ИДИЛИЯ
ИДИЛИЯ
Полунощи
минаха отколе -
ей петляна
доба наближава.
Заглъхнаха
шумните седенки;
не се чуват
песни и кавали…
Сън обори
момци повилнели
и девойки -
кръшни песнопойки.
Сън не фаща
черноок гидия:
в полумрака
вратнята подплеснал
уговаря
либе пъстрополо -
в мрачината
бялнало ръкави:
„Пристани ми,
жалбо моя жива,
хайде с мене
в татковите двори.
Там ще бъдеш
мене свидно либе,
мами - помощ,
тату - бяла риза,
на сестрица -
кумудна другарка,
пък на сички -
медена погача…
Пристани ми,
либе свилокосо -
три години
вярно те задирям,
не забравяй
сладки скришни думи,
верни клетви,
медени целувки…
Леко скръцна
вратницата стара: -
луд гидия,
либето прегърнал
бързо скриви
в улицата пуста.
——————————
сп. „Наш живот”, г. 1, кн. 6, 1902 г.
ЗАРНИЦИ
***
Във теменужен здрач потъва кръгозора;
душата ми ще спи след дневната умора; -
несвързано молитви от лучи
тя шепне; -
и сякаш е дете, което вижда насън умрялата си майка,
и тихо я целува по закритите очи.
Във теменужен здрач потъват небесата;
душата ми - ах, тя не вярва чудесата…
——————————
***
Догаря бледний запад; сенките умират замечтани,
със тихи погледи; Нощта покрива мъртъвците развенчани
и горко ги оплаква с полувнятни словеса,
и рони сълзи - перламутрова роса.
Измряха сенките; и танца на смъртта играе
над гроба им Нощта; задавено ридае
и чака във притома своя Ден,
с лучи на смърт и щастье озарен…
——————————
***
Далечни зарници огряват мигом небесата
на глуха полунощ.
И мълчалива - с молба, която плаха се разлива
невидимо във топлите въздишки на нощта -
земята иска влага:
зарниците обещават,
преплитат се за миг и, пръпнали се отражават
на сънената нощ във тъмните очи…
О, зарници, в душата ми тревожно се въззема
към боговете химна от лучи!
——————————
сп. „Наш живот”, кн. 2, 1906 г.
ЗАРНИЦИ
***
По-тихо. Тя заспа - душата ми след горък плач -
под сянката на полудневен облак.
Тя спи и кротичко сънува: привечерний здрач
безшумно се разстила; тъмнокъдра нощ я гледа с тъмни взори,
и пее тихо, и приспива тя; и ето, сън обори
злочестата душа; нощта си снема бледния венец
от бледни хризантеми, и разкъсва го над нея, и - конец…
По-тихо. Нека спи душата ми след горък плач -
ще мине облака - и дълго тя ще чака теменужний здрач.
——————————
***
Умира побледнелий ден, мечтателно загледан
в нощта, която иде.
Ела,
нощта полека си размахва черните крила,
посипани с брилянти и рубини.
Ела, да гледаме: ще трепне рамене нощта и ще погине
злочестий блян на ясните звезди…
(И тихо ми пришепна тя през сънена омая:
„аз искам да не зная”…)
И ето, почва листопада от звезди -
а тя заспа и нищо не дочака…
И ето, огнени бразди
изчезват смаяни във мрака
с въздишките на ненадейна скръб…
(И трепнала насън, през сънена омая, тя шепне ми:
„аз искам да не зная”…)
——————————
***
В душата ми западат бледни сенки - словеса,
които ти ромониш тиха и печална -
със тъмен поглед, сложен върху златната коса
на Есента; - западат, хармонично се преплитат
и мрат, оставили бразди от сладък мирис
на горски теменуги; оставили въздишките, които питат
чрез свойта смърт…
О, бледни сенки - словеса,
които тя ромони тиха и печална!
——————————
***
Дете,
недей откъсва ти последните цветя: самички
измре щат те; мечтающи под темни небеса,
измре щат, като закъснели птички,
объркани във есени мъгли…
Недей ги къса, а легендите на древни чудеса
разказвай им със ароматен шепот:
разказвай им за млечний път,
и детските души, които там отиват -
и горко наскърбени си шептят
за сълзите на майчините скърби…
Разказва ти, и ето, сън заспиват
последните цветя;
и ето, към душата ми настъпва здрач и сладък мирис…
Прохладна нощ, накичена със тъмно-виолетов ирис…
——————————
***
Съзаря се; залутан ек от млъкнали акорди
витае още във пространния чертог на младостта,
но чудний пир се свършва; от венеца ми отронени листа,
замрежили рубиновия сок на мойта чаша,
летят безмълвно; пред замаяните ми очи
нощта на чудний пир привлича свойте сенки.
