва се като показва няколко развалени зъби в устата си и започва да ме разпитва за някакъв проблем със социалните помощи, които държавата отказва да му изплати. Обяснявам му, че не мога да му помогна, защото специалността ми е друга. Сремко махва с лъжицата, с която бърка боба и заключава:

- Не само Вие, никой не може да ни помогне, защото всички са забравили, че съществуваме.

Песента на Жо Дасен е към края си. Не разбирам френски, но знам, че в последния куплет се разказва как на булеварда „Шанз-Елизе” двама млади хора, непознати до преди час, са се превърнали в двама влюбени. При нас със Силвия нещата се развиха по друг начин. Постепенно се откъснахме един от друг. Останахме само приятели, което в отношенията между мъж и жена не значи почти нищо. Все пак продължихме понякога да се чувахме по телефона. В един такъв разговор я попитах как преминава животът й. Силвия отговори уклончиво, но аз усетих, че нещо таи в себе си и заупорствах да ми каже. Най-накрая изплю камъчето. Не се чувствала добре. Отишла на преглед във Враца. Имало съмнения за тумор в мозъка и я пращали във Военно-медицинска академия в София за изследвания. Не искала да тревожи сина си и не му споделила. Не е казала и на брат си - той е състоятелен човек, но тя си имала спестени пари и нямало защо да го натоварва с излишни емоции. Усетих в гласа й страха, самотата и отчаянието. Нещо се надигна в гърдите ми и й казах, че аз ще я придружа за прегледа в София.

- Наистина ли - чух почти да хлипа в слушалката Силвия - Ще се радвам тогава!

След няколко дни във февруарския студ обикаляхме с нея болничните кабинети на Военно-медицинската академия. На обяд хапнахме набързо полуизстинала пица в някакво непретенциозно заведение, а следобед отидохме да видим резултатите. Всичко бе наред, нямаше тумори, просто преумора. Придружих Силвия до автобусната спирка. В далечината видяхме фаровете на икаруса, който щеше да я отведе до гарата. Тя ме погледна признателно, стисна ръката ми и прошепна:

- Благодаря ти, че те има!

Автобусът хлопна автоматичните си врати след нея, а аз почувствах, че очите ми се навлажняват и си казах строго на ум: „Ама много си сантиментален! Какво толкова? Просто една жена, която е пресякла пътя ти или може би ти нейния.”

Най-после пристигам. Късната нощ е с изплакнато лице от отминалия дъжд. Радиото в колата отдавна е млъкнало, но в главата ми още звучи „О, Шанз-Елизе!” на Жо Дасен. Пред дома си съм, но в мислите си още се скитам из София, Враца и гара Елисейна. Ама, че странно име! Откъде ли се е взело? Напомня за наименованието на Елисейските полета от произведенията на Омир. Според древногръцкия поет те се намират накрая на света. Там няма бури, дъжд и жега, а само лек зефир приижда откъм океана. Там, в тези поля, след смъртта си пребивават душите на блажените. И още нещо! Въпреки нищожните си познания по френски език, добре ми е известно, че Шанз-Елизе означава в превод точно Елисейски полета. Може разстоянието до тези полета да изглежда твърде далечно, независимо дали искаме да се озовем накрая на света или в центъра на Париж, но при всички случаи е избродимо. Хора като Силвия, Младен и Сремко са се запътили натам. Те се заблуждават, че са забравени от всички, защото макар и скромни, са твърде значими в добротата си и всеки ден постигат своето блаженство на прекрасни хора, независимо дали се намират на Елисейските полета или на гара Елисейна.

Надявам се някога пътищата ни пак да се пресекат, за да мога най-сетне на свой ред да им благодаря, че ги има.

——————————

ИВАЙЛОВГРАДСКИ ЕСКИЗИ

Беше късното лято на 1995 г. Седях на задната седалка на служебната волга на Хасковската цигарена фабрика. Отпред до шофьора се бе настанил директорът Николай Захариев. В онези години минавах за един от най-приближените му хора, защото изграждах цялостната логистика по създаване на съвместно предприятие в Твер. Сега обаче не бяхме в чужбина, а пътувахме до Ивайловград по покана на кмета Ангел Петров, който в наша чест правеше чеверме. Залутахме се из тесните улички на градчето  и в един момент се оказа, че сме по средата на пешеходната главна улица. Изведнъж видях точно пред нас млада майка да бута количка с малко детенце в нея. Не виждах лицето на жената, а само идеално изваяните й задни части, опаковани в бял панталон, под който полупрозираше изрязано модно бельо. Помолих шофьора да спре, отворих вратата и излязох, но жената бе изчезнала. Погледнах за всеки случай в съседното кафене, но нямаше и следа от нея. Не ми оставаше нищо друго освен да се кача отново в автомобила. Половин час по-късно разказвах на компанията сполетялата ме случка. Бях тъжен, че съм позволил да изгубя от поглед онази жена, на която дори не успях да видя лицето. Почти не докоснах агнешкото, нямах никакъв апетит. Хората около мен се забавляваха на посърналия ми разочарован вид, а кметът на града напразно се опитваше да се сети коя може да е била младата майка - все пак той знаеше почти всички жители на Ивайловград поименно. Късно вечерта се прибрах в Хасково. Надявах се тъгата ми да отмине, когато съм у дома, но  се лъжех. Да се чуди човек как едно такова дребно разминаване на някаква малка уличка в забутано планинско градче може да ти причини толкова болка.

Пет години по-късно Ангел Петров ме помоли да поема бракоразводното дело на негова служителка от общината. Приех в кантората си жена на около четиридесет и пет години. Определено не бе красавица. Имаше тъмно уморено лице и възкъси ръце, които стигаха до височината на хълбоците й. Честно казано въобще не ми стана ясно защо иска да се развежда, но това не ме развълнува особено. Навлизам  в личните отношения на клиентите си само дотам, докъдето ми е нужно, за да си свърша добре работата. А и повече ме интересуваше хонорара. Въпреки, че мотивът на жената за развода не ми бе известен, нямаше проблем за разтрогването на брака. Винаги съм твърдял, че най-много обичам бракоразводните процеси, защото единствено по тях можеш да обещаеш сигурен резултат: развод ще има. Заведох делото и в един студен януарски ден отидох за първото заседание в Ивайловград. Клиентката ме покани в малка сладкарница с маси без покривки. Водеше със себе си младо момиче, което ми представи като своя дъщеря. Много искала да я запознае с мен, защото момичето имало голямо желание да учи право, а никога не било виждало истински адвокат. След половин час отидохме в съда. Там видях съпругът на клиентката си. Висок, добре сложен, леко оплешивял мъж, който излъчваше доброта и благородство. Бе директор на някакво селско училище. Когато започна делото той заяви, че не иска да се развежда и държи да запази семейството си. Изглеждаше развълнуван и искрен. Спокойно можех да продължа по план с процеса, но вместо това предложих да го спрем по взаимно съгласие. Така и направихме. При такова спиране на делото, по него не се провеждат никакви юридически процедури , но всяка една от страните може по всяко време да го възобнови. Уловката е, че ако това не стане в рамките на шест месеца, делото се прекратява. След обявяване на спирането от съда, двамата с клиентката се върнахме в същата сладкарница, където ни чакаше дъщеря й.

