Панко Анчев

1.

И в литературата всяко нещо идва на мястото си, едва когато се изпълни времето за него. Дори и тогава, когато говорим за ускорено развитие или за прескачане на етапи и направления, на школи, та дори и на цели епохи, които са преживели класичните литератури и култури.

Трябва да назреят условията и най-вече обществените дадености и потребности, за да бъде възможно да видим в литературата дадено явление, факт, жанр, идея, посока на развитие.

„Да назреят условията” означава преди всичко, че процесите в историята на литературата протичат обективно и не зависят от човешката, т. е. писателската или критическата воля.

Не самата липса на определен тип писател, способен да пише така, както пишат писателите в другите литератури, а необходимостта от подобно писане или разработването на една или друга тема и проблем, рисуването на образ, характер, обществена среда, са причина литературата да е различна, а състоянието на националното общество, неговата нагласа, начинът му на мислене и чувстване, равнището и характерът на обществените отношения раждат и правят литературата такава, каквато е, а не някаква друга.

Литературата изобразява това, което го има в обществената действителност, защото чрез него тя изразява тази действителност и свидетелства за нея в историята.

Ето защо не е възможно да изучаваме и преседяваме историята на литературата извън обществената история и да търсим обяснение за фактите и явления извън духа на времето, неговите особености, идеи, потребности, нагласи, характеристики.

Литература и общество са в пряка връзка, пораждат се и си влияят взаимно, ала не са в механични взаимоотношения. В тези взаимоотношения не действат физическите закони, нито биологичните.

Всяко литературно явление е предизвикано от някаква обществена потребност, но раждането, развитието и утвърждаването му се извършва съобразно особеностите на творчеството, зависи от традициите и актуалното състояние на културата и изкуствата, от външните влияния и редица други фактори, които често не могат да бъдат измерени и дори адекватно описани.

Всичко това важи и за появата на жанра на политическата биография в българската литература, чийто създател аз определям Захарий Стоянов.

Този жанр се появява у нас най-напред в литературата, макар той да принадлежи на историческата наука или на историята на философията, социологията, политологията и други науки - било природни, обществени, хуманитарни.

Началото му е още в първото десетилетие след Освобождението, когато започва да се осмисля целият предишен исторически период, наречен Възраждане, и особено в неговата, така да се каже, „политическа част”.

Самата политика вече се осъзнава като важна обществена дейност, свързана с ръководството на държавата и обществото, но процесите в тях.

Осъзнава се преди всичко ролята на личността в политиката и историята - особено на героичната, т. е. изключителната личност, преодоляла пречки, препятствия, предубеждения, страдания, обществена апатия, страх, за да се изпълни историческото предначертание и се осъществи целта на националната история.

Това е времето, когато самата държава започва да се осъзнава като реалност, която съществено е променила живота на българина, поставила го е в нови зависимости, които рязко променят и внасят ново разбиране за понятията „свобода” и „робство”, „демокрация” и „тирания”, „обществено служение”, „героизъм”.

Античните „животописи” или средновековните християнски „жития” са в някаква степен предшественици на това, което наричам „политическа биография”, но разликите са толкова съществени, че е по-добре да говорим за най-общи традиции, от които модерният жанр произлиза, за да се отдалечи чувствително от тях.

Защото сега вече трябва да говорим не за разказ за факти от живота на една личност, а  за идеологическо представяне дейността, идеите, политическите принципи, убежденията и действията на човек, който се е ангажирал с обществено преустройство и претворяване на някаква важна и съществена политическа идея.

Биографичните факти дори не са чак толкова важни - по-важни са фактите, потвърждаващи или отричащи направеното внушение с тях.

2.

Захарий Стоянов е автор на три биографии на дейци от Възраждането - на Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев. Те са писани и издавани в продължение на четири години - от 1884 до 1888 г., като междувременно той е работил върху своите знаменити „Записки по българските въстания” (т. 1 - 1884, т. 2 - 1887 г. и т. 3 излиза след смъртта му през 1892 г.).

Към тях трябва да добавим биографичните му бележки за Константин Стоилов „Българският Кавур” (1881-82) и за Чардафон Велики „Чардафон Великий. Биографическа скица в профил” (1887).

Тези шест-седем години са изключително важни за състоянието и развитието на българското обществено съзнание.

Приключва един важен етап от неговото формиране, в който се определя и новото място и значение на личността. Аз ги отбелязвам, защото във всички творби на великият писател от тогава се развиват едни и същи идеи и се поставят едни и същи проблеми.

Да не говорим, че би могло да се говори и за един и същ тип личност, който се проявява в тях. Различните герои на биографиите са различни темпераменти, чувствителност, поведение.

Приключването на национално-освободителната революция (или поне етапа, настъпил с Руско-турската освободителна война, защото нейната идея не е осъществена и по същество тя продължава поне до Съединението) създаде качествено различна обществена обстановка в България.

Великата цел бе обединила всички около себе си и единствените разногласия са за средствата, с които трябва да бъде постигната. Имало е, разбира се, трудности, предателства, измени, недоволства, лични конфликти, но за тях в никое свидетелство от времето няма да прочетете.

За българските революционери, а и за литературата, която изразява революционното общество, те са несъществени и не се коментират. Борбата трябваше да приключи, за да се видят колко много крила е имало в нея, колко различни идеи са я осмисляли и вдъхновявали, какви сложни и противоречиви процеси са я съставяли и колко различни са били хората, които са я осъществявали.

Въпросът за оценката на миналото се изправя в цял ръст и изпълва политическия живот, а заедно с него - и духовния. Държавното устройство налага нова йерархия, нови разделителни линии и нови кръгове, които да я ръководят. Започва борба за власт и тя е твърде ожесточена и безмилостна, защото се води и между довчерашни съмишленици и другари, които заедно са проливали кръвта си.

Оказва се, че много неща са били премълчавани и незабелязвани. А се е водела дори остра политическа борба. Сега е дошло време това да се извести и покаже, за да е ясно на съвременника кой кой е бил, какъв е приносът му за свободния живот и кой колко заслужава да бъде днес начело на държавата.

Сега трябва и да се плаща за старите грешки, но и да се получават наградите за саможертвите. Разобличават се митове и легенди, уточняват се факти, признават се грешки и вини. Настанало е време за равносметки.

Но за да бъде равносметката точна и полезна за обществото, трябва някои да бъдат канонизирани, за да бъде техният живот образец, по който да се сравняват другите и въз основа на който да се отсъжда кой какъв е бил и какъв е днес.

Новото разбиране на човешката личност произтича и от възникналата потребност от герои и героични подвизи. Освобождението приключва една епоха на обществено-политическо напрежение и започва друга, в която човекът е поданик на ежедневието, работата, оцеляването, борбата за хляба.

Но сега на него му предстои да се бори със своята държава за своите права и тази борба никак не е лека. Тя налага друго напрежение, други водачи и идеи.

И тя обаче изисква героични подвизи и герои, а интересът, стремежът към печалба, буржоазният морал ги потискат. Когато споменът за недавното минало е още жив, а и са живи тези, които са негови участници и дори герои, сравнението и контрастът от него са болезнени и трудно поносими. Щом настоящето забравя героите и ги пренебрегва, нека му ги покажем, за да се родят отново.

