Георги Майоров

Всеки писател има своя ос на въртене и своя орбита в живота и творчеството. И беше ми интересно да разбера генезиса в поезията на Петър Василев, живял в три епохи - капитализъм, социализъм и грабителска пазарна икономика.

Генезис, защото момчето от своята вишка на родното му село Хухла, Ивайловградско, е имало ограничен кръгозор, а от днешното му Хасково се тревожи за свтовъртежа на цялата Земя.

В гладните години на Пробива към социализъм, неговата поезия е възторжено-романтична, впоследствие с появата на уродливости, реалният живот събужда елегични нотки на носталгия.

Но какво става, когато Храмът на илюзиите за свобода, братство и равенство рухва. Колко драматично дълго ехото отеква в душата на поета, че баладичното на деня у него не заглъхва до днес?!

Бунтарското недоволство в търсенето на малката правда постепенно нараства до критика на зле устроения свят. Той е сред опазилите се творци от мисъл за лично благоденствие, понася обиди и рани, не скланя глава пред ,,модерното време”.

Пресъздава обречената магия на българина да се бори за своето име, за святостта на род и родина. И това ехо идва чак от безсмъртната душа на Апостола на Свободата, на когото родният дом и бесилото за поета са центърът на българския дух, на истинската България.

Огнените му слова обагрят героични дни и дати от борческата ни история, за да ни закваси с българска мая, която по всеобща вина започва да се разваля. И всеки българин е отговорен. Затова песните му ,,по костите на българи” вървят.

Въздигат обикновените човешки традиции на отминалото битие и гордата борба на безстрашни българи, болеят робство, мъки, раздори и страдания, че българското да се помни и остане. Като славния Балканджия не отстъпва вярата в бъдното:

И ще са български селата
и градовете ще са тесни
за българската сила свята -
додето помним тези песни.

Сред мрачини и радости, бедност и страдания, носталгия и съкровени скърби, сякаш възрожденски чувства и надежди бродят в неговата поезия. На разрухата противопоставя оптмизма:

Че винаги - каквото и да става,
ще се въззема българското племе
и все по-силна кръв ще наследява.

Сътресенията в обществото са крайно тревожни за поета. Сюжетите са в широк обхват - от неотдавнашното ни минало на деди и бащи, до днешното разколебано всекидневие на държавата и личността.

Преминава се от тъмно към светло, от родово и битово към лични семейни радости и неволи. Преживяно, осмислено и пресъздадено от неговия болезнено чувствителен душевен апарат.

Емоционалността на поета не заглъхва. В развитието на новите обществени отношения през последните десетилетия той стоически отстоява своето призвание:

Бих могъл - в този дяволски век -
да допусна до много съблазни
изкушения в мене човек.
Но все още му чупя гръбнака,
обуздавам го, справям се сам
без от никого помощ да чакам. (,,Чудо”)

Като всеки отговорен за казаното творец, той е раздиран от противоречията на идващите дни - ,,все по-капризни, все по-лукави”:

Ту ще те спъне излишна гордост,
ту зла обида ще те задави.

В генезиса на своето развитие проследява еволюционното огъване на човека през времето. В младостта си не се страхува от нищо, но сега започва да се безпокои за опасните промисли на глобалния свят, за безумния световъртеж.

Той е далеч дори от срутилите се илюзии за по-добро бъдеще. Тази тревога е сърцевината, оста на въртене на неговото творчество.

Въпреки всичките лични житейски и обществени превратности, Петър Василев не променя тази си орбита и в поезията, и в прозата.

През целия си път не позволява душата му да се отдаде на покой:

Ако тя се отпусне - тогава
за какво ми е тази душа?

Не иска животът му да отмине ,,докоснал само с лакът / дълга си на човек”. И творчеството си не поставя по-високо от човека - негова рожба. Защото славата е трудно преодолима съблазън. Отдава се на безсънните нощи, за да спаси човешкото в себе си.

Всичко това не е морално-естетичен параван. Неговата болка е бездънна: ,,че се равнява свидното ни племе, / кажи-речи, по моята кесия… / Върви с обуща втора употреба. / Та пак не знае накъде отива!”. И генезиса на болката му: ,,Напразно съм драпал да пасне / моят свят - към мечтания свят”, от което е спечелил само ,,ядове, смут и печал”. Но заявява гордо: - ,,животът си струва все пак”.