- Господин Зарчев - обърна се недоволно към мен жената - защо поискахте да се спре делото. Аз бях до Вас и Вие въобще не се поинтересувахте от моето мнение.

Погледнах втренчено клиентката си и едва сега я запитах защо  настоява за този развод. Макар да говорех с нея, всъщност водех разговор със самия себе си. Съпругът й  изглеждаше уважаван и достоен човек. Без съмнение обичаше и  децата си и нея. Не я биеше, не пиеше, нямаше пороци, които да го правят непоносим. Двамата имаха добре платена работа, бяха здрави. Всъщност какво иска тя повече от живота и не мисли ли, че първо трябва да постигне едно вътрешно равновесие и хармония в себе си и после да предприема такава сериозна стъпка каквато е разводът. Грозноватата женица ме гледаше с широко отворени очи, стори ми се , че в нея се надига възмущение. Очаквах гневно да ме попита не съм ли много малък - все пак бях десетина години по-млад от нея - да й давам такива житейски съвети. Вместо това тя се обърна към дъщеря си и й каза:

- Видя ли какъв адвокат имам? Един ден да станеш като него!

Минаха доста години от този случай. През това време клиентката ми не ме потърси повече. Аз станах областен управител на Хасково. Бях поканил при мен кметовете на всички общини да обсъдим предстоящата зимна подготовка на пътищата в областта. Когато приключихме съвещанието помолих кмета на Ивайловград да остане за малко. Това вече не бе Ангел Петров, а неговият приемник. Заразпитвах го за проблемите в неговата община и накрая уж нехайно се поинтересувах за една жена, която работи в един от отделите на общината. Някогашната ми клиентка. Кметът се сети за нея и потвърди, че тя още си е на работа при него. Попитах го как е семейството й.

- А - отговори събеседникът ми - добре е. Живее чудесно с мъжа си и се разбират много добре.

Сега като се замисля това е най-успешно проведеното от мен дело. Може би, защото не постигнах обещания от мен резултат и развод нямаше. Вместо това спасих едно семейство от разпад. За целта обаче направих нещо ужасно непрофесионално - забърках се в личните взаимоотношения на хората малко повече, отколкото ми бе нужно, за да мога перфектно да ги разведа.

Историята с ивайловградската млада майка, която зърнах само в гръб, докато тикаше пред себе си детската количка също имаше своето задочно продължение. Месец след онова злополучно за мен чеверме, бях поканен на изложба в Димитровград. Експозицията, организирана от група местни художници начело с Владимир Запрянов, бе в памет  на Иван Попчев. Бяха представени негови платна и се очакваше да има сериозен интерес по откупуването им. Твърдеше се,  че със събраните средства ще се направи надгробен паметник на  художника. На събитието ме запознаха със съпругата му. Тя пиеше водка в компанията на някакъв неин приятел или може би роднина, когато в изложбената зала влезе кметът на Димитровград Господин Георгиев. Той бавно обикаляше помещението, спираше се пред всяко едно от огромните платна и важно кимаше с глава на организаторите, които го следваха като шлейф, защото на него се възлагаха надеждите да се направят най-големите откупки. С течение на времето обаче ставаше все по-безпощадно ясно, че кметът е дошъл да демонстрира костюма си пред електората и не гори от желание да купи за общината някое от платната на Попчев. Галерията имаше второ ниво - нещо като полуетаж. Качих се горе и приведен, за да не опра глава в тавана, започнах да разглеждам нахвърлени  на пода  акварели на художника. Изрових отдолу един от тях, който веднага грабна погледа ми. Изчистих го от праха с ръкав, огледах го добре на мизерната слънчева светлина и реших, че искам да го притежавам. Слязох долу и отново отидох при съпругата на Попчев. Съобщих й, че желая да купя акварела на мъжа й, захвърлен на горния етаж. Но имам условие. Не искам да платя комисионната на организаторите. Не ми беше до парите, можех да си ги позволя и съм бил винаги достатъчно почтен да си плащам сметките без андрешковски хитрувания. В случая обаче бях възмутен от действията на хората, които организираха изложбата. Те явно се бяха концентрирали да рекламират мащабните платна на Попчев на перспективни клиенти като кмета на града. По-евтините акварели бяха захвърлени без особено внимание на пода на горния етаж, а хора като мен бяха предварително отписани като евентуални купувачи. Жената на покойния художник  ме погледна с интерес, усмихна се и ми рече, че няма проблем да ми продаде картината без надценката за организаторите. Обясних й, че не нося у себе си пари, с които да направя покупката, но можем да се разплатим в Хасково. Вдовицата на Попчев стана от мястото си, качи се на втория етаж, смъкна от там харесания от мен акварел, като каза, че си го прибира, защото не се продава.

- Да тръгваме към Хасково - обърна се тя към мен - то и без друго тук никой освен теб няма да купи нищо.

Впоследствие тя се оказа права и моята откупката бе единствената от изложбата.

Щом сложих картината на Попчев на стената в хола си, изведнъж си дадох сметка, че най-после е облекчена болката ми по онази млада дама от Ивайловград, по която толкова силно тъгувах. Някой може да реши, че между жената с детската количка и акварела на Иван Попчев няма нищо общо. Всъщност  не е така. От една страна и ивайловградчанката и картината бяха не просто много хубави, а произведения на изкуството, които истински ми въздействаха. Но има и друго. Когато отнесох акварела  у дома, си изведнъж прозрях, че най-могъщата сила на красивите неща се заключава в това, че те са достояние на всички, които могат да ги оценят, а не са нечия частна собственост. Както твърди мъдрецът Рей Бредбъри: „На този свят никога нищо никому не принадлежи!” Прав е и ако се замислим лесно ще открием простичката истина, че сме инцидентно и за малко на тази планета, че трупането на пари и вещи не ни прави по-богати, защото в гробището всички сме еднакво несъстоятелни. Единственото, което ни кара да се чувстваме като живи хора е докосването до красивото и радостта и тъгата, които то буди у нас, заради това, че не можем да го притежаваме.

——————————

ВМЕСТО БЛАГОДАРНОСТИ

Бе тиха синьо-здрачна вечер в началото на 90-те години. Бях приключил с прокурорското  си амплоа и правех първите си крачки като адвокат. Не виждах голяма разлика между двете професии - и в двата случая работех за хората и обществото, но от различна страна на барикадата. Телефонът иззвъня и аз се изправих до масичката, където бе инсталиран, за да вдигна слушалката

- Ало, господин Зарчев? - чух неуверен мъжки глас отсреща.

- Да, кажете! - отзовах се аз

- Нали познавате Вашата колежка - все така неуверено продължи непознатият и посочи името на една адвокатка, която ми бе добре известна - Искам да ви съобщя, че тя получи днес по пощата един колет, в който имаше едно… лайно.

И двамата мълчахме, без да затваряме телефона. Аз, защото не знаех какво да кажа, а той, защото очевидно бе изчерпал цялата смелост, която бе насъбрал, за да ми се обади.

- Защо споделяте това точно на мен? - попитах след дългата пауза.

Мъжът продължаваше да мълчи отсреща и чувах как диша. Накрая тихо и на пресекулки отрони:

- Не знам. Просто исках някой да разбере.