Литературата поема тази важна и отговорна задача.

Биографиите, които Захарий Стоянов пише, изпълняват тази задача.

3.

Не е случайно, че Захарий Стоянов пише биографии на Васил Левски, Любен Каравелов (доколкото словото на честването на писателя е биография) и Христо Ботев. Това са трите образа на българската национално-освободителна революция: организаторът и водач, интелектуалецът-писател и мислител, човекът на активното действие, смутител на тишината и спокойствието, който е готов да се жертва заради общото благо.

Захарий Стоянов ги митологизира, превръщайки ги в хора-идеи и идеали, стоящи над ежедневното, обикновеното, човешкото. И тримата тръгват от някъде, за да поемат пътя на всеотдайното служение. Това „някъде” е там, където са всички българи; животът им по нищо не се отличавал от живота на сънародниците им.

Трябвало е обаче все пак нещо да се случи, да им се покаже някаква несправедливост, да са чули някоя дума, което другите не са забелязали, пропуснали са или просто са сметнали, че не е толкова важно.

Тогава те са осъзнали не само, че народът страда, но че избавлението от страданието е възможно и то ще стане, ако самите те поведат борбата.

Героят е човек, който осъзнава собственото си значение, но не за себе си, а за общото дело; той е човек, който разбира, че личното му благополучие усилва чуждото страдание и затова е длъжен да се откаже от спокойствието си и се посвети на борбата и да е готов да умре за нея.

Герой можеш да бъдеш по различен начин - зависи от личната ти нагласа, от характера, но и от обстоятелствата и необходимостта от определен тип героично служение.

По-важното е да се подчертае, че всяко време извежда от миналото такъв героизъм, какъвто най-много му е необходим, за да го противопостави на печалното си състояние.

Авторът на биографията извежда някаква основна причина, която съответства на собствените му възгледи и на идеологията, на която служи.

Аз наблягам на това, защото никоя литературна творба, още повече такава от подобен род, каквато е политическата биография, не е чисто описание, хладно и безстрастно изреждане на факти и случки, а съучастие в обществено-политически процес, в което се приобщават като потвърждение или оборване на политически тези.

Как Захарий Стоянов вписва в своята политическа съвременност, но и в своята идеология, живота и делото на Васил Левски?

Много е интересно това да се наблюдава внимателно и точно, за да се отдели вярното от невярното и да се види как се пресичат присъщото на биографията и на биографа и как волята на биографа надделява, за да се докаже чрез живота и делото на героя една или няколко политически цели.

Великият талант на Захарий Стоянов умело превръща неусетно и художествено убедително житейската фактология с цялото й многообразие в белетристика с впечатляващо внушение.

Самият Захарий Стоянов е атеист и откровен противник на Православната вяра и Църквата. Той е човек на позитивистките и рационалистични европейски идеи, материалист, прогресист и горещ застъпник на пълното отделяне на Църквата от държавата.

Църквата, религията, духовенството според него са най-големите врагове и на национално-освободителната революция, на поелата по „европейски път” държава и на личността от края на ХІХ век.

Възраждането изведе на преден план човека, който сам е способен на всичко, защото от него всичко зависи. А Църквата и православието учат друго, което е пречка пред този нов човек.

Не търпението и молитвите, не смирението и да обичаш врага си ще помогнат на отечеството, а точно обратното: бунтът, решителността, отмъщението, суровото наказание са средствата, с които ще се извоюва свободата.

Но Васил Левски е бил подстриган за монах и е ръкоположен за йеродякон. Това е факт, който писателят няма как да отрече или пренебрегне. Може обаче да бъде обяснен по такъв начин, че да придобие друго значение, като дори послужи за заклеймяване на обявения вече враг и противник.

Захарий Стоянов твърди, че Левски е нямал друг изход и че става монах насила и по необходимост, принуден „да се почерни”: „Съгласил се Левски; борбата за съществувание играла най-главна роля за неговото по-нататъшно роптание”. (Захарий Стоянов. Съчинения в седем тома, т. ІІІ, С., 2008, стр. 19)

Какъв трябва да си, че да се замонашиш, когато всичко свидетелствало против „религиозните предразсъдъци”. В портрета на Захарий Стоянов Левски не е вярващ, религиозен и църковен - още повече отдаден на отшелничество. Отказът му от света е привиден, насилствено наложен и фалшив.

„Немислимо е, не може да се предположи даже, че той бил жертва на монашески мистицизъм, поклонник на аскетичния живот и на задгробното блаженство. Това не може да се докаже ни с духа на епохата, ни със средата, в която е живял Левски, ни с неговия характер и темперамент.” (пак там, стр. 20, подч. м. - П. А.)

Веднъж попитали Васил Левски „кога ще да се освободим поне от гърците и нашите чорбаджии”. Захарий Стоянов приписва на Васил Левски (йеродякон Игнатий) кощунствения за един монах и дори за мирянин отговор: „Когато захванете да ядете месо и през великите пости”. ( пак там, стр. 76)

В българската литература, а и в битовия живот, обикновено решение на млад мъж или жена да станат монаси се оправдава или с непосилната бедност, или с бягство от преследване и манастирът става надеждно убежище, или по настояване и насилване на родители или близки.

И никога, защото човекът вярва и излиза от света, за да се моли за него. Затова и „случаят с Левски” звучи правдоподобно и убедително. Още по-убедително звучи решението му „да се размонаши”, да хвърли расото и избяга от манастира.

Та как иначе - щом са му наложили да извърши нещо, което не му е по сърце, защо да не намери смелост да отхвърли тиранията и освободи душата и тялото си.

Но тук трябва да бъдем внимателни и да не бъркаме политическата целесъобразност и мотивация с реалностите - още повече с реда и йерархията в Църквата, с нейния молитвен и битов живот.

Тъй като замонашестването на Васил Левски се счита от Захарий Стоянов, а и от всички изследователи след него, като грешка, която трябва да бъде оправдана по някакъв начин. Обяснението с насилването  му изглежда логично и подхожда към един човек, който е благ, чувствителен, почтителен към по-възрастните и особено към роднините си.

Към него се добавя и избликналото непокорство на младия монах, който бързо разбира къде е попаднал, какъв човек е вуйчо му архимандрит Василий и изобщо каква е Църквата и нейните служители. Бунтът му срещу системата започва още от тук.

Монашеският живот на Васил Левски е все още забулен в тайна. Известни са само подробностите с кражбата на коня, напускането на манастира, бунтарството срещу архм. Василий, отказът му да проси милостини за манастира. И толкова.

За атеиста това е достатъчно, за да изобличи една институция и покаже как е разрушавана отвътре, но и колко е пречела на свободолюбивите българи, а и на борбите за национално освобождение.

Не се цитират никакви документи, няма изследвания, не е ясно как и кога точно йеродякон Василий е излязъл от манастира и с чие благословение е свалил расото, за да се отдаде на ревоюционната дейност.

Аз не се съмнявам, че това той е сторил по напълно каноничен ред, защото самоволното бягство от манастира и отказът от служение, за което си подстриган и си дал обет, е непростим грях. Православният християнин йеродякон Игнатий със светското име Васил не би си позволил да го направи.

