ПАЗИТЕЛКО МОЯ

Сергей Соколкин

превод: Лалка Павлова

фрагменти от лирически цикъл

***
Аз съм самотен, като гений плагиат,
на лунна светлина професията усвоявал,
сред нощи разорани стоя в един халат
и едва задържам високите слова…

Приемах всичко прекалено откровено,
като струйка водка се спусках върху ножа,
психическата ми енергия вселенска
на капки в шепота на разума навлезе…

Шептя, сърцето вехне и не те намира,
а искам да открия истински слова,
макар и с всяка нова дума да умирам,
да се докосна пак до твоята душа.

От устните пророчески сълзи
да бродят из сърцето като вино…
Ала от туй, което с нас се случи,
отдавна нищо не разбирам.

Едничко е това, което знам и имам -
за него аз живея и няма да забравя,
ти вече беше - и завинаги си моя,
смъртта ни само може да ни раздели.
Звезда стените с погледа лукав пронизва.
Аз тук съм сам,
къде си ти в нощта?
Какво е туй, любов или измяна,
ти само знаеш.
Знаеш и мълчиш…


ОРЛИЦА

Жена-любовница, да почнем отначало,
не раздухвай огън на вражда и кръв.
В покосяващите ме очи, спокойно-величави,
лети орлица, вричаща се във любов.

Лети орлица. А долу - гъмжи от помрачени.
И гарван предвещава ни беда.
Бъди над всички. Прости им, съвършена.
Хвърли в скалиста пропаст този змей-вражда.

Жена-любима, погледни, лятото отмина,
сърцата ни болят, подготвят се за зима…

Лети орлица.
А с птичия й полет
всеки следващ миг -
ставам все по-малък,
все по-малък…


***
Много дълго аз не те видях,
много дълго водка в мене тече,
много силно аз те оскърбих,
снежната мъгла очите ти замрежи.

Ти навярно и насън крещеше,
аз в стените удрях си главата -
снежна буря между нас трещеше,
зад гърба ни дяволи свистяха.

Трясък,
огледалото небесно се разби
и животът провали се в бездна,
град, копита кози, като чук заудря
минувачи, сиромаси, а и мене…

Стана леко - глупавата пяна на тъгата
се оттече… Вече и до сън не ми е.
Стихнаха
вампири бесни.
Значи,
пролетта в сърцето влезе.

Чувствам, че така било е неведнъж…
Спеше пяната на звънка немощ.
В гърлото, в сърцето - е пустинна жажда.
Значи там -
зад вратата, си отново ти…
Сякаш че с прическата на плачещи върби,
с ветровете в моя дом навлизаш -
с неразресаните котешки коси,
с поглед - падащ върху мене дъжд,
а в очите е небе такова!!!,
в друго -
плачещо от мъка,
като в твоите очи не съм бил
ни веднъж така човешки…,

а пък устните ти - жадни вълци…
Задушавам се… Стъклото ще разбия.

Много дълго аз не те видях,
Много дълго в мене водка тече.


***
Над затвора заваля и напълни двора
с топла, чезнеща вода.
С дъх на лято, бор, защо ли - на море.
Или просто бе за тебе всичкото това.

С пълна гръд задишах, капките се стичат
по носа, в очите, в уморената душа.
Паметта угасва. Нито мисъл
не задържам в своята глава.

А през клетката небето светва със лъчи
и чирикане на птици. Иска ми се да запея.
В този свят не съм и мислил,
че тъй леко мога да живея.


***
Спасителко моя, позлатена ябълчице -
с изливащи се, разпуснати, дръзко изрисувани коси,
разпилени по клоните, по елховите пръчици,
по гърдите промъкващи се нажежени стрели.

Докосваш ме с устни, огнено дихание,
разпалена замираш като малинов звън
и влизаш сред нощта на мойто мироздание
с лице като пречистена икона.

Упои ме с виното горещо на щастлива вярност,
окъпана в сълзите на живата вода,
с годежен пръстен
като в крепост ме заключи,
предпази ме от черни зли очи.

И те заведох в моя дом, в изпепеления Рязан,
с изгрялата звезда вековна на челото.
Спасителка си моя, мое родово сказание,
завета на царевна, въздишката в кристалния кивот.