ПЕСНИ
ПЕСНИ
ЛИБНЕ ЛЕ…
Либне ле, леко ходене,
спретно стъпане,
кажи ми, де ще жънете
утре нивата?
Татъка аз ще пладнувам,
либе, стадото -
отблизо да се двамата,
жалбо, виждаме.
Весден ще свиря сякакви
песени весели;
весден ще гледам твоята
бяла махрама.
Що ми е мило, либне ле,
драго насърце
в нивето песен хубава,
знайни думици:
„През море две се либета
вярно либили,
мащеха - върла вещица -
млади делеше”…
Иде ли пладне, чакай ме -
не изчаквай ме -
стовната вземай сърдечно,
либе жадено:
двамка ще, милко, найдиме
бистър кладенец…
Либне ле, мъдро гледане,
гладко плетене,
кажи ми, де ще жънете
утре нивата?
——————————
ЧУМАВ
Зеленей се ти, поле широко,
клас извивай, жито златосламо!
Низ полето
прашен друм се вие -
по раздруме
самси пътник стене.
Ой, неволя
чужденеца стигна
в чуждо крае
на чужбина пуста:
разболя се
от невярна болест, -
черна чума
млади момко слете!
Ах, премира
клети гурбетчия
и ще тука
кости да остави…
Па възвива
поглед накъм пладне: -
там го чакат
майка и бащица,
първо либе
очи не отводи -
черни очи
от извити друми…
Ех, неволя!
Три години време
не е видял
майка и бащица,
не полибил
либе пъстрополо,
не целунал
братенца невръстни…
Слънце спуска
огън от небето:
млади момку
устните прегарят…
Лястовички
накъм юг прифърчат,
чужденеца
дребни сълзи рони,
милни думи
тихом проговаря:
„Ой ви вази,
лястовички леки,
префръкнете
до моето село,
намерете
татковите двори,
навидете
моя хил бащица,
стара майка
и злочесто либе…
Зарад мене
вие им кажете
да не чакат,
да се не надяват…
Първо либе
либе да си търси -
че и азе
сватба тук ще правя:
люти вълци
сватове ще бъдат,
черни врани -
отбор китни свахи”…
Тъмен облак
слънцето затули,
вихър вятър
стълпе прах понесе,
гръм разтърси
облаците черни -
ей заплиска
буен дъжд в полето…
Край раздруме
мъртви труп незнаен
спи спокойно,
очи впил на възбог…
Зеленей се ти, поле широко,
клас извивай, жито златосламо!
——————————
БОР И КАЛИНА
Ясно слънце
зад гора захожда,
здрач припада
в ложе калиньово.
Всред гората
тъмен брой извишил,
а до бора -
тъничка калина…
Вятър вейне,
бора залюлее,
плахо трепват
боровите листе;
бор калини
тихом проговаря:
„Ой, калино,
връх нагоре вешай -
ситни листе
с моите да се смесят,
вита снага
мойта да допира,
крехки гранки
мойте да обвиват…”
Всред гората
тъмен брой извишил,
а до бора -
тъничка калина…
Вятър вейне,
бора залюлее,
плахо трепват
боровите листе…
——————————
РОГ ИЗВИЛА МЕСЕЧИНКА…
Рог извила месечинка
сребролика,
че огряла Радините
равни двори.
То не беше месечинка
виторога,
току беше тънка Рада
черноока.
Че отива към градинка
миризлива,
там я чака първо либе -
луд гидия.
Сетна вечер, сетни думи
на раздяла -
ах, зарана заминува
лудо младо!
Заминува дълга пътя -
път останал…
На чужбина да чернее
зарад нея -
той за нея, тя за него -
тежка коба!
Ей залезе месечинка
виторога,
потъмняха момините
равни двори; -
не залезе месечинка
в тъмен облак,
най прескочи тънка Рада
във градинка…
——————————
сп. „Наш живот”, г. 1, кн. 10, 1902 г.