И това бе всичко. Той затвори слушалката и разговорът ни приключи така странно, както бе и започнал.

Когато работиш с хора нещата никога не се оказват такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Клиентът не винаги остава доволен. Понякога основателно, понякога - не. Друг е въпросът, че когато поема някой случай рядко се интересувам какво иска клиентът. Често той няма представа кое е най-доброто за него. Иначе едва ли би се озовал в ситуация да търси помощта ми.

Веска работеше дълго време в канцеларията на наказателното деловодство на Районния  съд  в Хасково. Всички я уважавахме много и затова след пенсионирането й, местната адвокатска колегия й предложи да я наеме на работа. В малко помещение, част от преграден коридор в съдебната палата, тя копираше на ксерокса документи за нас, адвокатите и съхраняваше тогите, които ползвахме за съдебните заседания. Един ден  ме откри в кантората и доведе внука си, който беше кръстен на нея. Студент по ветеринарна медицина, слаб и дребен на ръст. Имаше дознание срещу него. Бяха открили две цигари с марихуана. Използвах обстоятелството, че цигарите не са намерени в джоба на момчето, а на масата, на която той седял и успях да го спася без последствия - прекратиха делото. Няколко години по-късно баба му отново доведе Веско при мен. В Димитровград, докато шофирал колата си, крещял през отворения страничен прозорец на патрулни полицаи като ги обиждал и псувал. При направения обиск установили отново наличие на марихуана, под чието въздействие явно е бил. Този път нещата не бяха така невинни, но успях да го размина без присъда с една административна глоба. Третото виждане с Веско бе по повод извършена от него кражба. Изтарашил свой приятел на празненството за рождения му ден, на което бил поканен. Нямаше да ми е сложно да му издействам условна присъда, но усещах, че момчето се е засилило към дъното. Затова направих неимоверни усилия, които бяха трудни и от чисто правно-техническа гледна точка, но накрая приключих процеса с една пробация за клиента си за срок от година и половина. Излязохме от съдебната зала. Вън имаше доста хора и колеги, които чакаха делата си. Веско се приближи до помещението, където бе баба му и се развика високо с дамски писклив фалцет. Обвиняваше ни и нея и мен, че му е дадена пробация, а не условно наказание. Така нямало да може да пътува в чужбина, където искал да започне работа. Излязох от съда, без да му обръщам внимание, защото бях сигурен, че ще последва и нещо друго. С пробацията бях му осигурил още един шанс да не влезе в затвора при следваща негова издънка. Въпреки убеждението ми, че Веско ще направи ново престъпление това, което последва надмина очакванията ми. Няколко месеца по-късно, при една наркоманска свада той извърши убийство. Посетих го в ареста и го попитах:

- Е, приятелю, какво мислиш сега? Кой от двама ни бе прав за онази пробация?

Преди години поех едно изнасилване. Този вид престъпления представляват най-тежките посегателства над личността след убийствата. По правило за тях се отсъждат по шест-седем години ефективно наказание лишаване от свобода. Нае ме млад бизнесмен от турски произход. Случаят бе необичаен. Негови близки бяха докарали от кърджалийските села в дома му в Хасково млада жена, с която той се бе срещал два-три пъти на кафе. Роднините му повикали ходжа късно вечерта и той направил религиозен ритуал за бракосъчетание на младите хора. Момичето било тогава на 23 години, девствено. Очевидно имаше някаква наследствена обремененост откъм психически заболявания. Не знам дали е искало този брак или не. Във всеки случай не е възразило по време на церемонията, въпреки че в дома е имало много хора, в това число и ходжата. Прокуратурата твърдеше, че през нощта клиентът ми е осъществил насилствен полов акт. Истината е, че нямаше наранявания по телата нито на мъжа, нито на жената. Това разколебаваше обвинителната теза, защото липсваха обективни находки  за осъществено насилие от една страна, както и за оказана съпротива от друга. Оплакването за изнасилване бе дошло ден по-късно, когато бизнесменът е изгонил новата си съпруга от дома си, защото решил, че тя не му импонира по начин на мислене. Трудно бе да се разбере каква е истината. Българските турци живееха с други разбирания за брака и семейството. Те имаха друг манталитет. Друго бе нивото на либерализацията на бита при тях. В защитната си реч изтъкнах всичко това. Потвърдих, че направеното от клиента ми не бе достоен акт за един мъж. Той не се бе проявил като кавалер и джентълмен, но това още не го правеше престъпник. Защитавахме подсъдимия с колежката Маргарита Раева и след приключване на процеса тя ме поздрави за начина, по който бях представил нещата.  Всъщност и досега съм убеден, че моята теза не бе спекулативна приумица, а се основаваше най-вече на истината по случая. Съдът обаче не оправда клиента ни. Все пак бе произнесена една компромисна присъда и го осъдиха условно. Бях доволен, защото никога не съм бил  максималист. След два дни клиентът ми се обади по телефона. Гласът му бе хладно учтив. Уведоми ме, че от тук насетне няма да ползва услугите ми. Не го попитах защо. Знаех отговора. Бях го обидил, когато в залата бях определил постъпката му като не съвсем мъжка. По този начин го бях уязвил и унизил, но това бе цената да не влезе в затвора. Трябваше да покажа истинското му лице, за да го спася от сурово наказание. Раева продължи делото във втора инстанция и там потвърдиха присъдата. Въпреки недоволството  на клиента от мен, аз не му се сърдех. Бях удовлетворен, защото знаех, че съм постъпил по най-добрия професионален начин и че имам скромната заслуга, той да разполага със свободата си.

Когато се обърна назад през годините, виждам на колко много хора съм помогнал, при това при един съдебен регламент, в чиито основи откровено е заложена несправедливостта. Понякога, както в случая с изнасилването, съм си служел със силата на истината. В други ситуации съм надхитрявал системата, използвайки собствените й несъвършенства. Има обаче и не малко дела, в които въпреки основателността на каузата си не съм могъл да направя нищо за хората, които са ми поверили защитата си. В тези случаи е нормално  клиенти да не оценят положените от мен усилията, заради постигнатия незадоволителен резултат, за който няма как да нося отговорност.

Преди време се наложи да защитавам скромен човек, водач на товарно камионче. Шофирал в града. Бавно минал покрай спрял на спирката си тролей. Вече подминавал, когато от задната врата на тролея изскочило невръстно циганче. То се затичало да пресече булеварда. Не видяло камиончето и ударило главата си в един болт, който държал дъските на каросерията му. За нещастие детето починало на място. Моят клиент нито е можел да предотврати случилото се, нито е бил длъжен да го направи. Автомобилният експерт твърдеше в залата, че шофьорът на камиончето се е движел с несъобразена бързина. Бе абсурдно, защото скоростта  на товарната кола бе доста по-ниска от 50 км в час, което бе общото ограничение за градски условия. Попитах тогава вещото лице според него коя би била съобразената скорост. Понеже ми се отвърна с мълчание отговорих сам, че за да се избегне инцидентът моят клиент е следвало да кара със сто километра в час. Така камиончето щеше да е преминало вече мястото, където детето е пресякло пътното платно. Не, в случая нямаше престъпление, въпреки трагичността на ситуацията. Никой не носеше вина за нея, освен пострадалото момче. Но съдът бе на друго мнение. Постановиха условно наказание. Само че кръвнината бе на солидна стойност. На всичкото отгоре шофьорът трябваше да я плати, защото неговият работодател, собственикът на камиончето, се бе изхитрил да не го застрахова.

