Цанко Живков

Наш президент определи Македония като най-романтичната част от историята ни. С не по-малко основания може да се каже, че тя е и най-драматичната.

Древната “Тема Македония” е свързана с отношенията между античните елини и покорилите ги войнствени македони, създали една от могъщите робовладелчески империи по онова време.

В 338 г. пр. Хр. Филип ІІ Македонски сразява при Херонея (в Беотия) съюзените сили на гръцките полиси-републики Атина и Тива и ги завладява. Демостен в своите страстни “филипики” (изобличителни речи срещу завоевателя) го нарича “чужденец” и “варварин”.

Три години по-късно синът на Филип - Александър отново потушава въстанието на “седемвратната” Тива и я разрушава до основи. Същият този Александър, наречен Велики, повлича и фалангите на Спарта, Атина и други гръцки градове-държави в своята безумно велика авантюра да завладее целия тогавашен свят.

Казват, че имал амбицията да го цивилизова, строил градове, нови културни средища. Но колко е разрушил и каква кръвнина е пролял?…

Стигнали до Китай и Индия, македоно-елинските нашественици са разгромени. Тридесет и две годишният Александър се разболява и умира, а империята му се разпада. Sik transit gloria mundi! Тъй преминава земната слава!…

В 168 г. пр. Хр. балканският регион е включен в границите на Римската империя под името “Провинция Македония”. При разделянето и на тази империя, провинцията остава към източната й част, наречена Византия.

Сетне с названието “Тема Македония” са обозначавани различни тукашни земи, като например територията от долното течение на Марица до Черно море, също така между Одрин и Пловдив или Беломорският откъс с център Солун.

Оттам е бил произходът на няколко гръцки василевси от македонската династия (макар и с арменски корени), последният от които е Василий ІІ, известен с прозвището си Българоубиеца, ослепил 14 хиляди войници на цар Самуил, с което предизвикал смъртта му и гибелта на западната част от Първото българско царство.

Трагичният финал се е разиграл главно върху земята, която много по-късно приема географското наименование Македония. Императорът-българоубиец сам я признава за “Тема България”, включил към нея и пространствата около Сердика, та чак до Видин.

С което удостоверява, че близо половин век е воювал срещу “България и българите” с нейните царе Самуил, синът му Гаврил Радомир и племенникът Иван Владислав, имали за столици Преспа, Скопие и Охрид.

В своите грамоти по уреждането й Василий ІІ изрично казва, че “държавата на българите мина под един ярем” с ромейската, но я е получил и “по договор”. Какъв ще е този договор и с кого?

Десетилетната война е изтощила не по-малко и могъщата тогава Византия, разпростряла се върху три континента, та василевсът е бил готов на всякакви отстъпки. Защото непобедени са останали такива прочути български боляри, като Кракра, Драгож, Никулица, Елемаг и други с целите свои княжества, от които е могло да се очакват всякакви изненади.

Именно с тях е трябвало да преговаря жестокият ромеец, както и с царица Мария - вдовицата на цар Иван Владислав, и да приеме всичките им условия.

А те са били: да се запази административната цялост на Самуиловата държава и справедливата й данъчна уредба; да се осигури независимост на Охридската българска архиепископия, начело с българския монах Йоан от Дебър и се оставят в обхвата й всичките тридесет и три епархии от времето на царете ни Симеон, Петър и Самуил, изброени поименно в златопечатните грамоти на василевса. (Двадесет и две от тези епископства сега са извън границите на държавата ни).

Та когато днешните гърци на многохилядни митинги в Атина и Солун викаха, че “Македония е гръцка по история и цивилизация”, трябваше някой да ги попита за коя от няколкото Македонии е думата?

Да им припомни, че давността на горния лозунг е била изтекла с времето на последния василевс от македонската династия Василий ІІ. И че в историята, както и в живота, всичко тече и се променя. Панта рей! - казвали са древните мъдреци.

Как е протичала въпросната трансформация с географското и етническо понятие Македония?