И чувам аз във глъхналите зали да ечи
въздишката на поломени клавикорди…
Съзаря се; залутаният ек на млъкнали акорди
замира плахо и зове:
аз ида примирен към вас, безсмъртни богове!
——————————
сп. „Наш живот”, кн. 1, 1906 г.
ХРИЗАНТЕМИ
***
Тревожни писъци - залутан жерав.
Мълчи, сърце, не трепкай ужасено:
небитие - мистерия велика,
желаний край на цвете осланено.
Небитие - спокойна нощ, сън сладък -
сънят на зрънце във земята зиме;
небитие - ръка подадена из мрака
на капналий: непросена, могъща и без име.
Тревожни писъци - залутан жерав.
Мълчи, сърце! - злочестина и щастие безмерно -
безшумно сняг се трупа, спят цветята:
небитие, небитие неверно…
——————————
***
Девойко златокоса, Есента ромони
във златната гора и замечтано рони
тя лист след лист, мечта подир мечта.
И полувнятно златокъдра Есен
нашепнува слова от тъмна песен
от песен - последната на обичта.
Да идем там: при клюмналите клони
и мъртвите листа, които кротко рони
тя - Есента - с печално сладък зов;
да идем там и дълго да мълчиме,
и, може би, така ще излечиме
девойко, нашата Любов…
——————————
***
Полъхна ранна Есен - зла превара -
със тиха скръб; и старий лес помръкна;
как би, що би - не смогна да огледа:
осъмна весел, весел не замръкна.
Измама би и тъмний лес попарен,
оста без радост и без птича песен;
и кротко той листа зарони:
измама би, а се дошла би Есен…
——————————
***
Дете, дете, по мъртвите листа
пристъпя Зимата с усмивка на уста
и тихичко за секнали зари говори…
Да слушаме с притиснати лица -
и може би злочестите сърца
не ще усетят как ги сън обори.
И кротко нашите сърца ще спят,
унесени за сетен път,
от сладкий химн на минали копнежи;
а зимата, с усмивка на уста,
пристъпваща по мъртвите листа,
полека техний сън ще снежи.
——————————
***
Валс до упоене - чуден валс на две деца:
празникът на минзухара и щастливите сърца…
Мръква се - венците да си снемем
и с молитва да посрещнеме Нощта.
Мръква се - иконата се разтопява
в последний пламък на свещта.
Сън без сънища - печалний край на две деца:
празникът на Кипариса и злочестите сърца.
——————————
сп. „Наш живот”, кн. 3, 1906 г.
ХРИЗАНТЕМИ
***
Застана тя, прошепна: „Ах, угасва чудний ден
и съглеждам на смъртта си призрака студен.
Да заспя посипана със хризантеми -
техний дъх разказва тихички поеми -
техний дъх разказва: някъде живели две деца
и любов извила гняздо в чистите сърца.
И честити дни децата проживели -
но лучите тихичко измрели;
и дечицата, прегърнати за сетен път,
виждали цветя, които кротко мрат…
Да заспя обсипана със хризантеми:
техний дъх разказва тихички поеми”…
——————————
***
Ситен дъжд, мъгливи небосклони,
и липи със оголели клони, -
първа пролет минахме ли ний? -
Смътен ек от някогашна песен -
призракът на закъсняла Есен -
сам витай в поднебни ширини.
И витай, и тихо мрат цветята
с кротки взорове към небесата -
тъмен край за скръбните сърца;
и витае със въздишки ледни,
и нарежда речите последни
зарад нас - обидени деца.
——————————
***
Забравени цветя в забравена тетрадка,
умрели недомилвани - притома сладка -
намерих ги, и кротко те шептят
слова, които чули други път:
Мисли за мен…
И сенките на минали надежди
минават плахо в траурни одежди;
минават плахо и шептят
слова, които чули други път:
Мисли за мен…
——————————
сп. „Наш живот”, кн. 5, 1907 г.