Клиентът ми се отказа от услугите ми за обжалване във Върховния съд. Няколко месеца по-късно обаче той ме потърси. Искаше да му помогна да се оправи със съдебно-изпълнителните процедури по изплащане на обезщетението на родителите за смъртта на детето им. В София бяха потвърдили присъдата. Какво да се прави - несправедливостта не е хасковски патент, тя е повсеместна.

- Господин Зарчев, признавам си, че не останах доволен от Вас и за разглеждането на делото във Върховния съд наех софийски адвокат. Той не постигна повече от Вас, но аз видях разликата в труда ви и в отношението на двама ви към мен. Затова сега искам специално да Ви благодаря!

Нищо работа. Една гола благодарност. Но като се замисли човек, тя е издължена за един съдебен процес, в който съм вложил всичко от себе си, без да получа за клиента си полагащата му се справедливост. Така че тази благодарност, която е един чисто вербален акт, за мен има много по-голяма стойност от каквито и да е реални премии, с които мога да бъда възнаграден за труда си. Особено ако са под формата на едно не съвсем приемливо съдържание на колет, пратен  по пощата.

——————————

МЕЧКА СЕ ЖЕНИ

Пристигнах във Варна в късния неделен следобед. Делото бе на следващия ден сутринта. Бях отказал на клиентите си да вечерям с тях. Не обичам да създавам много тесни връзки с хората, на които съм адвокат, защото това пречи на работата ми. Регистрирах се в луксозния хотел, където ми бяха резервирали стая, оставих ръчния си багаж и излязох отново навън. Качих се на колата и уверено поех с нея. Често ми се случваше да гастролирам в различни съдилища из България. Това ми даваше самочувствието, че съм известен адвокат, който е търсен в цялата страна. Благодарение на пътуванията си познавах добре градовете, в които се озовавах и знаех някои техни потайности, които бяха скрити дори за собствените им граждани. Свърнах от главния път, който водеше до Златни пясъци, и се отправих към морето по алея с разнебитен асфалт. Малко преди да стигна до таляна, подминах висока жена със спуснати руси коси, която вървеше с отнесен поглед. Странната й фигура и изисканият й тоалет не се връзваха с прозаичния ландшафт наоколо. Паркирах колата близо до кея и хлътнах в неугледната барака. Може на някого да се стори лудост, че бях предпочел да хапна тук, вместо да приема поканата на клиентите си за вечеря в скъп ресторант с изглед към морето. Истината обаче е, че луксът винаги ме е отегчавал със своята откъснатост от реалния живот, от истинската природа, от обикновените хора и техните проблеми и тревоги. Освен това тук, в бирарията на таляна, рибата е винаги прясна и идва в чинията ти директно от рибарските мрежи. Изправих се пред тезгяха и започнах да се чудя какво да си поръчам за хапване. Усетих, че някой се приближи и  застана зад мен.

- Вземете си кая! Ще Ви хареса!- подкани ме тих женски глас.

Обърнах се. Бе странната дама, покрай която бях минал с колата преди малко. Погледнах я в очите. През стъклата на очилата те изглеждаха стоманено сиви и все така някъде далеч от тук.

- Добре - съгласих се аз - ще ви се доверя. Но само ако позволите да ви почерпя от същото. Това ще е най-сигурната гаранция, че не сте ме подвели.

След минути с новата ми позната вече седяхме на широкия каменен парапет на вълнолома с порции попчета и по чаша наливна бира. Хранехме се в пластмасови съдове, в които бяха сервирани храната и напитките, а в краката ни нахално се галеха няколко бездомни котки.

Не знам колко време беше минало. Майският следобед плавно бе прелял в тиха привечер. Отдавна бяхме изхвърлили празните чинии и чаши в близкото кошче за смет. Котките бяха унищожили оглозганите скелети от риба, които им бяхме подхвърлили. А ние с Христина - така се казваше дамата, с която бях споделил простата, но вкусна вечеря - имахме чувството, че се познаваме от години. Тя беше от Варна. Доцент, лекар офталмолог. Бе работила по целия свят. Сподели ми, че наскоро е загубила съпруга си и това ме накара да си обясня  тъжния й поглед и присъствието й по тези непривични за дами като нея места. Оказа се че има много неща, които ни свързваха. Не само пренебрежението към лукса, който иначе можехме да си позволим. И двамата имахме наследствени корени в малкото курортно градче Вършец в Северозападна България. Споменах й, че на майка ми предстои тежка операция на ретината на окото след няколко седмици в реномирана клиника в София. По-късно Христина щеше да се обади на хирурга, който ще я оперира и това щеше да доведе до едно специално отношение на болничния персонал към майка ми. Стана късно. Време беше да се прибираме. Качих новата си позната в колата и на фона на истинското приятелство, което се бе породило между нас, направихме най-неуместното. Отидохме двамата в моята стая в хотела и прекарахме заедно нощта.

Мислех, че ще е едно мимолетно преживяване. Според мен и тя бе на същото мнение, защото си бе тръгнала преди да се събудя. Все пак имах телефона й и след делото й се обадих. Тя прие да се видим в кафето на хотел „Мусала” и надвесени над чашите си чай и чинийките с плодови тарталети, ние разбрахме, че не сме склонни да обявим вчерашното си преживяване за случаен инцидент без сериозни последствия.

Продължихме да се виждаме с Христина. Веднъж случайно я срещнах в София. Отиваше за изпити в техникума по оптика. Най-напред реших, че ще бъде един от екзаминаторите. После разбрах, че самата тя ще се подложи на изпит. Трябваше да я проверяват някакви даскалици в техникума и то по въпроси, по които тя бе писала научни студии за световно известни медицински издания. Звучеше абсурдно, но такива са регламентите в страната ни. Човекът, който бе извършвал тежки очни операции и процедури по целия свят, в България трябваше да бъде препитан като посредствен ученик в някакъв техникум, за да може да се сдобие с разрешително да разкрие собствена оптика за продажба на очила.

