Светозар Казанджиев

Историята иска две неща: да я запишеш и да я преживееш.

Когато чух за първи път през 1975 година името на Константин Канев и видях с очите си купищата тетрадки и изписани страници върху историята на едно село, бях поразен от труда и себеотдаването на този йовковски мечтател, притежаващ широк разкрач на мисълта. Книгата “Миналото на село Момчиловци, Смолянско” – монография с принос към историята на Родопския край, беше излезнала от печат и влезнала в библиотеките и сърцата на много хора. Масивният том със зелени кори ме респектираше. Тогава аз се съмнявах дали ще имам търпение да го прочета, а мисълта, че поп Каньо го е написал, ме изумяваше.
Не мина много време и случайността ми отвори вратите на храма. Вътре открих него. Чрез изкуствознанието и литературата бях разгадал вълшебния свят, пренесен от библейските притчи върху стените на църквата, затова повече ме вълнуваше той – свещеникът, търсил цял живот път към Бога и все откривал Човека.
Константин Канев е благолик възрастен мъж. Облечен в селска антерия, в черен костюм или расо, сърцето му кипи от жажда за живот. Като труженик на православието той не само се е сродил, но и преосмислил вътрешната сила на каноните. Откритият му поглед на ренесансов човек издава в него мъдреца, учителя, писателя, останал верен на селската чест, на другарите си, на съратниците, на паството. Той го утвърждава като свещеник, хронист, изследовател, поет.
Роден е на 26 февруари 1917 година в село Момчиловци, Смолянско. Син на овчари, той от малък кръстосва баирите на Родопа. Открива какво значи да замръкнеш на къра, да те брули виелица, да те бие градушка, да те прегаря слънце… В пастирската му торба, до хляба, неотменно стои книгата, макар да не съзнава още, че тя ще стане най-голямата му, най-трудната му любов. Денем под сенките на дърветата, вечер – замръкнал в колибите, бъдещият списател захласнато слуша разказите на старите овчари, преданията за месности и скали, легендите за животни и хора. Слуша безкрайната приказка за живота.
Любознателното и упорито момче постъпва през 1933 година в Пловдивската духовна семинария, за да я завърши с отличие, а през 1941-а става енорийски свещеник в Момчиловци. Така христолюбивият раб се доближава до Бог, до знанието, до хората. И повече от половин век им служи вярно. В храма отец Канев има усещането, че е свидетел на всичко, което става на улицата, в семейството, в душата на човека.
Поискате ли да се срещнете с него, лесно ще го откриете. Освен в църквата ще го намерите на пчелина, в ливадата да събира сено, на мегдана да беседва със свои и ябанджии, при енориаршите – да посреща тяхната радост или да изпраща тяхната болка. Но най-често той си е у дома, при своите близки. В малката стаичка, на първия етаж на високата бяла къща, отецът стои наведен над четли и рабуши, над прашасали документи и църковни тефтери, над еснафски кондики и родови броеници, разгадава буква по буква родословието на Момчиловци.
Дори на прага на своите 80 години, поп Каньо не прилича на старец. Съхранил в себе си духа на възрожденските будител, той се е отдал всецяло на храма и словото. Вътрешно освободен от предразсъдъци, осъзнал цената на златото и златната цена на труда, в книгите и в живота си разкрива по великолепен начин своя неукротим порив към красотата. Порив, непознаващ терзанията на нечистата съвест и помрачения дух. Прегърнал до сърцето си спомена на стотици, на хиляди хора, прекопал родовата нива на селото, Константин Канев създаде селищна родопис – непозната в досегашната практика по обем, изисканост и въздействие. Неговата неспокойна душа не знае нито смиреност, нито бездействие. Емоционален като натура, понякога сантиментален като човек, черноризецът е изпитал и съблазните, и горчилките на живота. Нерядко вълненията му избиват на челото, издават ранимата и крехка природа, от която е сътворен. Към приятелите си е всеотдаен и всепрощаващ. Неговата прегръдка или бодлива сълза могат да те спасят от всяко томление.
При един от многобройните ми разговори с него той сподели колко дълбоко е впечатлен от мислите на руския писател Леонид Леонов, разказвайки за таланта и за труда: “Литературата е мислене; следователно писателят – това е мисълта, а мисълта е производно на сърцето, на разума и гражданската съвест: това е голяма любов към своята страна, това е желанието да не получаваш, а да даваш, това е път на човека, към когото с горещо упование гледат милиони сънародници. Еснафът и занаятчията няма какво да правят в литературата, освен да изразходват вестникарски надници.” Отец Канев най-много се е вардил да не стане еснаф или занаятчия в моделирането на човешката душа.
Колкото пъти го видя в храма, на писателски срещи или в неговата стаичка, на приземния етаж на къщата му в Момчиловци, се опитвам да разгадая кое провокира този жив интерес към личността и творчеството му. От това, че е свещеник и мнозина свързват с църквата биографията на своите радости и неволи, или от селския му произход, който го издига високо над градската гмеж, или заради обагреното слово от ярките цветове на родопската реч, опитомявала години националната ни словесница… Поп Каньо трудно се съгласява да разговаря за себе си. Предпочита да похвали свои колеги по перо, да се поклони пред големите майстори, да припомни някоя от безсмъртните песни или предания от историята на планината, или просто да те почерпи с ябълка и дълго да те разпитва с проницателния си поглед. От белия лист обаче не е могъл да избяга. В предговора на книгата за миналото на Момчиловци той пише: “Старал съм се да бъда добросъвестен, искрен и обективен в разглеждането на историческите събития. Ръководила ме е само истината. Далече съм от мисълта, че съм писател-историк. Стъкмявал съм миналото на нашето село не толкова с перо, колкото със сърце и преживяване. Плод на тези преживявания е може би моят език, стил и композиция, които не са дип литературни, но това можах, това направих. Някой ще ме обвинява в разтегнатост на изложението, но това е защото не исках да поднеса на читателя оглозгани исторически кости или сухи костилки без сок и сладост, та моля за снизхождение за всичко “недодялано” и “недонаправено” в настоящия труд.”
