Никола Иванов

Пловдивската драматургия за 2008 година(*) е представена с книгата „ЗАПАЗЕНО МЯСТО”, която съдържа пет пиеси на Димитър Атанасов: „Зелено”, „Куче в банята”, „Бацили”, „Небесна кръчма” и „Сметището”.
„ЗЕЛЕНО” е пиеса за робството и свободата, за покорството и личната гордост. За грешната позиция на човека, който е най-силен, но и най-жесток на земята. Със своето превъзходство той се опитва да властва неразумно над всичко земно – флора и фауна, ако може и над самата природа, която го и плаши със своето могъщество над себеподобните си. Понякога е подъл и тираничен. На злите човеци, които бият и изтезават конете, са противопоставени и добри хора като тези, които великодушно пускат своите коне на свобода. Табунът се събира от коне, които бягат от стопаните поради тяхната жестокост. Приемат всички рискове на свободата да умрат от глад, но да избягат от сигурността и „грижите” на хората.
Пиесата е пропита от хуманизъм. Той е много силно изразен в състраданието на Сребристата към отиващата си Клепоуха. Донякъде „Зелено” можем да я определим и като „екологична” пиеса не само със заглавието й.
В „Зелено” става дума и за безредието, в което живеят хората поради своя егоизъм, за разлика от естествения ред при животните, които си знаят полагащото им се място в йерархията според възможностите и способностите си. Животните, за разлика от хората, живеят в много по-хармоничен свой свят, свят на естеството. Докато при хората властва несъответствието, редът е объркан, понякога до абсурдност, властва дисхармонията. Като цяло „Зелено” е алегорична пиеса. За същността на пиесата ключово място имат някои диалози.
„ЧИЛЕСТИЯ: Веднъж ме хванаха. С въже. Държаха ме три седмици на тъмно. Без вода и храна. После бой. Всеки ден. С камшика. Докато не паднах в краката на човека. Бях кожа и кости. Започна да ми дава по малко храна и вода. Колкото да не изпружа копита. И пак бой. Станах по-кротък от буболечка…
ВРАНИЯ: Човекът не може да проумее как така уж ни храни, уж се грижи за нас, слугува ни, гледа ни, а ние бягаме от него. Ето това не може да проумее.
ЧИЛЕСТИЯ: Защото ни смята за добитък.
СИВАКА: Има и добри. Те са приятели.
ЧАКАЛЕСТИЯ: Най-доброто, което съм видял от човека, е оборът и яслата.
…
ВРАНИЯ: В табуна на хората властта и парите определят мястото на всеки. С богатство и власт човекът подчинява себеподобните. За пълна ясла е готов не само да се подчини, а да продаде и душата си.
КУЛЕСТИЯ: С радост се оставя да го вържат за яслата.
ЧИЛЕСТИЯ: Дори сам се привързва. И гледа по никой начин да не се отвърже.
АЛЕСТАТА: Ние бягаме от оборите. А човекът строи обори. И живее в тях.
ВРАНИЯ: Свободата измъчва човека. Той предпочита несвободата
…
ВРАНИЯ: Ето това е. А човекът гледа да ни подчини. Той измисля закони и правила, за да подчинява.
СРЕБРИСТАТА: На някого от нас пречи ли му подчинението, законът на табуна?
ЧИЛЕСТИЯ: Всеки си знае мястото.
АЛЕСТАТА: По-добрият, по-силният, по-умният е по-напред.
СРЕБРИСТАТА: Подчинението при нас е доверие. А то не се печели със сила и страх.
ВРАНИЯ: Със сила и страх се налага човекът.”
Позволих си тези по-дълги цитати, защото те разкриват същността на пиесата.
„Свободата е любов” е също ключова реплика за пиесата. Много важни са думите на Сребристата: „Пред нас е пропаст. Отзад са хората. Всеки сам трябва да реши. Назад, където има някакъв шанс да остане жив, но подчинен. Или тук – обречен, но свободен. Аз оставам на върха.” Всички я последват, избират свободата и умират свободни.
Пиесата „Зелено” е едно страшно и достойно предупреждение към хората.