Струва си, макар да е невидимо как отделният човек променя нещо в необуздания въртеж на света, но с творчеството си той все пак е отдал своите сили, не напразно е живял.

Доказва го цялостното му творчество. Въпреки горчивините и преглътнатите обиди. Дори в този рязко променил се свят, в който светлите идеали от младостта са превърнати в жалка химера, поетът не се научил ,,и за себе си да мисля/и/”.

Тази равносметка от мечтано и несбъднато през последните години се засилва, издига нов поетичен Храм за изповед на себе си, на истините и лъжите, на сбъднато и провалено, на ненаситно озлобилата се злоба.

Принуден е да вика думи ,,изчистени като отроче в купел”. Храм на вяра и радости предишни, градил го през целия си съзнателен живот, че да стигне до драмата пред очите си да вижда как се подкопават и сриват основите на отстоявано, завещано, но поругано днес.

През случки, премеждия и ситуации, цял живот търси ключ към човешката душа, че да отключи себе си и да създаде ,,най-простичката песен, / но такава, / че да кънти от стъпки на жена”. Само такива стъпки могат да бъдат чувствени и откънтяващи нежно, че и словото му да има ,,душа и плът”.

В тази едва ли не трагична болка се съдържа и болката от неравно-поставеното ни вглеждане и виждане на сътвореното от отделните писатели. И самоирония, естествено, че и той, като рицар, не е успял с ,,копието” си да прободе световното зло и безгрижието, когато отвсякъде на хоризонта пак надничат ракети.

Упреква алергията към нехайството не само на отделния човек, а на жителите ,,по цялата Земя”, пред непрестанните огнища на война, на взривни зони и точки за преразпределяне на света. Както Земята и той има ,,също своя ос” - тревога за световния въртеж.

Въодушевява го прежълтялото детство и до днес държи пшеничния клас на плодородната мисъл в каквото и да се труди и твори, че да има смелостта - за многото илюзии и излъгани идеали - с болка да изплаче спечеленото: - ,,Един осакатен копнеж / и с нищо нелечима рана” от възкръсналото зло.

Недоволство от вчерашното, днешното и бъдното. От зле устроения свят с примамки, раздори и гъмжило от завист и зло. Дори от кротките вълни на морето, неспособно бурно да ни развълнува и разтревожи. Толкова неспокойна е душата на поета и толкова голяма е ,,сгъстената в сърцето” му тъга.

Уж стихове на всекидневието, а проникват дълбоко във философията на живота и съществуването. Чист пред себе си и света. Жаден за ,,свят, от край до край населен / с рътлини, с прости чудеса, с въздишки / с познати ветрове, с надежди, с длани, / додето най-подир - опиянена - / душата ми търкулне върху листа / две бликнали сълзи”.

В преследващия го селски микросвят е събрана цялата вселена. Възторжено всецяло го възпява и същевременно тъжно го оплаква. Той няма да се върне освен в съня му, в объркания от копнежи и кошмари сън. И ще изчезне, ако всичко не се сложи под ключ.

Да го заключи с неговото творчество, завъртяно на неговата си ос. И все търси предизвикателства, за да има с кого и за какво да се сражава ,,почти като самия Дон Кихот”.

С душа кървяща от несрета и неволя, а няма кой да ги предотврати, да ни опази ,,от изродени орди / от синковци, загладени и мазни / и до такава степен настървени, / че бихме се спасили от хиени, / но няма как от тях да се опазим”. Не иска да се пръква такова племе, иска си народа.

Може би ние не долюбваме ,,свъсения стих” на Петър Василев, ,,липсват светли тонове за книга. / И не достига за душите плам”, но неговото слово е искрено пламенно и заразяващо. Слово не в злато позлатено, а със съскащи сини пламъци на протеста.

Кошмари за кошмарното време, но удържа себе си на твърда позиция. Макар и неговата душа да тежи 29 грама, поетът иска да завърти Земята на друга социална ос. Иска невъзможното.

Дори само за това, че полага усилия това да се сбъдне, заслужава обич и уважение, а поезията му - възхвала!