ЩЕ СЕ ВИДИМ ПРЕЗ СЕПТЕМВРИ
Беше краят на юни, когато се видяхме случайно пред радиото и както винаги, когато се срещнехме, се зарадвахме един на друг. Предстоеше лятото, той току-що бе приключил последното си предаване, което спонсорираше сам и му предстояха два месеца почивка.
Аз от почивката още бях далеч. Преди нея трябваше да пусна на книжния пазар две нови книги на млади автори и от дума на дума заговорихме и за тях; с едната авторка бяхме участвали в „Часът на думите” и Слави се изненада, че вече излиза и втората й книга, която с удоволствие ще представи.
Той обожаваше фантастиката и фентъзито също като мен и това бе едно от нещата, които ни свързваха. Свързваха ни и любовта към поезията и може би най-вече желанието ни да помагаме на талантливите, на които им бе много трудно в бездуховното ни време.
Преди да се разделим, си пожелахме прекрасно лято, а той ми подари най-новата си стихосбирка. И на края ми каза:
- Ще се видим през септември!
- Непременно - отвърнах му.
А лятото се случи с малко слънце през юли и много дъждове и бури през август. Увлечена в завършване на работата си, пропуснах хубавите слънчеви дни.
Двете книги излязоха от печат, направихме и премиерите им, а вече започваха дъждовете още от началото на август.
На два пъти щяхме да тръгваме към морето, но се отказвахме, пътищата към него бяха наводнени. После слънцето като че ли се смили, пекна ярко, пътищата станаха проходими и сухи, а и се налагаше вече да пътуваме, наш автор беше гост на Аполонията и трябваше да го представим с неговите издавани във времето пет романа, и последния, който излезе точно преди пристигането му.
Посрещнахме го на летището в Бургас, разходихме го из красивия и населен с културния ни елит Созопол, водихме го по концерти и интервюта и накрая представянето му мина прекрасно, а после по живо, по здраво го изпратихме към Осло, препълнен с чудесни спомени от трите дни сред приятели и фенове в чудесния морски град.
Прибрах се в София уморена, но удовлетворена от свършеното. Течаха септемврийските все още топли дни. Наближаваше времето да тръгнат по радио и телевизии културните предавания.
Прочела на морето стиховете на Слави, си представях как ще го зарадвам с ласкава оценка. Но мойта приятелка Блажка ме изпревари с новината, че Слави е в болница, аз изтръпнах от лошо предчувствие.
- Защо? В края на юни беше в цъфтящо здраве…
Тя ми обясни накратко. Появила се някаква буца на врата, трябвало да го оперират.
Операцията минала успешно, тя се чула с него по телефона, нещо в гласа му я смутило.
- Утре е приемен ден. Ще отида да се уверя, че е добре…
- Мога ли да дойда и аз?
Тя само за миг се поколеба и каза:
- Ще се зарадва да ни види, а и струва ми се, има нужда от подкрепа. Ако ние, близките и приятелите, не му я дадем, кой друг?
Разбрахме се. В два следобед пред Военната болница.
На другия ден беше някъде около единайсет сутринта, когато тя ми позвъни. Необичайно за нея, както тя, така и аз по това време още пишехме своите си неща.
Сърцето ми скочи в гърлото, а тя някак насилваше себе си, за да каже.
- Слави го няма вече…
- Как така го няма? - не разбрах изведнъж, а когато осъзнах казаното от нея, краката ми се подкосиха и се отпуснах на първия стол пред очите ми, стискайки до болка телефона. - Господи! - изохках, - искаш да кажеш, че… - и дори гласът ми заплака.
- Няма го вече - повтори тя. - Няма да ходим в болницата, а… - Но се разхълца и не довърши, просто прекъсна връзката.
Не помня колко време съм седяла на стола с поглед, вперен в една точка. Не помня и какви мисли са текли през главата ми, че сме временни, днес ни има, утре ни няма и още какво ли не.
Само устните ми повтаряха беззвучно и не спираха да повтарят:
- Ще се видим през септември, ще се видим през септември… през септември… през септември…
А после звънецът зазвъня на пожар. Докато се осъзная какво точно звъни и къде, мина време. Побъркана от страх на прага стоеше дъщеря ми.