Все пак колкото и чести да бяха срещите ни, къде планирани, къде инцидентни, ние с Христина нямахме възможност да прекарваме дълги периоди от време заедно. Затова през лятото на годината, когато се запознахме при варненския талян на порция попчета, решихме да отидем за десетина дни да си починем някъде. Избрахме дестинация, където и двамата не бяхме ходили. Ирландия. Островът ни посрещна с обичайното си променливо време. Слънцето успяваше да прокрадне усмивката си през огромните купести облаци и дъждът ни валеше през мрежата на лъчите му. Това ми напомни детството, когато за такива случаи баба ми казваше, че мечка се жени. Ситният дъжд, който ни съпровождаше навсякъде не бе пречка, за да можем да разгледаме Дъблин. Застанахме пред паметника на Джеймс Джойс, направил революция в белетристиката през миналия век, скитахме из алеите на Тринити колидж, влязохме в музея на тъмната бира, където опитахме от непривичното питие с дъх на прегоряла пшеница и хвърляхме дребни монети в калъфите на китарите на уличните музиканти. През следващите дни с наетата под наем кола, поехме на обиколка из страната. Не ми бе леко да се адаптирам към десния волан. Не усещах левите габарити на автомобила, който шофирах и все се опасявах, че ще събера паркиралите край тротоара коли в долния край на улицата, по която преминавах. Ирландия е прекрасна страна със своите пасторални пейзажи с вечно зелени поляни и накацали овце върху тях. Големите градове са застроени или край морето, или на брега на езера, или по поречието на реки. Обикновено нощувахме в частни домове. В Ирландия е разрешено да даваш стаи под наем. Хората заявяват в общината желанието си да предлагат тази услуга. Плащат еднократен патентен годишен данък и реализират законни странични доходи. Не попълват данъчни декларации и данъчни органи не им правят ревизии и актове. Най-хубавото от преживяването да отседнеш в ирландски дом бе, че похапваш заедно с домакините неизменната ирландска закуска, гарнирана със содена питка, кафе и портокалов сок. Освен това можеш да видиш как живеят местните хора, да поговориш с тях и те да ти препоръчат кои забележителности в околността да посетиш. Това, което бе поразяващо във всяка една къща, където отсядахме с Христина бяха книгите. Въпреки радиото, телевизията и интернета във всеки един ирландски дом имаше внушително присъствие на литература. Книги имаше в библиотечните рафтове, на масите, на полиците на камините и направо по пода. Личеше си по оръфаните страници, че те постоянно са в оборот и се разгръщат и четат. Чини ми се, че точно отношението на ирландците към книгата ги е спасило от изолационизма, който ги е заплашвал като островна държава. Неслучайно в Дъблин особено известен е музеят на читателя. Не на писателя, не на книгата, а на читателя. Другото, за което ирландците трябва да бъдат поздравени е начина, по който опазват природата си. Никъде в парковете, в градините, крайбрежните зони за разходка, няма да видите кошчета за смет. Често в малки заведения, подобни на таляна във Варна, където се запознахме с Христина, се продават риба и картофки. Увиват ти храната в амбалажна хартия. Съоръжаваш се с бутилка бира или безалкохолно и излизаш навън сред природата, където се храниш. После обаче отпадъците трябва отново да бъдат върнати в урбанизираната част на селището и изхвърлени в контейнерите за смет. Морето, езерата и реките са чисти и прозрачни, никой не изхвърля там отпадни води. Често от скалите на брега наблюдавахме да плуват тюлени или да се хвърлят над вълните огромни косатки.

Докато обикаляхме острова, се срещахме с много хора, забавлявахме се с ирландското  им чувство за хумор. На закуска собственикът на хотел в Галауей, в който бяхме пренощували се опитваше да убеди едно десетинагодишно ирландско момче да се нахрани добре като го уверяваше, че може да му предложи по избор яйце от кокошка, патица или пуйка.

- Бих хапнал яйце от петел - лукаво се измъкна от ситуацията хлапакът.

В една мрачна утрин станахме с Христина по-тъмно, за да се отправим за летището. Дъждът падаше на свирепи откоси и ние напразно се опитвахме да намерим гаража на колите под наем, където трябваше да върнем автомобила. Имаше достатъчно време до полета ни, но изведнъж спътничката ми изпадна в истерия и започна да крещи, че ще изпуснем самолета. За миг си помислих как с тази своя психика тя се справя при критични ситуации в операционната зала. Пречеше ми  да се съсредоточа да шофирам и докато се взирах през дъждовните струи в тъмнината й изръмжах да млъкне, за да не се налага да й ударя два шамара. Христина ме погледна  учудено през очилата си, сви се на седалката си и притихна. След малко пред нас светнаха неоновите надписи на фирмата „Hertz”, където трябваше да оставим автомобила. Час по-късно седяхме мълчаливи с Христина в боинга, който пробиваше облаците в небето над Дъблин. Явно спътничката ми бе обидена заради репликата ми преди малко в колата. Докато самолетът набираше височина, усетих, че тя е разпиляла доверчиво русата си коса на рамото ми. Беше заспала. На летището във Варна се разделихме с няколко думи като си обещахме да се чуем. Но не стана така. Повече никога не се потърсихме един друг. Колкото и да й бе приятно да бъде в ролята на слаба жена, покровителствена от мъж, който е по-силен от нея, Христина предпочете амплоато си на еманципирана дама. А може би прекалено много искахме да осмислим връзката си, вместо просто да я изживеем. Очевидно репликата ми за двата шамара свърши работа за момента, но прекъсна отношенията ни в цялост завинаги.

Обърнем ли поглед назад през времето, случва ни се да се удивим колко странен и едновременно с това банален е животът ни. Все едно сме се объркали по средата на пътя между луксозен черноморски хотел и заведение в дървена барака, пропита с дъх на пържена риба и евтина бира. В такива моменти не сме съвсем сигурни в собствената си самоличност, също както под онова ирландско небе човек не е съвсем сигурен дали вали дъжд или грее слънце. И тогава, изпитвайки съмнения кои сме всъщност и какво точно искаме от живота, хубаво е да има край нас достатъчно близък човек, който да ни предупреди, че ще ни шибне два шамара, за да намерим себе си. Не е редно да опростяваме нещата, но не е и нужно да ги драматизираме повече от необходимото. Просто трябва да се оставим на живота такъв, какъвто е. Не е казано, че трябва непременно да си го обясним, достатъчно е да му се наслаждаваме. Също както, когато хапваме рибата, гарнирана с пържени картофи, независимо дали е в някой талян или в ирландска кръчма на брега на океана, няма кой да ни допусне до кухнята, за да видим тайнството на приготовлението на храната. Но това не ни пречи на удоволствието да я вкусим. В края на краищата важна е радостта от живота, а не неговият смисъл. Иначе никога мечка не би тръгнала да се жени.

——————————

БОНБОНИ РАФАЕЛО

През огромните панорамни стъкла на бензиностанцията „Шел” виждах как  суграшицата се опитва да премине в сняг в края на мрачния ноемврийски ден. До мен д-р Найден Андреев бе протегнал ръка с десетолевка в нея - красноречив жест, с който изразяваше желание да плати част от горивото за предстоящото ни пътуване.

- Добре - каза с обичайния си непринуден тон приятелят ми като видя, че поклатих отрицателно глава - щом не искаш пари за бензина, аз ще купя нещо за из път.

След това докторът взе от щанда малка луксозна кутийка, в която имаше три бонбона Рафаело, облепени с кокосови стърготини.

- За какво по дяволите ти са тези бонбони? - попитах го аз.

- Ще видиш! - с многозначителна усмивка спътникът ми  сложи придобивката в джоба си.