За буржоазния човек и неговия нов морал да си непокорен срещу деспотичната власт не е грях и престъпление, а голямо достойнство. Затова и Захарий Стоянов мотивира решението на Васил Левски да се посвети на революционна дейност със склонността му да прави неща, които за другите са осъдителни, но за бунтаря и революционера са положителни и крайно необходими качества.

Левски не прави изключение и още като йеродякон ги проявява.

4.

В цялото си творчество Захарий Стоянов доказва пагубната роля в национално-освободителната революция, освен на Църквата и духовенството, на богатите и учените. „Чуло ли се е нейде или видяло, щото богати хора и надути учени педанти да са направили добро на своя народ? Допущаме изключения, но твърде микроскопически.” (пак там, стр. 39)

В „Записки по българските въстания” тази теза е развита последователно и мотивирано, а в биографиите е малко или много загатната и изведена като водеща в идеологията на борбите за свобода и независимост.

Защо е това презрение у Захарий Стоянов към двете социални категории в българското общество? Аз не бих го определил като демократично и дори обективно вярно. Богатият и ученият никога не приема на доверие и изцяло това, в което го убеждават.

Защото знаят, че истината винаги е по-сложна и се постига не толкова просто и лесно, както твърдят идеологът и пропагандистът. Те по-трудно се подчиняват на чуждата воля. Докато народът (а тук става дума за „масата”) е доверчив и податлив на внушения, когато са убедителни.

Масата се убеждава не толкова с аргументи и доказателства, а с патетика, елементарна логика, красиви думи. Ако тя чуе от водача онова, което иска да чуе, тръгва след него и му е вярна, докато разбере, че той я лъже или че е слаб и неспособен да я отведе до заветната цел.

Става дума, следователно, за власт, а не толкова за любов към народа. Захарий Стоянов показва как Васил Левски поема властта в национално-освободителното движение. Без власт той не би могъл да направи нищо.

А тя се състои от различни елементи, някои от които са чисто външни, други - знакови и съществени, защото се отнасят до овладяването на механизмите й и поставянето в подчинение на цялата система.

Първата му работа е да създаде впечатление, че такава власт съществува, че движението е организирано и се ръководи от един център. „Той (Левски) сам взел тая тежка длъжност отгоре си” (стр. 58) пише Захарий Стоянов за начина, по който апостолът на свободата взима в ръцете си ръководството.

И добавя, за да разсее всякакви илюзии и опровергае, че са били необходими някакви церемонии, фалшива демократичност, вишегласие и т. н. : „Както виждаме, работата била твърде проста, свършила се без знанието на никакви белоръкавични синигери с високи шапки, без участието на въображаеми централни революционни комитети, които съществували само в главите на Али пашовите шпиони.” (пак там, стр. 58)

Но тази власт в началото е просто една „черна работа”, а не ръководство, команди, заповеди. Левски тръгва най-напред из Румъния, за да убеждава видни българи с революционно съзнание да се завърнат в България и започнат работа по организацията на въстанието.

Захарий Стоянов твърди, че „до средата на 1870 година той не се е ползувал с грамаден успех, защото, колкото и да бил вече опитен, пак не можал да се срещне с народа непосредствено. Той наченал най-напред своята пропаганда по градовете; не отишъл при ония, които имали най-голямо съприкосновение с турския сатър, които говорят и работят без участието на някакви авторитети и доктринерства”. (пак там, стр. 59)

Тогава Левски разбира това, в което и Захарий Стоянов ни убеждава: трябва да се започне „отдолу”, а после да се изгражда ръководната структура. Но за да стигне до това прословуто „отдолу”, за да започнеш упоритата и продължителна работа, все пак са необходими някои показни жестове и средства, с които да внушиш, че работата е сериозна и че тя се ръководи и контролира от легитимен орган.

Затова Левски и приятелите му в Букурещ „дошли до заключение, че ако човек се яви пред простолюдието малко по-тържествено, с шарено пълномощно, украсено с печати, написано вътре с левове, полумесеци и сабли, с билети и пр., изпратени уж от някакво си привременно правителство или Централен български революционен комитет, то ще да има по-голяма цена в очите на всеки отсам Дунава българин.” (пак там, стр. 61, подч. автора)

Васил Левски, още преди да е създал цялата властова йерархия, застава на върха й, за да я държи в ръцете си. За Захарий Стоянов това е неговото най-ярко качество и заради него именно той създава и мита за него.

Васил Левски е образец на водач, какъвто писателят харесва и прославя. Такива са Георги Бенковски, Христо Ботев, Стефан Стамболов.

Когато и княз Александър Батемберг прави опит чрез суспендирането на Конституцията да концентрира властта в ръцете си, Захарий Стоянов и Стефан Стамболов го подкрепят. Това е моделът на най-доброто управление.

Той изисква и определен тип личност, който да го приложи в политическата практика. Не е лесно да се постигне такава практика. Нужни са много усилия, умения, воля за власт, твърдост.

Организацията трябва да бъде създадена веднага, още с първото прилагане на замисъла. Иначе ще се появят колебания, съмнения, центробежните сили ще се задействат и току-виж нищо не излязло.

В по-сетнешните изследвания и портретни биографии на Васил Левски той ни е показан малко по-различен. Почти във всички се набляга на характера на организацията, която той изгражда. Тя е тайна и с много здрава защита от проникване на чужди елементи.

Конспирацията изисква внимание, тиха работа, бягство от суетата на ежедневието, никакви излишни жестове - още по-малко рискове и авантюри. Затова и Васил Левски просто плете и изпллита тази конспирация. Така поне го показват неговите по-сетнешни биографи.

Захарий Стоянов обаче го вижда по друг начин: динамичен, работещ на висока скорост, създаващ вихър около себе си, в който се увличат толкова хора. Той се крие по особен начин - дръзко, понякога скандално, провокативно. Така се държи Христо Ботев в портрета на Захарий Стоянов.

Или Георги Бенковски в „Записки по българските въстания”. Искам да кажа, че моето впечатление за него е като за публична, а не секретна и конспиративна личност.

Но най-важното: в биографията на Захарий Стоянов Васил Левски не е така свят, както ще ни го представят по-късно и както ще бъде възприет в народната памет. Като свят човек ни го показва и Иван Вазов.

Левски е велика личност, блестящ организатор, конспиратор от голям мащаб, водач всепризнат и обичан, държавник, неуморим подвижник. Но и мъченик. Мъченик обаче той не е в интерпретацията на Захарий Стоянов.

В ранните си години е бурен и непокорен, нищо не го спира и укротява. Ще каже човек, че е самият Христо Ботев. Такива са всички истински революционери - още от съвсем млади показват какви ще станат.

7.

Когато Захарий Стоянов пише своите политически биографии, българската държава променя своето отношение към Русия и настройва преди всичко интелигенцията срещу нея.

Драматичните събития около княз Александър Батемберг и особено неговото отстраняване от българския престол, извършено с одобрението и дори по волята на руския император, дава основание да започне активна антируска пропаганда.

Русофобията се превръща в официална политика. Нейните мотиви и аргументи се взимат от фалшифицирането на историята, за да се докаже, че Русия не ни е освободила безкористно, че нейната политика винаги е била да се установи на Балканския полуостров и изболзва православните славяни за целите на своите имперски амбиции; че руският деспотизъм не може да бъде приветстван и считан за освободител на българския народ.