След няколко години се появиха две нови книги на Константин Канев – „Родопски сказания” – 1983 г., и „Юдина ела” – 1988 г. Те му донесоха всеобща известност, защото са книги человечески, братски, обърнати към хората. Книги, които естествено и справедливо поставиха името на своя автор до имената на първите родопски книжовници – Христо Попконстантинов, Васил Дечов, Стою Шишков.
Този духовен съзидател, летописец, родовед, етнограф, фолклорист, писател направи най-простото, а може би и най-трудното: безшумно, искрено и всеотдайно осмисли стремленията на мнозина пишещи и въздишащи по планината, прониквайки дълбоко в родопската душа. Стори необходимото, предречено му от съдбата, без което нямаше да съществува като проповедник на истината и мъдростта. Достатъчно е да разтворим страниците, върху които са изплакани „Шимовият щъркел”, „Арнаутската кюприя”, „Селският девер”, „Ням Радич”, „Овчарски грях” и други сказания, притчи, легенди и разкази, за да се убедим в това. Там ще открием разтърсващи човешки драми, интимни разочарования, падения на личността, въздигане до хоризонта на добронравието.
Усвоил опита на старите майстори от областта на родоповедението, както и постиженията в национален мащаб, Константин Канев с присъщата си деликатност трие праха на миналото и извлича от съкровищницата на древните вярвания дълбокопоетични легенди и ги разказва на днешните хора. Романтиката в неговия живот и в творчеството му ни въвлича в орбитата на един друг колкото реален, толкова и вълшебен свят. Питам се, не е ли така и в храма! Сред библейските мотиви и канона, сред иконописта и тайнството е едно, в живота – съвсем друго. Осъзнал твърде рано това, отец Канев предупреждава, че в днешното време не можеш да се движиш напред с нравствените постулати на отминалите епохи, колкото и привлекателни да са те. Съвременният човек трябва да притежава не пасивна доброта, декларирана върху хартия, а действен хуманизъм и противопоставяне на злото. Той превърна целия си живот в пример и потвърждение на това свое верую.
Отец Константин Канев има ясна гражданска позиция по най-щекотливите проблеми на днешния ден. Той не се терзае от съмнения за историческата съдба на българите в Родопите, за общата кръв, която храни единния им родословен корен, за ролята на Българската православна църква в спомените на нашия народ, за миналото и бъдещето на Смолянската митрополия, за нихилизма и родоотстъпничеството, за привързаността и копнежите ни към идеалите на свободата. И най-важното, не се плаши да прокламира и защитава тази своя позиция.
Въпреки апостолската си възраст, въпреки умората и различните наслоения от живота, той продължава да служи своята служба. Всеки ден оставя по нещо от себе си между стените на православния храм. Кръщава, венчава, погребва – повече от половин век. Освен болестите на третата възраст и безкрайните селски кахъри него често го занимават и тревогите на българския писател. Поп Каньо продължава да пише. В момента подготвя второ издание на голямата книга за родното му Момчиловци, пише разкази, есета, спомени, печата.
Мнозина го познават лично. Не са малко хората, които се смятат за негови приятели, но малцина смеят да кажат, че са го опознали докрай. Той е като открит рудник – колкото гребеш, толкова се излива. Когото и да попитате в Родопите за личността на Константин Канев, веднага ще каже: „Кой, поп Каньо ли? Попа е голяма работа!” В тези думи е събрана хорската любов към труда и творчеството на този човек, наричан заслужено Родопският Софроний.
„От къде идва чарът – пише Николай Хайтов, – който неговите творби излъчват, топлината, с която ни сгряват, нежните и благородни чувства, които ни вдъхват? Мисля, че това се дължи преди всичко на техния драматичен строеж на формата, че във всеки разказ има една човешка болка, човешки сблъсък, човешка драма или трагедия, човешка съдба, възсъздадена със средствата на една простодушна поетика, без напън към литературното разкрасяване и блясък.”
За да добие читателят пълна представа за произведенията на Константин Канев, трябва да ги преживее от кора до кора. Само тогава ще усети сблъсъка между доброто и злото, между красотата и уродството, между човещината и варварството. Ще почувства широтата на родопската душа, калявана през вековете, ще види онези дребни пакости, неотменна част от характера на селските хора, които по-често будят усмивка, отколкото ненавист. Ала най-лесно е, ако познаваш техния автор.
Домът на отец Канев е широко отворен. Той е като храм – висок, достолепен, бял. В него има едно кътче, на първия етаж, приличащо на амвон, където е той – човекът, пастирят, сладкодумецът, писателят. Свещеник Константин Канев, обезсмъртил с перото си своето родно Момчиловци.

1995 г.