Или как лексикалното разнообразие може да ни вкара в неудобни ситуации

Иван Джебаров

Богатството на един език често пъти показва и своята комична страна. Ненапразно една латинска сентенция гласи, че „заради неразбран език стават много неприятности.”

Няма спор, че латинският е бил богат на образи, синоними, метафори и т.н. език, още по-малко е излишен спорът около богатството на българския такъв. Което понякога води до случаи като оня, който ми разказа един познат.

Прекарвал отпуската си в селската си къща, когато се наложило една от колежките му да го потърси служебно. Пристигнала с кола в селото, но така като не знаела къде живее, попитала за това един минаваш по улицата старец.

Оня я упътил, свършила си тя работата, заминала си. След няколко дни оня старец видял до оградата моя познат, рекъл му:

- Стояне, из ония дни те търси една хубава булка. Намери ли те?

Стоян отвърнал, че го е намерила, а старецът пак:

- Е, оправи ли я поне? - което за него означавало нещо от рода на „разбрахте ли се, помогна ли й”. В същия тон познатия ми отвърнал, че я оправил, доволна останала, без да види как зад гърба му внимателно слуша жена му. После се наложили час време да „оправя” бъркотията на думите, но ме увери, че е успял.

Като студенти посетихме за два дни едно село с цел събиране и обработване на бисери от българския фолклор. С още двама колеги попаднах да нощувам в къщата на кмета и изненадана от идването ни, кметицата се спусна да ни приготвя вечеря.

Хапвахме, пийвахме от кметското винце, стана някъде полунощ. По едно време на стопаните явно им се доспа, защото кметицата стана от масата и ни рече:

- Хайде сега, момчета, да си измиете ръцете в банята и да лягате!

На което, с желанието да я успокои и да не се тревожи за нас, защото ние се хранихме с вилици и не се изцапахме, единият от нас веднага отвърна:

- А, няма нужда, не се притеснявайте! Кой знае какво сме яли, че да се мием!

Което тоз час хвърли кметицата в паника, тя зачупи ръце, заобяснява, че не била подготвена, това имала само вкъщи, пък и магазина рано затварял… С една дума, докато се разберем, поне аз доста срам събрах.

От това време е и оживелият ми спомен за оная ми ученическа година, в която усилено учехме и преговаряхме за глагол. Преподаваше ни една много сериозна и много хубава на вид другарка. По традиция при нея имахме все първия час и както винаги, след дежурното „добро утро” тя попита за отсъстващи ученици.

Имаше един, името му беше Курти и дежурният по клас старателно му съобщи номера. След което другарката отиде до черната дъска и започна да пише дългото заглавие на днешното упражнение за глагол.

Докато тебеширът скърцаше под пръстите й, а ние, десетина кандидат пубертетчета в панталони, гледахме с възхищение как танцува отзад роклята й, вратата на класната стая безшумно се открехна. Беше закъснелият Курти.

Огледа се, прецени обстановката като безопасна и още по-безшумно притича до чина си. През това време другарката дописа онова, което пишеше и зададе към нас първия си въпрос:

- Кой ще ми каже едно изречение с два глагола?….Кой…Кой…. Я ти, Васко!

Васко обаче беше толкова силно впечатлен от нелегалното влизане на Курти, че от всичко казано, изглежда чу само името си. Дори не стана от чина си, когато рече:

- Моля, другарко, Курти влезе, без да го видите!

И тук другарката направи фатална грешка. Сериозността я подведе и вместо да одобри двата глагола в изречението, тя взе че раздели на две срички думата „Курти” и цяла почервеня от възмущение.

- Не те е срам, - извика - Василе! Така ли те учим в училище?! Така ли те възпитават родителите ти?!

- Ама аз…- успя този път само да каже Васко, след което думата отново взе другарката. Мина назидателно през заветите на пионерската ни организация, продължи със славните традиции на родното ни училище, след което ни хвърли във все още непознатата за нас комсомолска организация.

Започнахме да усещаме, как вече мразим Курти. По-добре да беше изчакал края на учебния час… Да не беше идвал най-добре днес на училище… Още по-хубаво щеше да бъде ако изобщо не се бе записвал в нашия клас…

По това време на нашето ученичество всеки един учител си имаше негласно любим ученик. Разбирахме го по това, че винаги искаше мнението му в създали се проблемни ситуации.

Това бяха все ученици с отличен успех и примерно поведение, за разлика от сега, когато тази роля може да се изпълнява от всеки, чиято майка или татко са по-така финансово…

Така или иначе, другарката погледна към Марияна и винаги готова, тя на секундата се изправи до чина.

- Така ли е, Мариянче, права ли съм?! Обясни им като добър другар!

С кимване на глава Марияна потвърди, че е така, докато с думи каза:

- Ама, другарко, той Курти наистина влезе….

Едва сега като че ли другарката започна да се северясва. Обходи с поглед класната стая и наистина откри седналия на чина си Курти. Правилникът изискваше отсъствието да се намали от цял час на петнадесет минути и тя наистина го поправи в дневника.

Явно обаче не й беше минало напълно, защото едновременно с това почти се скара на Курти:

- И друг път като закъсняваш, да се обаждаш! Какво е това своеволие?! Разбра ли?

Курти сигурно беше разбрал, но след всичко случило се, не смееше да се обади. Ние също, обсебени от странното усещане че ха сме се обадили, ха сме объркали някой глагол…