Сега именно се заговорва, че водачите на национално-освободителната революция и най-вече Васил Левски са смятали, че ние трябва сами да се освободим, защото който и да бъде наш освободител, той фактически ще ни пороби.

Захарий Стоянов е един от идеолозите, начинателите и страстните пропагандатори на тази нова политика и я обосновава с факти от живота и дейността на Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Чардафон.

Тя има своите основания в поведението на руските съветници и министри в първите години от съществуването нан държавата ни, както и в редица действия на руския императорски двор, в неодобрението на Съединението и други реални факти.

Но Захарий Стоянов се мъчи да убеди съвременниците си, че всичко това не е случайно, че то е подготвяно от отдавна, че е трайна руска политика и отношение на Русия към малките народи. Набляга се на деспотизма, липсата на свобода, беззаконието.

Авторът приписва на Васил Левски думите „аз ще да отида в Русия да съставям комитети, защото там, макар и да няма чалми, народът е притиснат от нас повече” (пак там, стр. 76), изречени в отговор на въпроса какъв ще стане, когато се освободим. Други автори предават по друг начин отговора на Апостола, но то е, защото не търсят ефекта, който Захарий Стоянов търси.

В интерпретацията на Захарий Стоянов и Любен Каравелов понася тегобите на руския деспотизъм и мракобесие. Това, което вижда в Русия по време на следването си, го прави и революционер.

Особено са му повлияли руските революционни демократи, които отхвърлят съществуващия строй и ратуват за свобода и справедливост на всички руснаци. За него Русия е страната, „гдето е силен жандарминът, гдето е страшен станови пристав, гдето се чува Сибир”. (пак там, стр. 133)

Захарий Стоянов иска да внуши, че заветът на нашите поборници, който те сами са изстрадали и са следвали в своята революционна дейност, бил да не търсим някой да ни освободи, а сами да извоюваме свободата си.

В биографията на Васил Левски той обявяваше Васил Левски за родоначалник на тази идея, а в речта си за Любен Каравелов приписва авторството й на големия ни писател.

В книгата си за Христо Ботев подчертава, че и той е следвал същия революционен принцип. В устата на Любен Каравелов тя дори звучи фаталистично: „Народ, който не придобие свободата си със своите попукани ръце; народ, който се обляга на другиго - той трябва да загине, защото, който му помогне, той ще го пороби изново” (подч. м. - П. А.,стр. 136) Вариации на тази мисъл ще срещнем на много место в творчеството на Захарий Стоянов.

Според Захарий Стоянов идеята на Любен Каравелов за Балканска федерация е породена от страха от „освободителя”, в която да влязат „българи, румъни, сърби, даже и гърци” (пак там, стра. 138), след като заедно и с общи усилия извоюват своята свобода.

Така те ще запазят самостоятелността и независимостта, своето своеобразие и заедно ще отстояват постигнатото. Тази федерация е защита преди всичко от Русия, но и от другите велики сили, чиито интереси на Балканите са известни. Тази идея не се осъществява по различни причини, но най-важната е, че не е била възприета от самите народи.

А и е изобщо трудно да се съберат в един такъв съюз народи и държави, между които съществува съперничество, териториални претенции и са в различни „зони на влияние”. Самата русофобия е късно, следосвобожденско явление, поради което не е било възможно да скрепи какъвто и да било политически съюз.

8.

В биографията на Васил Левски, а и в тази на Христо Ботев Захарий Стоянов пространно разсъждава върху предателството и мерките, които Апостолът на свободата е взимал, за да го ограничи и предотврати, а и да бъде готов да действа правилно, когато то все пак стане факт.

Предателството е една от най-важните теми, които Захарий Стоянов поставя и разработва в своето творчество. Причината е и в честата смяна на политическите позиции на довчерашните поборници и идейни другари, готови на всичко заради личния си интерес.

Следосвобожденският живот е бил пълен с подобни случаи на идейно-политическа измяна и дори предателство.

Проблемът за предателството е проблем на модерната епоха. Става дума за политическото предателство, предателството на тайното общество, на конспирацията срещу потисника и поробителя, срещу политическия противник.

То обикновено е користно, дело на подкупни хора, които за пари, кариера, лично спокойствие и изгода са готови на подобно престъпление. Престъпление, което струва живота на много хора.

Но това е по-скоро явление от следосвобожденската епоха. През робството нещата са малко по-различни - не че е нямало подкупни предатели, които със съзнателна подлост са извършвали пъкленото си дело.

Захарий Стоянов описва случаи на предателства на въстанието, извършени от подли, страхливи и неблагодарни хора. Случаите не са малко и дават основание да се говори за явление, неотделимо от националния ни характер. Много чети и хайдути, в това число и четата на Христо Ботев, са предавани на турците от местни жители, към които четниците са се обръщали за храна и помощ. И Левски е предаден.

Левски е разбирал колко е важно да се създаде такава система от предпазни средства, която набляга на подбора на съзаклятниците след щателна (доколкото е била възможна) проверка, постоянно наблюдение над тях и особено бърза реакция след случаи на предателство. Той е знаел, че човек е слаб и може да от страх, а не от подлост и корист да издаде тайни.

Захарий Стоянов разказва за тревогите и смущенията на Васил Левски след залавянето на Димитър Общи („Левски бил смутен. Едно, му се  искало да отиде в Ловеч, за да спре предателството, а, от друга страна, кроял планове, за да организира дружина от тракийските съзаклятници, за да заварди софийския път около Пазарджик, да освободи осъдените затворници, като ги карат за Цариград.”, пак там, стр. 88).

Разделяйки се с Иван Арабаджията „около средата на месец декември”), за да отиде в Ловеч, „той бил много нажален и едва не покапали сълзи от очите му, като да е знаел, че това било последня раздяла, че няма той да види вече своята мила Тракия, нейните равни полета, хубавата Средна гора и бистрата Струма, която го свързвала с толкова велики възпоминания”.

И тук Захарий Стоянов цитира (неизвестно от кого предадени думи) самия Васил Левски: „Сбогом… Досега бяхме в рая, а отсега нататък ще да отидем в ада - казал той и въздъхнал, като потеглили вече конете. Под думата рай той разбирал Тракия, а ада наричал Северна България, от която се страхувал.” (пак там, стр. 89)

В бележката под линия Захарий Стоянов обяснява допълнително защо Левски се е страхувал от Северна България и я нарича „ад”. Причината е в предателствата.

„В продължение на нашите въстанически движения аз не зная в Тракия да е станало някое предателство с изключение на Ненка Балдевчанина. Не е така обаче и в Северна България. Освен Левски Северна България е издала още: А. Кънчева, Общия, Ю. Раковски, Волов, Бенковски, Икономов, Каблешков, Н. Славков, Заимов, Обретенов, Г. Апостолов, всичките апостоли. Не говоря за други по-стари предателства; не споменавам имената на други братя. Само в Троянско са предадени (от българите) около 30 души.” (пак там, стр. 90-91 - бележката под линия)

Цифрите са внушителни и доказват тезата, която Захарий Стоянов развива в „Записки по българските въстания”.