- Защо не отваряш? - видяла лицето ми и нейното се изопна. - Какво се е случило?
- Не го познаваш… - и я пропуснах да влезе вътре. Пак се отпуснах безжизнена на стола.
- Добре. Не го познавам. Болест? Катастрофа? Смърт?
Едва на последната дума кимнах. Нямах глас.
Тя също седна и ме загледа загрижено.
- Ти често казваш, всички сме временно на този свят…
- Да - най-сетне отлепих устни. - Но ние се видяхме в края на юни и той беше добре, обещахме си да се видим през септември.
- И?
- Само два месеца след това него вече го няма! Толкова крехко нещо ли е животът?
Не питах нея, питах себе си. Нямах отговор, не можеше и тя да има, по-малко живялата, по-младата… Но тя каза:
- Два месеца! Цяла вечност! Какво ли не може да ти се случи през тях? И няма ред, и няма справедливост! Той навярно е бил добър човек, щом толкова страдаш!
- Не само аз, всички, които го познавахме!
И тогава накратко й разказах какво правеше той, колко много помагаше на всеки, как не изостави приятел в беда, как посред нощ можеш да го намериш, ако си в нужда!
Не отказваше на никого помощ, въртеше успешен бизнес и спонсорираше предаване и субсидираше книги на талантливи момчета и момичета, а после ги рекламираше в предаването си, беше съпричастен във всичко и още, и още, и още…
Разказвах, а сълзите се стичаха по страните ми, мокреха блузата ми, усещах соления им вкус по устните си, а дъщеря ми ги изтри от лицето, шията и устните и се усмихна:
- Значи не е живял напразно!
- Не трябваше да си отива толкова млад! А и беше талантлив, но грижа му бяха другите талантливи… Не мислеше за себе си.
- Кога е поклонението? - сепнах се от въпроса й и я погледнах.
- Не отивай, моля те! Ще се разстроиш още повече! - а знаеше, че няма да я послушам и ме прегърна. - Ако решиш да ходиш все пак, ще дойда с теб!
- Не, не, не! Това теб не те засяга и не мога да ти го причиня! Няма да съм сама. Всички негови приятели ще бъдем там!
Наистина бяхме всички. Повечето писатели, художници, които познавах и не познавах, музиканти, певци, та по негови стихове се пееха песни. Той беше любимец на всички.
В ковчега изглеждаше като заспал. И като че ли всеки момент ще се събуди, ще вземе китарата, ще засвири и ще запее. Поставих цветята върху другите бели цветя, гледах лицето, което повече няма да се засмее, да проговори, да се смръщи дори.
Едва пристъпих към близките му. Думите „Моите съболезнования” и „Животът продължава” не помагаха.
Прегърнах малката му дъщеря, тя беше само сълзи, само болка, сърцето ми преля от нея и щеше да се взриви.
По-голямото момиче се държеше, както и жена му. Кой знае с какви успокоителни се бяха нагълтали!
А момичетата, и жена му бяха във възрастта, когато най-много се нуждаят от баща и от съпруг!
Няма справедливост, помислих си отново. Няма и ред! Щяхме да се видим през септември, видяхме се, Господи, така ли си поискал, единият да е мъртъв? Не помисли ли за тази жена, все още в разцвета на живота, за тези деца, едното все още не излязло от пубертета? Стисках ръцете им, а сълзите ми капеха върху тях.
Приятелката ми, също обляна в сълзи, ме изтегли от редицата на опечалените, които поднасяха съболезнованията си. Навън запалихме цигари.
Вдишвахме дълбоко от дима и си припомняхме с нея как ходихме тримата в Пирдоп, за да представим моята авторка, колко щастлив изглеждаше, че в България има такива талантливи деца, как пееше и какви топли и окуражаващи думи каза на авторката.
И още… спомен след спомен за добрите му дела, които нямаха край. „Два куфара спомени” се казваше стихосбирката му, но и два вагона нямаше да стигнат за тях.
- Щяхме да се видим през септември - едва изрекох думите. - И щях да му кажа за стиховете му колко са ми харесали… А сега… само мълчание!
- Но и на това удържа! Видяхте се. Не ти ли се струва, че духът му е някъде около нас? И пак сме заедно?