Запознанството ми с д-р Андреев датираше от 1988 г., когато през август заедно се оказахме на почивка на станцията на хасковската цигарена фабрика в Несебър. Всъщност аз пребивавах там по това време малко нещо по работа, защото превеждах на немски летовници, дошли от побратименото предприятие в Дрезден. Докторът бе забавен човек, който веднага ставаше център на внимание с ексцентричния си начин на поведение. Той често се държеше пренебрежително спрямо околните, но те не се дразнеха от това, защото разбираха, че докторът маниерничи и преиграва и всъщност неговата надменност не е автентично отношение към тях, а една неприкрита поза. След завръщането ни от морето продължихме да се срещаме с д-р Андреев. Аз бях начинаещ юрист, той имаше достатъчно познанства и контакти с други мои колеги с добра професионална репутация, но въпреки това ценеше дружбата си с мен. Спомням си как аз и жена ми ги поканихме семейно със съпругата му на гости у дома. Живеехме в неизмазана къща с външна тоалетна в покрайнините на Хасково, където съм роден. Седяхме на хлад на верандата и пиехме бира, изстудена поради липса на хладилник в мазето на къщата. Единственото ни меню бяха две баници, които жена ми бе направила - едната с ориз, другата с картофи. Получи се нещо като студентско парти - мизерно меню, но чудесно преживяване изпълнено с разговори, смях и настроение. Съпругата на д-р Андреев бе също лекар, акушер-гинеколог. Тя бе родом от Хасково и баща й навремето е бил някаква партийна номенклатура. Докторът твърдеше, че е от София, но всъщност май бе роден в Пещера. Така или иначе не бе кореняк хасковлия. Специалността му бе пластична хирургия. Навремето е бил обещаващ млад лекар, комуто са предричали блестяща кариера. Тази перспектива не се бе състояла. Според някои алкохолът, а според мен просто липсата на амбициозност бяха предопределили съдбата му на редови хирург в местната болница.

Няколко години по-късно отидохме по покана на семейство Андрееви в дома им. Живееха в  добре обзаведена къща на два етажа. Бяха дошли демократичните промени и целта на посещението ни бе да обсъдим с домакините създаването на тяхна обща семейна фирма за частно лечебно заведение. То щеше да изникне малко по-късно под формата на лека постройка в двора на къщата. Самият аз щях да се озова един път там в качеството си на пациент.

Случката е забавна и заслужава да бъде описана. Една неделна лятна сутрин се събудих и установих, че на гърдите съм ухапан от кърлеж. Паразитът бе впил главата си и предните си крачка в тялото ми и аз реших да не рискувам със самодейни методи за отстраняването му, а да отида при професионалист. От Бърза помощ ме изпратиха в инфекциозното отделение на болницата. Там влязох в кабинета на дежурния лекар и изтръпнах. Видях пред себе си в бяла престилка директорът на хасковския драматичен театър. Не, не сънувах. Беше самият той. Не знаех, че преди няколко седмици бил освободен от длъжност по същия начин, по който е бил и назначен - заради политически съображения. Всъщност вече бившият театрален директор  се оказа с медицинско образование, което никога досега не му бе влизало в употреба. След напускането на храма на Мелпомена пак благодарение на политическите си протекции той бил назначен в болницата. Бившият театрал инспектира ухапването, след което натопи в спирт едно памуче и намаза мястото. Ефектът бе мигновен. Кърлежът се впи още по яростно в плътта ми. След това новоизлюпеният лекар взе една пинсета, хвана паразита и изтръгна задната част от него като главата и предните крака останаха в тялото ми. Докторът спокойно ме увери, че всичко е наред, мога да се прибера в къщи и да следя температурата си. Излязох от болницата и веднага отидох в частната клиника на д-р Андреев. Него го нямаше, но там бе съпругата му. След много мъчителна процедура, напомняща инквизиция, тя успя да извади остатъците от кърлежа. Наложи се обаче да ползва като аксесоар и гинекологическите очила, за да види по добре главата на паразита. Очевидно акушер-гинекологът се справи по-добре с непривичната си задача, отколкото театромана.

Но да се върнем на д-р Андреев, с когото приятелството ни през годините продължи. След време му изготвих договор за наемане на един имот в Хасково, собственост на известен местен реститут. Там докторът създаде още една частна клиника. А в двора, в импровизирана постройка, спретна малко ресторантче. Беше невероятно изживяване да  посетиш заведението  вечер, да си поръчаш нещо, което лично докторът да ти приготви в жарта на саморъчно направената от него камина. Истината обаче е, че д-р Андреев не остана доволен от условията по договора за наемане на сградата, които постигнах. Той подписа все пак контракта, но ми се разсърди. Впоследствие нае други двама колеги, които да се занимават с делата му. На единият от тях дори бе кум. Резултатът от съвместната им дейност бе, че години по-късно двамата му адвокати успяха да превземат с юридически трикове ресторантчето в двора на клиниката му и да изгонят доктора оттам. Всъщност, ако трябва да сме честни, двамата прависти на хирурга не носеха най-голямата вина за това той да трябва да се раздели със заведението, което сам бе създал. Започвайки частна практика, д-р Андреев сам си бе повярвал, че пред него се очертава  прекрасен живот, който ще му донесе пари, слава и нови емоции. В ресторанта му доста често започна да се появява русокоса красавица, която докторът откровено ухажваше. С течение на времето започнахме да забелязваме по нея все повече бижута и нови кожени палта. Докато един ден чаровната блондинка спря да се появява в ресторанта. Докторът бе привършил парите. Но въпреки, че загуби заведението д-р Андреев продължаваше да държи частната клиника. Сега му се налагаше да работи скромно и свръх силите си, за да свързва двата края. Жена му го бе изгонила от дома им, защото той дори пред нея се бе хвалил за любовта си с русокосата хубавица, като уверяваше съпругата си, че тя трябва да се гордее с него, защото извънбрачната му връзка доказва, че не е хомосексуалист. В клиниката сега д-р Андреев работеше с колегата си хирург д-р Стайков. Повечето пациенти ходеха в частната болница именно заради него. Д-р Стайков имаше репутацията на бивш шеф на хирургичното отделение. Веднъж се наложи на сина ми да се направи дребна хирургическа интервенция с почти козметичен характер. Заведох го в частната клиника и д-р Стайков ми обеща, че лично ще извърши процедурата. Останах отвън. Когато чух обаче детето да проплаква, отворих вратата. С почуда установих, че интервенцията се извършва от д-р Андреев, с когото преди малко бях пил бира, а д-р Стайков само му асистира. С течение на времето разбрах, че приятелят ми наистина е добър хирург с идеална теоретична подготовка. Самият аз отидох веднъж на преглед в клиниката с отекъл палец на ръката. Д-р Стайков ме прегледа, изписа ми антибиотик и ми каза да ползвам и алкохол. Попитах го дали да мажа пръста си с него, а хирургът ми отвърна, че имал предвид да го пия. Когато се усъмних, че алкохолът ще обезсмисли приемането на антибиотиците Стайков се усмихна и каза:

- Правилно! В такъв случай не пий… антибиотиците.

Д-р Андреев, който влезе в този момент в стаята хвърли бегъл поглед на палеца ми и каза, че според него не трябва да вземам никакви лекарства, защото пръстът ми е наранен от някаква животинска кост и това е нормална реакция, преди да заздравее. Тогава си спомних, че наистина се порязах, докато обезкостявах една свинска плешка.