Средновековният човек е различен от модерния - особено в отношението си към властта и тези, които я оспорват с насилие. Всяка власт е от Бога и да служиш на господаря означава да служиш на Бога.

Непокорниците, бунтовниците, смутителите на реда, цареубийците са врагове, срещу които всеки е длъжен да се бори. Възраждането разколеба правомерността на това именно задължение и така оправда национално-освободителната революция и я вмени от своя страна като дълг на модерния българин. Тази идея обаче не се възприема веднага от всички.

Необходимо бе дълго време, за да достигне тя до всеки българин, за да я възприеме и осмисли. Българският свят не навлиза едновременно в модерната епоха, поради което и национално-освободителната революция зрее в различните части на отечеството в различно време.

Затова и непонятни за повечето българи са действията на хайдутите и четите, идващи от Румъния. За тях това са размирници, смущаващи живота им. Да се противиш на установения и векове ред, на господарите, олицетворяващи този ред, е грях, който трябва да се наказва. Който е против царщината, няма място сред хората.

Това не е робска логика, както говорят нашите възрожденци, а и днес така се смята. Логиката е от друго време, от друг свят дори. Може да е непонятна и осъдителна за хората с нов морал и нови представи за живота и реда в него, но тя си има своето оправдание за тези, които я следват и живеят по нея.

Нашите революционери са искали да запалят огъня на бунта и в този огън да изковат българската свобода. Но обикновените хора са разбирали, че в огъня ще горят и изгорят те, а не робството. Ще изгорят домовете им, покъщнината, добитъка, животът им.

А това са конкретни неща, а не абстрактни, каквото е понятието за свобода. Бунтовниците искат да ги хвърлят в огъня, който няма кой да изгаси. За да се съгласиш на саможертва, е необходимо друго съзнание; необходимо е да разрушат стереотипи, начин на мислене, морал.

А то не става изведнъж! Консервативният морал и консервативното устройство на народното мислене не позволява бунтове срещу властта и господаря, защото е забранено от Господа, но и защото всичките последици от тях се стоварват върху него.

Ето защо трябва да бъде внимателни и предпазливи, когато говорим за предателствата в българската история и особено в епохата на Възраждането. В много случаи е задействал инстинктът срещу бунтаря, разбойника, насилника. Ако той е чист и праведен, нямаше да се скита из горите, да се крие и заплашва.

Васил Левски е познавал народа и е разбирал бавната му политическа промяна и включване в освободителното движение. И той не тези хора е осъждал.

Но се е пазел от подобни постъпки, защото те се случват неочаквано и там, където най-малко допускаш. Но трябва да се предвиждат и да се взимат предварителни мерки за избягването им.

9.

В „Българският Кавур”(приживе непубликувана книга) Захарий Стоянов насочва вниманието към едно типично за следосвобожденското ни време явление: преображенията на радикално настроените към консерватизъм.

Героят е Константин Стоилов - един от най-ярките и способни български държавници, високообразован политик, човек умен, подготвен, разумен и умел в делата, с които се е заел. В младежките си години като студент в Германия, където старателно и упорито изучавал право и политически науки, той си изработва открито мироглед, според който обществото трябва да отхвърли тиранията и мракобесието и да отвори пътя към светлината на народа.

Народът има нужда от свобода, демократично управление, от хора, които да не жертват обществото и държавата заради личните си интереси и тиранични наклонности. Историческият опит на Западна Европа трябва да бъде поучителен за българите, за да устроят държавата си така, че тя да обслужва народните, а не съсловните или личните интереси.

Константин Стоилов е човек не на действието, а на идеите и мисленето; той е буржоазен политик, а не поборник и революционер. Но в началото е привърженик на по-радикални идеи за общественото устройство, които иска да приложи и в изработването на Българската Конституция.

Идва Освобождението, младият Константин Стоилов се завръща в родината и поема пътя на „строител на съвременна България”. Тук започват преображенията, на които е посветена тази оригинална, но малко известна книга на великия ни писател.

Как се поражда самолюбието, суетата, амбицията, гордостта и всичко, което може да те накара да махнеш с ръка и да си кажеш, че тръгваш по друг път не за друго, а за да служиш по-добре на отечеството и идеала си.

Ама това е различен път, който преди те е отблъсквал и винаги си казвал, че няма да вървиш по него, няма значение. Важното е, че имаш причина да задоволяваш личното си аз, убеждавайки се постоянно, че се жертваш за хората, за тяхното добро.

А иначе тайно от очите на хората се оглеждаш в цял ръст в огледалото, възхищаваш се на себе си и се радваш, че най-сетне те зачитат, уважават, сочат с пръст, възхищават ти се.

Най-сладко е да ти говорят, че си млад и способен, че в тебе е надеждата на мнозина, че ти единствен си способен да ръководиш; че трябва да поемеш „тегобата” да застанеш начело, защото няма други способни като тебе. Песента на „сирените” омайва и решението вече е взето.

Костаки (така Захарий Стоянов назовава Константин Стоилов) приема, уж след известно колебание и смущение съветите на по-старите.

Константин Стоилов наистина е един от най-способните български политици и държавници и  неговото място в историята на политическия ни живот е безспорно.

Но същественото в тази книга е, че той изоставя младежките си идеали, тихомълком се отказва от патетиката на думите си за справедливост и борба с тиранията, за да я подкрепи и утвърждава в своята работа.

Той си е повярвал, че е българският Кавур - този виден италиански държавник, успял да обедини Италия и да я направи силна и единна. Но той я прави силна и единна със здрава ръка, с налагане на твърда воля и недопускане на разномислия.

Костаки има оправдание за себе си в думите на стария владика, който сякаш между другото му ги поднася като спасение в душевните му терзания: „време е вече да направи разлика между философските разсъждения и тяхното приложение в горчивия практически живот, между конкретното и абстрактното”. (пак там, стр. 283)

Между много мисли, които му минават през главата, една се оформя като особено важна: „Защо поне печатът не е малко нещо по-ограничен. Той е най-страшното оръдие в днешно време. Въобразявам си какъв шум да подигне той, щом нашето намерение (т. е. намерението да участва в управлението на държавата - б. м. П. А.) намери съчувствие, „гдето трябва”. (пак там, стр. 281)

Захарий Стоянов заключва книгата си една иронична констатация, която опровергава младежките разсъждения и мечтания на Костаки: „И така, светът ще пропадне от учените; но не от ония учени, които са се учили как по-добре да помогнат на неучените си братя, а от ония малцина пиявици, които употребяват науката като средства как по-добре да напълнят своя джеб”. (стр. 290)

Остава да се питаме от кои учени е Константин Стоилов, този български Кавур, жертвал се за благото на държавата по волята на народа.

Той скъсва с всичко, което е било негова идея и истина за света - дори старите си книги изпратил на един евреин във Виена, „за да ги продава на стария пазар”, защото не иска нищо да го свързва с миналото и да го дърпа назад, да угризява съвестта му.

10.

След „Записки по българските въстания” „Христо Ботйов. Опит за биография”(1888) е най-важната и значима книга на Захарий Стоянов. В някаква степен тя е продължение на „Записките”, тяхното повторно осмисляне, допълване и доразвиване - поне що се отнася до проблема за идейния и политическия водач на национално-освободителната революция.