През ІІІ и ІV в. сл. Хр. по балканските земи започват да прииждат многочислени български племена. Мавро Орбини цитира казаното от Марк Аврелий Касиодор, че българи се сражавали с римляните около 390 г.

Летописците на цар Иван Александър са отбелязали, че в края на V в. други големи маси от българи преминали Дунав при Видин, край река Цурта разгромили четирите византийски армии и завладели Македония: “При (император) Анастасий преминаха българите през Дунава край Видин и завладяха отначало долната земя Охридска, а след това и останалата земя.”

Което означава, че два века преди идването на Аспарух в Добруджа и Мизия многохилядни маси древни българи вече са се установили на Балканския полуостров и първата им изконна земя е била днешната Македония.

По-малкият брат на Аспарух и четвърти син на Кубрат Кубер с хората си поема на запад и се установява в Панония (Унгария), в областта Срем, влизаща в състава на големия аварски хаганат. Тук заварва много българи от предишни заселвания, славянски племена и значителен брой ромейски пленници.

Всички те го приемат за свой вожд и след един бунт срещу властта на аварите са принудени да се изтеглят на юг, в “Долната земя”, Керамсийското поле (Битолско и Прилепско). С болярина-военачалник Мавър (Марко) замислят да превземат Солун, за да стане столица на държавата им. В 680 г. го държат в дълга обсада, но пристигнала голяма византийска флота и начинанието им пропада.

В един от надписите около Мадарския конник се чете, че “чичовците на кан Тервел от Долната земя” дошли и участвали в събитията, свързани с прогонения от престола византийски император Юстиниян ІІ Риномет. При кановете ни Крум и Пресиян македонските Куберови владения се присъединяват към Дунавска България.

Всичко това потвърждава, че от началото на ІХ в. земята с днешното име Македония вече трайно и неразривно се свързва с живота и съдбата на общото ни българско отечество.

В нея по държавна поръчка и с щедрата подкрепа на централната власт се създава един от първите университети в Европа - Охридската книжовна школа на Св. Климент и Св. Наум (другият университет е в Преслав), допринесли за християнизирането на големите населения не само в България и на Балканите, но и на триста милионното славянство.

Ето че пак се изправя въпросът: За коя Македония вопиеха днешните гърци?…

Античността си беше отишла безвъзвратно заедно с тяхната прогнила Византийска империя. Балканският полуостров е завладян от османските турци и те го държат под кървавия си ятаган цели пет века. Трудно е дори да си го представиш, камо ли да проумееш какви промени са настъпили.

Захлупен под османската чалма, регионът забавя развитието си със столетия. Италианският професор Санте Грачоти пише: “Историческата заслуга на България се състои в това, че създава преграда за турците към Европа. Тя заплаща кръвен данък за това, заплаща с вярата си, със свободата си, с блестящата си култура по онова време”.

Но под заблатената тогавашна повърхност, в дълбините са се извършвали постепенни и необратими промени. Макар че гърците с подкупи и лукави безогледства съумяват да съхранят Константинополската си патриаршия и разпростират властта й над поробените християнски населения, притаявайки “мегали идея”-та си да възстановят някогашната Византия, българите с множествеността си и пословичното трудолюбие се превръщат в основния производствен и занаятчийско-търговски фактор в огромната турската империя.

И опрени на своята икономическа мощ и пробуденото им от Паисий Хилендарски национално съзнание и самочувствие, най-напред пожелават да се освободят от опеката на фанариотската гръцка патриаршия.

Дървената черква на “Златния рог” в Цариград (опожарявана от фанариотите четири пъти), я заменят с прекрасния и до днес железен храм “Св. Стефан” - какъв символ на непоколебимата им воля и право да имат своя църковна юрисдикция. Епичната борба, започнала в Скопие през 1822 г., продължава половин век и увлича целия наш народ.