ПЕСНИ
ПЕСЕН
Ясно слънце
трепка, та догаря,
златен запад
влаком побелява,
неусетно
здрач в поле припада…
Морен поглед
в огнен заник къпе
болна птичка -
сирота девойка.
Грижна майка
милни думи слуша:
„Мила мамо,
слънцето залязва,
по небето
трепна щат звездици
и седенки
скоро ще да плавнат,
ще засвирят
медени кавали…
Слушай, мамо,
сладък сън ме бори,
а не зная
ще ли се събудя…
На смъртта ми,
майко, да повикаш
сите момци,
сичките девойки -
мойта сватба
нека да изпратят…
Зарад сички
дарове ще стигнат:
тънки ризи,
късани престилки,
отбор кърпи,
шарени чорапи.
Първо либе,
мамо, не забравяй -
зарад него
дар съм аз отбрала:
сух босилек,
тънка шита риза,
свилен пояс,
везани чорапи…
Пришъпни му,
че го аз прощавам
да си търси
друго свидно либе,
но кажи му,
че съм зарек дала:
мойте думи
нему да не дума,
моя пръстен
нему да не дава”…
Сън обори
сирота девойка,
плахо трепнат
по небе звездици,
грижна майка
градом сълзи рони.
——————————
ТРЕПЕТЛИКА
Виш вишила
тънка трепетлика
край раздрумье
сред поле широко.
Не е била
плаха трепетлика:
сам самичко
кумудно девойче.
Ред се редят
низ извити друми,
ред се редят
гурбетчии морни.
Редом пита
гиздава девойка:
„Ой ви вазе,
пътници далечни,
като бяхте
по черна чужбина,
мойто либе
не сте ли виждали?”
Ред по редом
пътници се менят,
нигде никой
либе не видяло…
Мрак припада
над поле широко;
вити друми
пусти опустяха.
Край раздруме
плаха трепетлика
виш вишила
сред поле самотна.
——————————
КОСАЧ
Свил се вихър
низ росно ливадье; -
не е вихър -
момко сено коси;
сирно сено -
китна детелина.
Млади момко
волно глас извива:
„Ой, върти се,
косо моя бърза,
не отпадай
момку ръка здрава!
Да накосим
китна детелина,
ситно сено -
дребна звезделина.
Да изхраним
вихро врано конче.
До ще есен,
литна ща в селата
низ седенки
късни и прекъсни…
Ех, тогава
вихрен кон ще трябва
първо либе
често да спохождам:
либе либя
през две села в третьо -
златокоса
румена девойка”…
Свил се вихър
низ росно ливадье;
не е вихър -
момко сено коси.
——————————
ОВЧАРСКА ПЕСЕН
Вей, повявай,
беломорски ветре,
да копнее
сняг по равно поле;
да настане
китна млада пролет…
Нацъфтя ще
модра теменужка,
по ливади -
бяла перуника…
Ой, набра ща
росна смесна китка
да я носи
чернооко либе;
доста либе
глуми с мен чинило
пред другарки
вечер на седянка:
„Мойто либе
армаган ми носи, -
от колиба
ситен дребен марагр,
сиво стадо
зарад мен залага,
да ми купи
огърлица бисер”…
Подбив с мен чинило
пред другарки
вечер на седенки; -
ще му найда
самодивски бисер -
ситен маргар,
модра теменужка;
ще му найда
дребни армагани -
от ливади
бяла перуника…
Вей, повявай,
беломорски ветре,
да копнее
сняг по равно поле,
да настигне
китна млада пролет: -
доста се е
либе с мен глумило.
——————————
НА ХОРОТО
Млад свирачо,
не запирай,
вито хоро
не разваляй!
Тъкмо що се
либе фана,
ситно ситни,
леко тропа;
вятър вейка
бяла кърпа,
над челото
ред къдрици;
вълненика
пернат трепка,
тежка мяна
ясно звънка…
Свидно либе
ред по редом
очи вдига,
мен погледва.
Ой, разбирам,
първо либе -
ей сегичка
ще се фана!