Години по-късно пък д-р Андреев се появи в кантората ми с още трима свои колеги. Прокуратурата ги обвиняваше, че заради тяхна немарливост е починала пациентка. Другите лекари имаха по-сериозно име като хирурзи в града. Успях да ги спася и да прекратят делото срещу тях, но това стана и благодарение на безценната експертиза, която получих от Найден Андреев. Той ми помогна да се ориентирам в медицинските измерения на казуса, за разлика от именитите си колеги, които от стрес бяха загубили ума и дума.

В качеството си на областен управител на Хасково ме поканиха от „Дарик радио” да водя тяхно юбилейно предаване. Имах правото сам да подбера събеседниците си, темите и музикалното оформление. По пътя от студиото на радиото към кабинета си срещнах последователно д-р Андреев и футболиста Йордан Кичеков. Реших, че съдбата ми ги посочва с пръст и ги поканих да участват в предаването. Получи се нещо неповторимо. Накарах д-р Андреев да говори за футбол, а Кичеков да сподели вижданията си за пластичната хирургия. Разбира се обща тема на двамата бе неблагодарността на хубавите жени към тях.

Ето такива спомени ме връхлитаха докато с Найден Андреев пътувахме в  пежото ми под ситната суграшица, която чистачките разхвърляха от предното стъкло. Нямахме нито идея, нито посока, които да следваме. Поехме към поречието на Арда. При с. Силен спряхме до някаква къща. В двора ни посрещна възпълна селянка и се зарадва на доктора, който преди време я бе оперирал. Приятелят ми галантно й целуна ръка, извади от джоба си кутийката с трите бонбона Рафаело и й ги подари. Трогната до сълзи, жената ни изпрати с пълна чанта патладжани, набрани от двора й, по които още имаше кал и няколко едри речни риби, които мъжът й сутринта бе наловил от Арда. На връщане минахме покрай някаква мандра със запустял вид. Влязохме вътре и се оказа, че там е само собственикът. Докторът не го познаваше, но го попита дали случайно не му се намира някоя пита кашкавал. Човекът отрицателно поклати глава, но каза, че има останала бучка сирене и ще ни я подари, защото адвокатът Зарчев навремето му бил спечелил някакво дело. Не помнех клиента, но се зарадвах. Не на сиренето, а че съм оставил някаква следа в паметта на този човек. Натоварени с армаганите се прибрахме в Хасково. Спряхме колата и влязохме в някогашния ресторант на д-р Андреев, където сега той имаше качеството единствено на редови посетител. На една маса седеше друг мой клиент. Дебел сутеньор, чийто прякор Паржу казваше всичко за притежателя си. В компанията му бе младо красиво момиче. Сводникът ни покани на масата си. Още не бяха поръчали с дамата. Найден Андреев извика сервитьора, връчи му чантите със сините домати, рибата и сиренето и заръча:

- За четиримата патладжан бюрек като предястие и пържена риба за основно!

Келнерът се отдалечи с продуктите, а докторът каза на Паржу, че е справедливо, щом като ние осигуряваме храната, от него да са напитките. След това се обърна към мен с весели очи и ме попита:

- Сега разбра ли, защо ми бяха бонбоните „Рафаело”?

И още много случки  си спомням, които ни свързват с д-р Андреев, но ако започна да ги изброявам, разказът ми ще надхвърли лимитите на повествованието, които сам си задал. Един ден научих, че е докторът е починал. Трябва да е бил около 65 годишен. Новината  за кончината на приятеля ми ме натъжи, но и някак ми стана приятно, че имам толкова хубави спомени с този човек. Днес се случва да мина покрай някогашния му дом. Там все още живее съпругата му. Отвън е паркиран автомобил на друг мъж, а отскоро на вратата виси табелка, че имотът се продава. Струва ми се, че неслучайно съм се запознал с Найден. Също както тогава на улицата не случайно ги срещнах него и футболиста Йордан Кичеков един подир друг. Двамата страшно много си приличат. И единият, и другият са пришълци в града, но и двамата бяха свързали живота си завинаги с Хасково. Перспективният млад лекар и футболната надежда бяха се опитали да противостоят на провинциалната еснафия, неразбиране и откровена злоба, но бяха принудени в крайна сметка да се почувстват - единият като отчаян алкохолик, а другият като дребен мошеник. Властниците ги бяха низвергнали, приятелите - предали, а жените, които бяха обичали - изоставили. Може да се заблуждавах навремето, че съм поканил първите двама срещнати в онова радио шоу, но сега знам, че има закономерност в избора ми. Тъкмо те са ми били необходими и за радиопредаването, и като приятели, защото стояха някак нелепо и странно на фона на прозаичния хасковски пейзаж. Чувствах ги близки и напълно ги разбирах в желанието им да бъдат едни щастливи неудачници. Наивни мъже, които едва ли могат да бъдат чак светъл пример за подражание, но които все пак са за уважение. Защото вместо да вървят след суетата на парите, славата и властта, са избрали да правят чудеса от нещо незначително като човешкия живот например или малка кутийка с три бонбона Рафаело в нея.

——————————

ВСЕКИ ВТОРИ МАЙ

Изтегнал съм се на дивана с чаша „Тюламор” в ръката и разсеяно следя по телевизията филма „Хлапакът”, със сюрреалистичен сюжет, в който Брус Уилис се среща с едно дете. Обзело ме е чувство на отмора, сякаш най-сетне зад гърба ми е натрупан стаж, осмислящ  една заслужена дълга ваканция. Изведнъж долавям през отворената врата на терасата познатия мирис на пролетна свежест. Излизам на балкона. Свечерява се. Лъчът на уличната лампа прозира в листата на липата в неподражаемо бледожълто. Сянката на контейнера за смет прилича на приготвил се за скок в съзнанието ми спомен. А светлините върху силозите на мелницата в далечината предупреждават за нещо особено и тайнствено. Обръщам се и през рамо питам жена си, която събира дрехите за пране коя дата сме.

- Втори май- отвръща тя.

Поглеждаме се многозначително. Съпругата ми е наясно, че за мен този ден е много специален. Не че е някаква сакрална дата, но с течение на времето бях забелязал, че точно тогава ми се случват изневиделица красиви неща. В такива вечери обикновено излизам навън сам, сядам в някое кафене, поръчвам си питие и в здрачевината се отдавам на размисъл. За баща ми, прекрачил отвъд. За приятелите, повечето от които са ме предали и малкото, които са ми останали. И за момичетата, с които съм бил и тези, с които никога няма да бъда, макар много да съм го искал.

- Може ли да дойда с теб? - пита жена ми, знаейки, че след малко ще хлопна външната врата зад гърба си.

Минути по-късно вървим под колонадата от разлистените кестени. Минувачите ме оглеждат с интерес, защото наскоро съм освободен от длъжността на областен управител на Хасково. Сигурно се чудят как приемам новото си амплоа, а всъщност то не ме бърка по никакъв начин. На губернаторския пост не съм правил нищо, което да ми липсва сега, когато вече не го заемам. Вече мога да бъда насаме със себе си. Крайно време е да бъда със себе си. За предпочитане е, вместо да съм в компанията на нравствени джуджета с гигантски претенции за пари и власт.