В „Записки по българските въстания”, а и в биографиите на Васил Левски и Любен Каравелов писателят размишляваше подробно и задълбочено върху този проблем, но едва тук той успява да го разгърне в пълен мащаб.

В пространното си въведение към книгата, наречено «Вместо предговор» Захарий Стоянов разсъждава за Христо Ботев като за «проблем», който стои пред нас и търси своето разрешение. Това е особено, изключителна личност, личност от друг ред.

Такива хора са малко на брой и тях не бива да мерим с обичайните мерки, с които преценяваме другите. Иначе, подвеждайки го под общия знаменател, рискуваме да не го разберем и ще го изтълкуваме превратно.

Захарий Стоянов не се колебае да каже, че Ботев е напълно различен и неповторим - други такива хора в нашето Възраждане просто няма.

Защо е важно това да се знае и помни, да се подчертава и внушава? Причината не е само в това, че подобни хора трябва по принцип да се отличават и посочват като пример, да се изтъкват техните качества като национално достояние и повод за национална гордост.

И ние, значи, имаме велики хора - не само другите народи. Следователно и българският народ е достоен да се нареди сред другите народи в Европа и света.

Тук има нещо друго. Тук се срещаме с ново съзнание! И то е важно за разбиране същността на времето, в което Захарий Стоянов пише своята знаменита книга.

Излизането от Възраждането е сбогуване с неговия колективистичен дух, необходим за национално-освободителната, но и за буржоазно-демократичната революция, но ненужен и дори вреден за новата обстановка на буржоазния егоизъм.

Отказът от този колективистичен дух поражда апологията на индивидуалистичния дух, до силната личност, единствено способна да овладее хаоса на масата, да го подреди и постави неговата сила и енергия в помощ на предприемчивия и властния. Необходима е воля за власт!

Но тази воля е все още срамежлива и в очите на обществото е неморална, защото то е свикнало всичко да се решава съборно, а не от един човек.

Сега обаче такава съборност е ненужна, понеже е власт на тълпата и масата. Променило се отношението към народа. Буржоазното съзнание, което мотивира и наложи друга представа за властта и човешката общност, всъщност използва собствената си идея за „демокрация” за прикритие на истинската власт и нейната истинска воля.

Представителната власт е власт на малцинството, формално определено от мнозинството, което му дава алиби и право да управлява. Малцинството пък се опитва да поддържа илюзията за „народната воля” и за „властта в името на народа”.

Но в самото „малцинство” е необходимо някой да го води и подържа духа и съзнанието му за неговата предопределеност, могъщество и недосегаемост.

От тази особеност на новото обществено съзнание и променените представи за живота, народа и властта се поражда и потребността от героя като пример на силна и волева личност, надмогнала всичките пречки пред себе си и дори жаждата си за живот, за да поведе народа към високата цел. Силната личност е тази, която променя живота, преобразява народа, налага му други ценности и идеи за неговото собствено развитие.

Те създават новите правила, по които ще се подреди животът, като преди това оспорват и разрушават старите. Но тези хора не се срещат в съвременната действителност; те са в миналото. От там се извеждат, изчистени от подробности, за да засияят в блясък.

Тогава тях малцина са ги знаели, а и тези, които са ги познавали, не са ги смятали за герои. Тогава е трябвало да изпълнят отговорна работа и не им е било до това да се самогероизират и възвеличават.

Потребността от героя и героичното и тяхната апология в следосвобожденска България е първоначална вариация на ницшеанската идея за свръхчовека, чийто страстни проводници и привърженици са Пенчо П. Славейков, д-р Кръстьо Кръстев и кръгът „Мисъл”. Те са и нейните български тълкуватели и популяризатори.

Но трябва да признаем,  че не техен предходник е Захарий Стоянов, който още в „Записки по българските въстания” и „Васил Левски (Дяконът). Чърти от живота му” очерта в образите на Георги Бенковски и Апостола на свободата основните му параметри и начини на проявление.

В „Христо Ботйов. Опит за биография” той отива по-далеч и прави опити да теоретизира, без обаче да споменава за „свръхчовек”. Но достатъчно подробно аргументира изявата на неговата воля за власт. Намират го, както вече казах, в миналото. Във едно време, което провъзгласяват за героично!

Сред съвременниците цари друг дух. За тях се дават други определения, а онези, които все пак притежават качествата на възрожденските поборници и герои, биват оспорвани, дискредитирани, обругавани от политическите си противници.

Но те не отстъпват по качества и способности от своите събратя от недалечното минало. Просто масата трябва да прозре кой я ръководи, за да забележи изключителността им.

Тук не е мястото да установявам дали и доколко Захарий Стоянов е чел, изучавал и познавал философията на Фридрих Ницше и специално идеята му за свръхчовека. Във всички случаи е ясно, че не е чел знаменитата му книга „Воля за власт”, излязла през 1901 г., т. е. две години след неговата смърт.

Но е очевидно, че големият наши писател споделя и развива идеите на немския философ. Близостта и сходствата произтичат от типологията на времето, което налага своите идеи дори и там, където обективно те нямат място, непригодни са и не са съвсем органични.

Иван Хаджийски дори иронизира българското ницшеанство, което младите българи изповядват и му се възхищават, а техните бащи са още в аби и потури и живеят със законите и правилата на патриархалния бит.

По едно и също време живеят поколения, които в Европа са на поне един век разстояние. А в България са просто бащи и деца и дори обитават един и същ дом, ядат един и същ хляб!

Връщам се към „Вместо предисловие”, с което е отваря „Христо Ботйов. Опит за биография”, където са развити Ницшевите идеи за волята за власт като двигател на човешкото развитие и осъществяване на свръхчовека. Но в побългарен вариант и с други думи. Неговото олицетворение в нашите условия е Христо Ботев.

„Нашият герой, с името на когото озаглавихме настоящата си книга, Христо Ботйов, е бил човек, роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек, да води подире си тълпите, да заповядва и прави епохи”.(т.3,стр.425).

Тук прави впечатление, че Захарий Стоянов използва думата „тълпата”, а не народът. Тълпа все още не е понятие от езика и представите на онова време, понеже има известен подценяващ и дори обиден смисъл. Захарий Стоянов го използва като синоним на народ. Но все пак го използва.

Важното е да се подчертае изключителността на Христо Ботев. И този именно човек се е родил в България, в едно село, предопределен да поведе един малък и никому неизвестен народ, за да запише себе си в историята не на Европа и света, а на този малък народ.

Обикновено така се представя изключителността на подобни хора, родени в дълбоката европейска провинция.

11.

Как се чувства такъв изключителен човек в едно малко село, па дори и да е успял да отиде в чужбина и в големия град Одеса да получи възможност за големи изяви. Той може да избере пътя, който ще го отведе един ден до висока длъжност, ще му даде пари, положение, уважение.

Такава възможност е открито пред него. Мнозина от събратята му я избират и не съжаляват за това. Ботев го тегли друго.

Захарий Стоянов не случайно подробно разказва и разсъждава за тези възможности, към които Христо Ботев се стреми.