Млад свирачо,
брат да си ми,
не запирай
тънка свирка,
не разваляй
вито хоро!
——————————
сп. „Наш живот”, г. 1, кн. 7-8, 1902 г.
ПЕСНИ
***
Какво се чуе
по късна доба?
Дали вдовица
стопан оплаква,
я - първа рожба
злочеста майка…
Нети нарежда
вдовица клета,
ни майка плаче
по свидна рожба:
над нова ракла
девойче младо
прихлупило е
глава злочесто…
Над дребно даре
сълзи пролива,
със милни думи
мъртвец оплаква -
отзарана й
хабер довтаса
от чуждо място,
от пусто Влашко:
не ще се върне
първинко либе
ни таз година,
ни догодина…
Не ще се сети
за нея клета -
не може стана
из гроба черни…
Девойче младо
даре разгъва,
поредом гледа,
поредом дума:
„Какини дребни дарове,
какини кърпи шарени,
какино платно свилено,
с весели песни тъкано…
Пуста нареда моята,
пустинка и пометена:
с вас ще обдари булчето -
не отбор китни сватове;
мене ме чакат вирове,
я пък безводни кладенци…”
——————————
сп. „Наш живот”, г. 1, кн. 11-12, 1902 г.
ХРИЗАНТЕМИ
КЪДРАВА ЛОЗА
Самотен жертвеник в свещената гора
от стройни кипариси и оливи тъмни; -
очаквам от зора,
а скоро ще се стъмни…
Желания неясни; цъфнали мечти.
Очаквам: и не идат лебедите бели;
неясни спомени - забравени мечти,
едва ли някога живели…
Желания неясни: счупени крила
и сладка лебедова песен;
и страстен вик: „Ела,
ела в прегръдките ми, хладна Есен…”
И жертвеник, окъпан с кървави сълзи,
и стройни кипариси, и оливи тъмни:
самотен гроб под къдрави лози, -
ах, скоро ще се стъмни…
——————————
СКРЕЖ
Скоро зимно слънце ще огрее:
смърт за призрачна красота:
Скоро леден вихър ще отвее
моя блян в незнайна висота.
И със няма болка дървесата
ще заронят бели цветове; -
скреж: измама пращат небесата
на сърца, които смърт зове.
Цвят по вишните: напразно - то е скреж:
зимно утро със неверний си копнеж…
——————————
БЕЛОСТВОЛЕСТИ…
Сънувах: белостволести брези,
и моя гроб под тях; и нейните сълзи -
поникнали по него туберози; -
и тя самотна, по вечерен здрач
приведена над гроб; и нейний плач
през дъх от свехнали мимози…
——————————
ПЕСЕН БЕЗ СЛОВА
И, наскърбена, дълго слуша, и полекичка задрема
в тъмен блян по своята поема;
и в тежък сън забрави тя
около си мъртвите цветя…
Затворих гробницата; и остана само мрак в нея,
и починалата нежна орхидея,
и отдавна срутения храм,
и отдавна изгаснелий плам.
——————————
ВИОЛЕТОВО НЕБЕ…
Виолетово небе през голи клонища -
скръб на небесата през нощта.
Скръбни вечери, които питат - отговори не намират;
скръбни вечери, които тихичко умират
със загадки тъмни в тъмните очи
и с венци от виолетови очи.
Скръбни вечери, дочаквани в помръкнала алея:
тъмна приказка за Девите с елея…
Виолетово небе през голи клонища -
скръб на небесата през нощта.
——————————
ОСТАВИ МЕ ДА ЗАСПЯ…
Остави ме да заспя…
Като невяста с брачни покривала
цъфналите дървеса изглеждат в пролетната нощ;
някой дух незрим молитви шепне във нощта заспала:
остави ме да заспя…
Като далечна погребална песен
моята душа ридае глухо в пролетната нощ;
и бленува: свехнали цветя и златокъдра Есен:
остави ме да заспя…
——————————
сп. „Наш живот”, кн. 8, 1907 г.