И така втори май. Не може да се каже, че тази дата е съвсем лишена от формален момент за мен. Това бе рожденият ден на леля Йова - жената, при която се състоя моето детство. Тя бе сестра на дядо ми по майчина линия. Водеха ме при нея рано сутрин. В стаята, която бе и спалня и кухня и детска, а най-вече всекидневна, печката на дърва и въглища непрестанно бумтеше в дрезгавите зимни утрини и хвърляше отблясъци по стените и тавана. Леля вземаше дебела филия хляб, слагаше я отгоре на нагорещената плоча. След няколко минути порязаницата, върху която имаше и прегоряло и черни петна от ваксата на печката, биваше намазана с масло като целия пакет се разхождаше по повърхността й, докато стане мека  и дъхава. Толкова пъти съм опитвал после да пека хляб върху електрическата плоча на котлона, но никога не постигнах онзи аромат и сладост на детство. Мъжът на леля ми, моят калеко, бе къдрокос, с огромни провиснали мустаци. Той бе горски надзирател и често придружаваше височайши гости по време на лов. Като по-голям ученик ме накара веднъж да преведа указанието за ползване на някакви инжекции, предназначени за шиповете в коленете му. Бяха американско производство и аз учудено го попитах откъде се е сдобил с тях - в онова време за такава покупка трябваха сериозни връзки.

- А ти чувал ли си за писателя Христо Пелитев? - попита ме той.

Калеко обичаше безумно леля ми. Те бяха като непораснали деца. Случваше се с часове да играят на „Не се сърди човече” или посред нощ да излязат боси на двора и с  бинокъла да наблюдават в захлас Вечерницата. Всяка година на втори май, рождения ден на леля ми, калеко колеше агне и събираше всички нейни роднини - със своите той бе скаран по неясни за мен причини. Идваха мои братовчеди дори от Пловдив. Всичко това ме бе накарало да запомня този ден от месец май като нещо изключително и празнично. Години по-късно, когато калеко и леля  вече не бяха между живите, купих едно агне, дадох да го опекат на фурна и поканих всички роднини, които се събирахме някога. Агнето така си остана неизядено, защото почти никой не се отзова. Стана ми болно, но същевременно с това разбрах, че яденето и пиенето не са достатъчни да съберат рода. Аз не можех да заместя хората, които ме отгледаха, също както не можех да се върна в детството си. Първо погребахме калеко. Направихме го както той искаше - с униформата и фуражката на горски надзирател. Това ми напомни за една весела история, разказвана ми от леля. Отишла в хасковската военна болница, влезнала в кабинета на хирурга. Предполагам и той е имал чин, тъй като докторите там бяха военизирани. Отвън я чакал калеко, издокаран в лесничейската си униформа, поради липса на друг официален тоалет. Изведнъж леля ми излязла разтревожена от стаята за преглед. Оплакала се от военния лекар, който отказал да й даде направление като й обяснил, че и той може да направи операцията. Надзирателят внимателно отместил съпругата си, влязъл в лекарския кабинет, хванал за реверите на бялата престилка медика, повдигнал го от пода и започнал да го тръска енергично. Докторът се опитвал да се отскубне и ужасено крещял:

- Другарю майор, опомнете се, другарю майор!

В обзелия го страх вензелите с дъбовите листа на униформата на горския надзирател са му се сторили като големите звезди на майорските пагони.

Втори май. Имам и друга причина добре да си спомням тези дни. Нали по онова време уж спонтанно, а всъщност организирано провеждахме първомайските манифестации. След тези казионни мероприятия на следващия ден идваше истинската почивка. Спомням си как точно на един втори май бях в любимото си кафе „Тракия”. Съвсем скоро ми предстоеше абитуриентския бал. Вече се чувствах голям и значим. На масите в това заведение се събираха  разнородни формации от хора, които нямаха нормирано работно време - часовникари, агрономи, фаянсаджии и какви ли не още. Този ден бях в компанията на съученичката си Виолета, на майка й, която бе шеф на аптечното управление в града и на Петко Балъка, известен местен дисководещ. Не помня какви разговори точно водехме в този странен формат, но когато дойде време да се плати сметката, аз се наложих и казах, че един ден ще се хвалят с това, че някога ги е черпил като ученик известният Георги Зарчев. Минаха двайсет години. Вече бях областен управител. В кабинета ми не помня кой доведе като ходатай жена, на която възрастта не бе сложила траен отпечатък върху лицето, заради интелигентните й очи. Представиха ми я, а на мен ми стана тъжно, че дамата не ме  разпозна, защото това бе майката на Виолета. Тя отдавна бе пенсионер, а сградата на аптечното управление бе приватизирана за шивашки цех. Тъкмо това бе повод за посещението  й при мен. Майката на бившата ми съученичка ме молеше да се спаси една инсталация от текстил, направена от известния хасковски художник Атанас Шаренков. Произведението на изкуството мухлясваше в бившето аптечно управление. Отидох след няколко дни при човека, който бе откупил сградата. Намерих го в столовата на собственото му предприятие, разплул двестакилограмовото си туловище край маса отрупана с храна и напитки. Предложих му да разреши да преместим текстилното пано във  фоайето на областната администрация. Би било едно достойно място за тази творба. Дебелакът ме изгледа  със замъглените си от алкохола очи и ми рече:

- Ще дам това чудо, ако то струва до десет хиляди евро, ако е повече - остава за мен.

Иди обяснявай, ако си нямаш друга работа, че има неща, които струват едновременно всичко и нищо. Също като бисерите за свинете. Така или иначе паното не акостира в областния съвет, но вече не е и в сградата на бившето аптечно управление.

Колкото до Петко Балъка, и с него се случи да ни се кръстосат пътищата, без той да разпознае в мен ученика, платил му кафето в сладкарница „Тракия”. Отгоре на всичко веднъж ме покани младежка компания да отидем на някаква вила в Пампорово. Момчетата и момичетата бяха с петнайсетина години по-млади от мен. Качих ги в колата, а те носеха аудио касетка с най-новите хитове, които лично Балъка им бил записал. Попитаха ме знам ли го кой е.

- Не - отговорих аз с единственото желание да не ги разочаровам като издам на каква възраст е диджеят.

Щом сложих касетката в уредбата на колата се ужасих, защото чух гласът на Азис да залива всичко с мелодраматична чалга. Когато на следващия ден се върнах от Пампорово и паркирах колата пред дома си, установих, че младежите са си забравили касетката, записана им от Балъка. Хванах я гнусливо с два пръста и я изхвърлих в близкия контейнер за смет.

Изпиваме с жена ми по едно уиски навън под тентата на някакво заведение до градския фонтан. Край нас весело преминават групи от абитуриенти. Проследявам ги с тъжен поглед без всякаква надежда, че някой от тях ще поиска да плати питиетата ни, за да се хвалим един ден, когато стане велик, че ни е почерпил като ученик. После тръгваме обратно да се прибираме.

- Тъжен си - установява жена ми - време е да свикнеш с мисълта, че животът ти се променя и вече не си областен управител.

Влизам в хола и отново пущам телевизора. Хващам финала на шантавия филм, в който  Брус Уилис най-сетне проумява, че детето, с което се среща, е самият той като малък. Обръщам се към съпругата си, заета с пералнята и й давам един отговор, който й дължа от преди пет минути или може би от години:

- Тъжен съм, Зоя, защото не мога да свикна с мисълта, че не съм това, което винаги съм искал да бъда - едно малко момче.