На главното полесражение в Цариград се стичат най-просветените, мъдри и храбри българи от онова време, начело с Петко Славейков, Драган Цанков, д-р Стоян Чомаков, Тодор Икономов, владиците Иларион Макариополски, Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски…

Те са водителите, трибуните, а 50-те хиляди българи-занаятчии от Балкапан хан в столицата са гражданската им гвардия. И когато на великденската служба 1860 г. богомолците отказват да слушат името на омразния фанариотски патрика Кирил, а хитроумно настояват да се спомене и възхвали султана - това е началото на краят на гръцката духовна власт над народността ни.

Борбата продължава още десетилетие, през което и турците виждат изгоди от религиозното обособяване на българите, та през 1870 г. султанът със специален ферман учредява независимата българска екзархия. Удивителното е, че епархиите, изброени в него, са почти същите, които преди векове бе посочил като български в своите грамоти и Василий ІІ, оглавявани от Охридския български архиепископ Йоан.

Тук трябва да поясним, че за македонските епархии люти претенции са имали както гърците, така и сърбите. Използвайки положението, че са се намирали по периферията на Османската империя, в съседство със свободни християнски страни и народи, и едните и другите по-рано започват своите освободителни борби и създават независими княжества.

Изработват и национал-шовинистичните си програми, според които гърците бленуват по някогашната Византия, а сърбите - по крал-Душановата държава, за кратко обхванала и Македония, която вече наричаха Стара или Южна Сърбия.

И гърците, и сърбите използват всякакви средства - подкупи, лъжи, измами, жесток и кървав терор, за да докажат, че македонците били гърци и сърби, които новоучредената екзархия силом ги обръщала на българи. Турските властници потриват ръце от тия им вражди и протакат назначаването на български владици за македонските и тракийските епархии.

Но във фермана на султана бил прокаран от предвидливия и образован българин Гаврил Кръстевич член 10, който давал възможност населението от оспорваните епархии само да реши с мнозинство от три-четвърти на гласовете към коя от църковните йерархии иска да принадлежи - гръцката, сръбската или българската?

В Скопие от 8698 християнски къщи само 767 с власи-гъркомани са отишли към Фенерската патриаршия, а в Охрид от 9526 едва 139 къщи.

С подобни внушителни мнозинства към Българската екзархия се присъединяват осемте македонски епархии: Дебърската, Охридската, Костурската, Леринската, Битолската, Воденската, Мелнишката, Скопската, както и каазите Паланка, Джумая и Щип.

Този факт е следвало завинаги да унищожи всякакви други претенции за националната принадлежност на тамошното население.

Но след освободителната Руско-Турска война, Берлинският конгрес оставя Македония под игото на османците и така започват новите й разпятия. Един от верните й синове - охридчанинът Кузман Шапкарев, създател и пръв учител в двете български гимназии в Солун (мъжка и девическа), фолклорист-народовед, събрал 9 тома “Български народи умотворения” от всичките македонски краища, в отчаянието си предлага тя да се нарича “Мъкидония” - земя на мъките.

Защото населението й участва в три въстания, зверски потушени от турците. И народът ни води три кръвопролитни войни и жертва хиляди свои синове за нейната свобода. Но всичко беше навсуе. Гърците и сърбите, с мълчаливото съучастие на Великите сили, я завладяват, поделят и оплячкосват.

В егейската и вардарската й част думите Македония, българин и български език са строго забранени. Арестувани и прогонени са българските митрополити от епархиите в Скопие, Велес, Битоля, Дебър и Охрид.

Затворени са 677 български църкви, 596 български училища, уволнени над хиляда учители. На 36 000 хиляди български ученици е забранено да се учат на родния си език. В Егейска Македония гърците също затварят над 300 български църкви, а обслужващите ги свещеници са прогонени.

И там са закрити 340 български училища с 589 учители и близо 20 000 ученици. Систематично се унищожават български гробища, паметници, старини. Сменят се имена на селища, реки, планини…

За коя и чия Македония вдигаха врява до небесата южните и западните ни съседи?

Големият син на тази многострадална земя, прилепчанинът Димитър Талев описа по неподражаем начин борбите и трагедията на своите братя. При едно пътуване до Благоевград през 1966 г. заедно с поетите Петър Караангов и Христо Ганов, Талев им казал:

- Знаете ли, че там, в Македония, хората винаги са се наричали българи и едва след Междусъюзническата война бежанците от Македония, вече тук, са чули от местното население името “македонци”.