Не е случаен споменът на съученика му Стефан Зографски, който няколко пъти го сварвал в стаята му „сам-саменичък в следующето положение: възглавницата запасана отпреде му, да изглежда голям и надут човек, каквито са въобще генералите, главата му вирната наназад, ръцете му турени на хълбоците, с една реч, цялото му същество парадно, диктаторско и пълководско. В тоя надут каяфет (каяфет -тур. - външен вид, униформа, б.м.) той следвал да се разхожда из стаята си, марширува, командува и дава заповед на нижните чинове, които се състояли от голи стени, от губертска мебел и от вятър” (пак там, стр. 428, подч. м. - П. А.)

Лесно е да си представим колко смешно е изглеждал нашият герой. Ала не за да го осмее Захарий Стоянов разказва тази история с него. Същественото в нея е съзнанието за властта най-напред като съставена от атрибути, жестове, знаци, поведение. Притежаващият воля за власт притежава такова съзнание.

То може да се изрази в подобни пейоративни постъпки; може в други жестове. Но без тях и без отделянето чрез тях от останалите, не е възможно да се формира силната личност.

Тази личност държи да се отличава от останалите по външни белези. Чрез външните белези тя рязко се откроява и бързо дава знак коя е и какво трябва да е отношението към нея. Уважението, преклонението и подчинението са част от нейното социално битие, което й създава жадувания от нея комфорт и удоволствие.

Виждаме, че дори и водачите на българското въстание не само не са лишени от подобни качества, но и съзнателно ги подчертават и държат строго те да бъдат забелязвани и да им се отдава необходимата почит. Почитта към водача е признание за неговата власт, подчинение пред волята му.

Затова няма нищо чудно или унизително в разказа на Стефан Зографски за „генералските пози” на Христо Ботев. Той е бил още почти дете, съвсем млад, но е разбирал какво прави и колко е важно да усвои жестовете на водача и властника.

Но не всички „свръхчовеци” надарени със силна воля за власт остават до ученическото желание да станеш генерал, за да ти козируват и ти се подчиняват простосмъртните.

Може да постигнеш тази мечта, но това още не е достатъчно, за да си надарен с волята за власт и да си заслужил истинската слава. Христо Ботев би се задоволил с това, ако не притежаваше нещо много повече, по-важно и по-силно, което действително го е отличавало от мнозина други.

Той, според Захарий Стоянов, не е обикновен смъртен. Въобще, заявява авторът „нека веднъж завинаги престанем да мерим хората като Христо Ботев с аршина на обикновените смъртни” (пак там, стр. 433)

Но какво означава това загадъчно и мистично „хора като Христо Ботев”?

Отговорът на този въпрос е ключът към тази забележителна книга.

Христо Ботев е впечатлителен, чувствителен, умен, ученолюбив, но колко са такива като него дори в родния му Калофер. Той е дишал въздуха на Стара Планина, пил нейната сладка студена вода, наслаждавал се е на красотите й, изтръпвал е пред величието и нейната мощ.

Но колко са такива като него, които също са дишали този въздух, пили са от тази вода, вдъхвали са красотата на Балкана, слушали са легенди за нейните обитатели и герой. И други като него са негодували от робството и поробителите, мечтаели са  да видят отечеството свободно.

Те са се заклевали да дадат живота си за тази „сладка свобода”, да умрат на бесилото, но да избавят народа от игото на турците. За да бъдеш Христо Ботев обаче е необходимо всичко това да е още по-висока степен, да няма предел любовта към свободата и народа, както и готовността за саможертва.

Но и волята за власт! Волята за власт е нужна, за да бъде поведен народът към високата цел и готовите да тръгнат с него - да са приели, че ще положат костите си пред свободата.

Ние няма как да измерим с физическа мярка степента на чувствата, но за щастие Христо Ботев е, освен всичко друго, велик поет и публицист и по неговото слово съдим за тази мярка. Но и по неговата саможертва - колкото и в очите на прагматичния буржоа-безродник тя да изглежда неразумна, прибързана, неуместна.

Великата личност наистина не подвластна и подсъдна на нашите мерки, с които мерим себе си и своя бит. На тях всичко им е простено, защото всичко в действията, помислите и чувствата им е оправдано, има смисъл и е в служба на една важна цел - народното добруване.

Подчиняването на волята за власт на тази служба възвисява силната личност, надарява я със способността на твори историята и определя нейния ход и посоката на развитието й.

14.

Когато разглеждах биографията на Васил Левски, посочих една особеност на великите хора, която е забелязал и показал Захарий Стоянов: високата начално скорост на техния живот.

Дори детството им преминава в едно особено напрежение на времето, породено сякаш от нетърпението на младия човек да порасте по-бързо, за да поеме върху себе си предопределената му от историята отговорност.

Всъщност този живот започва от живота на родителите, от техните способности, авторитет, обществено положение и добродетели. Великият човек винаги наследява положителните качества на своите родители, като ги умножава и издига на по-висока степен. В същото време успява така да пригоди отрицателните, че да ги преобразува и превърне в положителни.

В неговия характер наследеното то родителите са съчетава по особен начин и придобива нова сила, нова енергия и воля за действие. Бог търси мъж и жена, които да станат съсъд на една нова личност, която ще прослави Неговото всемогъщество - дори и да тази личност да е атеистична и отхвърляща Бога.

Но всичко е за Неговата прослава и това се вижда дори в личността на Христо Ботев, в целия му живот и най-вече в героичната му смърт.

Какъв баща само има. Красив, напет, умен: „Той ходел като същински лорд, бил човек с вкус и маниери. Правило му било да си поръча из Русия хубава шуба със скъпи кожи. Когато даскал Ботю минувал през улицата, то всеки обичал да го погледне как гиздаво е облечен и как хубаво стъпя”.

„Той си намерил такава другарка, която била достойна съпруга на даскал Ботя, типична българка и прочута красавица, каквито само в Калофер, в Копривщица и в други подбалкански местности можат да бъдат съвършенство и първо качество. По напред либел друга мома К…, но нали бил човек с естетически дарби, не я харесал, че имала големи ръце.” ( пак там, стр. 443, подч. м. - П. А.)

Тази характеристика на майката и бащата на Христо Ботев е изключително важна и необходима, за да видим разбирането на Захарий Стоянов за значението не само на средата, в която живее един човек, но и какво получава от своите родители даром, като ум, чувства и начин на мислене.

Ботьо Петков не приел да се ожени за друга жена, към която изпитвал любов, само защото „имала големи ръце”. Тя имала големи ръце, а значи й липсвала съръзмерност и хармония на тялото, а от там и на вътрешния й мир - така навярно е разсъждавал и даскал Ботьо, когато е отивал към съдбовното си решение.

Към тези качества се добавят, разбира се, и други - свързани с обществения и духовния живот на Калофер и с ролята на даскала в него, Той е бил учител от висок ранг, просветител и възпитател, когото всички уважават за знанията и уменията му, но и за неговата взискателност, доброта, отзивчивост и премерена строгост.

