Из „Воалите на любовта”

Виолета Станиславова

***
Подводната ми сянка плува под мен
с ритъма на пясъчните риби.
Връхлита вятърът - в морето роден - върху пясъка
и разнася изсъхнали водорасли и миди.
Всичко е царско на Царския плаж -
шезлонгите, залива, плажния „Bash bar”,
дори сламените чадъри…
Сякаш Бог е създал само за нас този рай,
за да бъдем, макар и за кратко, щастливи.

***
В Созопол хората нямат лица.
В Созопол дори пясъкът е продаден.
Старият град не е старият град.
Новият град от алчността е прояден.
Плаче Созопол. По хълмовете текат
солените му сълзи и се стичат в морето.
Как още живее, щом властва над него
безжалостен господар,
забил бетонен тризъбец дълбоко в сърцето му?

***
В пристанище „Созопол” - самотни и призрачни -
рибарските лодки мълчат.
Наперен и важен пред тях блести
„Marina port” - новият док за яхтмени.
Веят се весело на пилони европейските знамена
и напомнят на придошлия народ
за грандиозните ни промени.
Няма ги бабите, пред портите седнали,
бебешки пелени да плетат.
Из въздуха не се носи упойващ аромат
на цветя и сварени смокини.
Вместо риби рибарите в мрежите си ловят
празни бутилки, отпадъци
и отломки от романтичните си години.

***
Шепне ли плахо морето за нас?
Въздъхва ли тежко заливът на „Алепу”?
Хладният полъх прогонва ли все така,
в отминаващия ден, чайките надалеко?
Там, на скалите,
където със бяс се разбиват немирни вълни
и пяна шумяща полита в простора,
стояхме с теб вгледани мълчаливо
в морските дълбини,
а наоколо бе тайнствено и красиво…

***
Ще идват и ще си отиват дните.
По лунните пътеки нощем птици ще летят.
През сухите треви стъпките ни жарък вятър ще повтори,
горещи залези в морето много пъти ще се потопят.
Сезоните ще нижат бавно свойта пъстра броеница.
Ще дойдат много други прелестни лета.
Но нашто лято - единствено - не можем да повторим.
А може би отново ще се връща - във съня…