Същата година през май Д. Талев със жена си пътува до Солун, за да види новооткрития гроб и скелет, смятан че е на цар Самуил. По думите на директора на музея, гръцки професор, нямало категорични данни, че това е скелетът на българския цар.

Но много допълнителни факти свидетелствували за погребението на личност с изключително висок обществен и държавен сан от онова време - началото на ХІ в., когато е починал и Самуил.

И още едно поразително доказателство. Известно е, че в сражението на Траянови врати, когато Самуил разбива византийците, та Василий ІІ едвам отървава главата си, българският водител е бил ранен в дясната ръка, в предлакътната част, и на скелета в Солун на същото място личала следа от зарастване на костта. Имало и други съвпадащи подробности.

Талев казал: “Не може да се твърди със сигурност, но аз все пак мисля, по-скоро усещам с някакво вътрешно чувство, че това е скелета на българския цар Самуил.”

- Когато влязохме в музея - споделила по-късно съпругата на писателя - Талев като че ли не беше на себе си: блед, почти бял, което се случва при изключително вълнение.

Той пристъпи бавно към стъкления похлупак, под който държаха скелета под вакуум, застана пред него вторачен и сякаш онемя. Така стоя много дълго време, може би повече то 15-20 минути, и накрая извика задавено: “Самуиле, стани да освободиш Македония!” Всички, които бяхме в музея, изтръпнахме… Няколко месеца след това Димитър Талев почина…

Но колелото на историята продължаваше да се върти. След Втората световна касапница, довела човечеството до ръба на атомното му самоунищожение, големите и осъзнали се народи от западната част на Европа потърсиха пътищата за слагане край на подобни безумства.

Създадоха своя Съюз за политическо, стопанско и културно съжителство и мирно решаване на всички проблеми в духа на разума, равенството и справедливостта. На взаимното зачитане и развитие националните им идентичности, верските и нравствено-морални ценности и интереси.

Извървели дълъг и труден път в тази насока, те постигнаха небивали и разностранни успехи във всички области на живота. Това доведе до магнетичното привличане и на народите от източната част на континента. Разбира се, Европа трябваше да се уравновеси и хармонизира, приемайки и тях.

Вратата й беше отворена, но да се мине през нея, необходимо бе да се изтърпи чистилището, не по-леко от библейското. Да се демократизира и облагороди вътрешният живот и нрави на хората и институциите от тия страни. Да се уредят всички сметки и спорни въпроси със съседите. Приемане на свещения християнски принцип да обичаш другите и различните, както обичаш себе си!…

Та в тази връзка май доста дълго и излишно се проточи гръцкото шикалкавене относно новото име на “Бившата югославска република Македония” при нейното кандидатстване за НАТО и Европейския съюз.

Най-нормалното бе да си останеше “Република Македония”. Днес обаче трябва да се приветства куража на гръцкия премиер Алексис Ципрас и сподвижниците му, които рискуваха съществуванието на правителството и властта си, но, макар и половинчато, решиха този въпрос.

Що се отнася до нас, българите - ние винаги сме чувствали и имали Македония за родна сестра. Повече от половин милион нейни злочести чада, бягайки от гръцките и сръбски погроми, емигрираха в майчините предели на България. (Не е ли крещящо показателно, че дори едно македонско семейство не потърси пристан и закрила в Сърбия или Гърция!).

И когато през 1991 г. стана възможно и македонските ни братя с референдум решиха да създадат своя независима държава, ние първи ги признахме и им подарихме достатъчно танкове да я защитават.

До болка са ни ясни и пораженията, които нанесе в душевността им коминтерновският македонизъм, от една страна, а от друга - илюзиите за някакво роднинство с древните македони. Но тия детски болести с времето ще отшумят.

Ще останат завинаги да ни обединяват воплите на хилядите слепци, озлочестени от Василий Българоубиеца, и печалната участ на вожда им - българският Цар Самуил.