Всичко са му благодарни. „Всички едногласно приказват, че той бил страшен и  неумолим човек към всички, без разлика на чорбаджийски протекционизъм, на хатър и на незачитане към сиромашките синове, а най-много си теглил неговият мъдър син Христо, па и Кирил понякога.” (пак там, стр. 445)

И сега забележете една особеност: „Строгостта, твърдият му характер и суровите му обноски съответствували и на  физическите му качества. Той имал грамаден ръст, големи и светли очи, а пръстите на ръцете му са останали в пословица в калоферската хроника, а най-вече в паметта на учениците му.

„Пръстът на даскал Ботя кога се споменял, то било нещо равносилно на сабушка тояга, на страх и трепет”. (пак там, стр. 445)

Образовани родители, честни, строги, благородни, красиви физически и душевно, справедливи - от тук тръгва Христо Ботев, за да премине през толкова житейски изпитания, криволичения, съмнения, за да се превърне в национален герой и в един от най-великите български писатели.

Всичко това го виждаме, след като младитя Ботев напуски родния си Калофер, за да отиде да учи в Русия. От тук насетне започва животът му на линията между възхода и провала.

Дори бащата е бил отчаян от сина си - да не говорим за приказките в Калофер по негов адрес. Но, слава Богу, многобройните изпитания не подвеждат сина, защото националната идея, силата на духа, волята за власт, съзнанието за отговорност не го отклонили към провала и той умрял за свободата на своето отечество.

Животът и подвига на Христо Ботев потвърждават думите на Захарий Стоянов, че такива хора не бива да се мерят с мерките, предназначени за обикновените смъртни.

Те ще ни подведат и, от една страна, ще профанират величието им; а от друга - ще създадат лъжовна представа за начините, по които се постига това величие.

С тази тема, впрочем, се занимаваше великият руски писател Ф. М. Достоевски в романа „Престъпление и наказание”. Но Ботев не е Родион Расколников!

Дори и външно и елементарно да използваме мерките, за които Захарий Стоянов смята, че не бива да се прилагат към хора като Ботев, пак ще бъдем принудени да признаем, че Христо Ботев е велик и неповторим със своето творчество, с идеите и проблемите, които разработва в него.

Поразителен е неговият талант. Поразителен не само с мащаба на мислене, но и с удивителното умение да борави с езика, да го развива и извлича от него такива звучи и значения, каквито никой преди него, а и след него не е успявал и едва ли ще успее да извлече.

Това е език различен дори от езика на такива големи майстори на словото, творили до него - Петко Р. Славейков и Любен Каравелов! Само велик писател може да бъде такъв майстор на езика и да изразява такива мисли, чувства, настроения, нюанси, душевни дълбини, какъвто е Христо Ботев.

Големият писател винаги е изразител на големи идеи, на дълбоки мисли и проникновено отношение към човека. „Майстор на езика” означава и мислител, изобразител и изразител на своето време.

15.

„Случаят Ботев” е показателен за състоянието, в което през 70-те години на ХІХ век се намират българският свят, българският ум и българската литература. По него можем да съдим как идеите на Просвещението са се преобразили в идеи на българската национално-освободителна революция.

У никого другиго тези идеи не са придобивали такъв оригинален вид и не са получавали толкова мощно изражение и внушение, както е при Христо Ботев.

Това подчертава и Захарий Стоянов. Той притежава мярката, за да измери неговия гений и формулира проблемите, които се мъчи да разреши с творчеството, но и с живота си.

Забележително е мотото на издавания от Христо Ботев вестник „Дума на българските емигранти”: „Истината е свята. Свободата е мила”. То с няколко само думи и около две основни понятия събира идейният свят на Българското Възраждане и духа на цялата епоха в българският свят - истина и свобода.

Този вестник практически поставя на ново равнище национално-революционната идеология и извежда идеята за националната свобода от нейното полу-средновековно състояние, за да я представи в целия й блясък на идеи и цел на формиралата се нация, придобила и осъзнала новата идеология.

Захарий Стоянов цитира уводната статия от първия брой на новия вестник, за да изведе из нея всичко онова, което представлява следващата крачка в българската революция и нейната идеология.

Това е преди всичко ясната формулировка на идеята за свободата, която ще бъде придобита с всеобща революция, а не от „класическия ни хайдутин”. Т. е. това ще бъде ново състояние на народа, нов начин на мислене и ново устройство на живота. Българският свят върви, а крачката му с Ботев е направо кралимарковска и не просто към отхвърляне на поробителя-турчин, а към нов тип общество.

Геният на Христо Ботев открива, че народът трябва да се освободи не само защото свободата ще му открие нови възможности за духовно и материално развитие; не само заради достойнството, което тя ще даде на българина, а заради необходимостта да се промени именно общественото устройство и се установи нов ред на обществена организация и отговорност на отделните личности.

Христо Ботев е буржоазен човек с радикално политическо мислене. Затова и литературата, която създава, е от друг ранг и с друг смисъл.

В това ново устройство няма да има не само поробители-турци, т. е. народът ще е политически независим, но то ще бъде избавено от социалното неравенство и несправедливостта. Това ще бъде неговата истинска свобода.

Христо Ботев симпатизира на парижките комунари, приветства и прославя тяхното дело и смята, че примерът им трябва да бъде последван и в България.

Захари Стоянов оспорва „комунизма” в неговата идеология и твърди, че „това не е вярно” (пак там, стр. 558).

Дали идеалът на Ботев е бил Парижката комуна и особено начинът, по който тя е установена, е друг въпрос. Важното е, че той отива чрез апологията на Комуната по-далеч от всички наши революционери и свързва националната свобода и независимост със социално-политическата.

Понеже французите, а и руснаците не се задоволяват, че не живеят под иноверско робство, но страдат под несправедливостите и потисничеството на своите господари-едноверци, те се бунтуват.

Затова и нашата революция трябва да има техния пример, за да не бъде едностранчива и да отчита онези последици, които ще произтекат от тази нейна едностранчивост.

Можем ли да си представим как е живял Христо Ботев, описан от Захарий Стоянов, в собствената си среда, която се е впечатлявала далеч повече от метежното му поведение, от постоянните му жестове, но не и от идеите и истините, които е формулирал и проповядвал?

Това е човек, който е знаел какво говори и пише, но е знаел още, че малцина го разбират, а тези, които го следват, вървят след него заради мащаба на идеите му, а защото са буйни и решителни и желаят час по-скоро да видят отечеството си отхвърлило жестоките поробители-иноверци.

16.

Биографичната проза на Захарий Стоянов е характерна с постигането в нея на интересни, живи образи на исторически личности. Писателят изгражда тук типа политическа личност и народен водач в условията на едно сложно, противоречиво и трагично време.

Из неговия хаос излизат умни, властни, прозорливи водачи, съумяващи да се справят с този хаос, както и с видимите и невидимите противоречия на времето и да извършат истински поврат в българската история. Тяхната изключителност е в духовната енергия, с която са надарени, с яснотата на политическото им съзнание и с огромната им воля за власт.

Без воля за власт ти биха могли да бъдат просветители, пропагандатори, идеолози, обикновени участници в революцията, но не и нейни предводители. Това са хора обаятелни, достъпни в общуването си с другите, но достатъчно твърди и рационални, когато ръководят общността в осъществяването на целта, която са й поставили.

Захарий Стоянов създаде нов жанр в българската литература - политическата биография. И това е друг негов принос.