В монодрамата „КУЧЕ В БАНЯТА” Димитър Атанасов в характерния си стил смесва реални герои и събития с въображение и психологизъм. Пък и пиесата е посветена, вероятно и писана за актьора Стефан Попов. Артистът залага апартамента си и дава парите на Папаза, който го мами и банката иска да изгони собственика, тъй като не погасява вноските. Една ситуация, твърде характерна за последните години в страната ни.
Героят се е заключил в гримьорната и произнася разсъжденията си в монолог, в който разказва живота и патилата си. Темата за свободата отново е сред централните за пиесата, а овързаното дете е сред символите й. Чернобилската трагедия също е намерила място. Авторът прави психологическа характеристика: „Чудна прилика има между българския народ и индийската кобра. Щото живее като индийската кобра. Като го видяха политиците, че е добродушен, дашен и много работлив, му отвориха кошчето. Отвориха го с музиката на думата „демокрация”. Българският народ се показа и се захласна по тази дума. Захласна се и взе да гласува неистово. Не може българският народ да си даде сметка, че змиесвирецът всъщност е змиеядец. Че ще използва индийската кобра, докато може да печели от нея. После – майната й.
Ами ако змиесвирецът отвори кошчето и българският народ, тази индийска кобра, вземе да го ухапе? Къде отива той тогава, а?”
Умно, находчиво, интересно, художествено убедително. Алюзиите са очевидни, сравненията са въздействащи. И по-нататък, разказвайки за ловните си преживявания и премеждия: „А в мен бушуват две сили. Едната – желанието да пощадя живота. И другата – да убия. Ловците очакват да проявя мъжество. В мене се борят хуманността и социалната жестокост. Ей това е конфликтът, който всеки от нас носи. Втори път се връща заекът. Втори път ме подлага на изпитание. Вече надделява социалното. В човека то е по-силно. Свободата да избираш. Ти избираш да бъдеш животно, т.е. човек. Законът на оцеляването.”; „Тази пътека, на която излиза заекът, е много особена пътека. Защото има две посоки. Тя е като пътеката на демокрацията. А този заек е българинът. Той, като се озова на пътеката на демокрацията, спря на едно място и чешейки се зад ухото, се чуди накъде да върви”; „Оказа се, че точно на тази пътека, горе, високо над нея, има едно чакало. И там дебне ловецът с двуцевката. Номерът е да измамим ловеца. Този заек на пътеката, дето се чеше зад ухото, не съм ли аз? А ловецът горе на чакалото не е ли Папаза? Аз не подуших примамката. И сега нямам изход. Отпред е мушката. Отзад капанът.”
Убедителна социално и национално-психологическа характеристика на българина има в тези пасажи. И в същото време метафоричност, ирония и хумор носят тези моменти от пиесата, което някак си я „отваря”.
Много свежест и находки срещаме в съпоставката между кучето Джони, което се дърпа и за нищо на света не иска да влезе цялото в банята, а само с предните крака и героят от пиесата: „Така и ние, като Джони, пристъпваме само с предните крака в банята на демокрацията. Защото надушваме капана. А капанът е банята, в която кучето е яло бой. И в която и ние сме яли бой. Петдесет години ядохме бой в тая баня. И сега се съмняваме, че демокрацията е в същата тая баня. Затова пристъпваме плахо, само с предните крака. И никакви обещания за свобода, хляб и благополучие не могат да ни съблазнят.” Това са психологическите деформации върху хората от тоталитаризма, отпечатъците върху манталитета ни, резултат от което е скептицизмът и недоверието към демокрацията и свободата, неверието и страхът от тях – както при кучето.
Темата за властта и парите е сред проблемите на пиесата. Вечната дилема – беден и свободен или богат но зависим. Свободата или парите са по-важни. И в частност съдбата на артиста – птичка божия и бохема. Апотеоз на театъра и изкуството е финалът на „Куче в банята”: „Да, приятелю мой, огледално мое упование. Театърът е всичко за мене. Спасение. Убежище. Дом. Бягство от агресията на тоя свят, в който не можах да се науча да живея. Моят свят не е този свят. Моят свят е изкуството. Там няма готови рецепти. Има език, който трябва да владееш. Език, който не се научава. Той е даден. Владеят го само посветени. Аз съм посветен. И посвещавам вас.”
В пиесата срещаме реални лица и ситуации, но разказани с писателско умение, бих казал с вдъхновение. Някои от актьорските номера звучат като вицове. Езикът е експресивен, с мярка, сладкодумен.

В „БАЦИЛИ” – едно символично заглавие – Димитър Атанасов подлага на остра социално-нравствена сатира родното здравеопазване. Макар че авторът е определил пиесата като драматична комедия, то комичното, макар да го има в творбата, отстъпва на сатиричното. Атанасов поставя действието в болница за туберкулозно болни, в която няма чаршафи, топлата вода е само мечта, парното не работи. Обстановка, типична за българските болници не само в близките години, но характерна и сега. Циганинът Яшар плаши непрекъснато със Страсбург и правата на човека. Но той е най-богат от всички пациенти, макар че е най-необразован. Което продължава и сега и е една от главните причини държавата ни да е на този хал.
Отношението на персонала към болните е грубо, безцеремонно. Който оцелее, оцелее, всичко е на късмет, а не на лечение. Лекарите, сестрите и санитарките постоянно искат рушвети. В историята на Крум авторът ни напомня за съдбата на емигрантите и техните роднини, които търпят последствията и преследванията в България от Държавна сигурност преди 1989 година. Сред най-важните теми в пиесата е приватизацията в здравеопазването, която се извършва по криминален начин. Ето какво говори Пандели: „Мама му стара… Ако малко познавахте нещата… щяхте да знаете. Управляващите смениха всички шефове на болнични заведения. Назначиха свои хора. С цел – да ги вкарат в батака, да закъсат, да обезценят материалната база, да поевтинеят, чак тогава да ги приватизират. Да ги купят без пари. Включиха в РМД-тата съпругите си, приближени на депутатите, на общинските съветници. Целта е да сложат ръка на диагностично-клиничните центрове, болниците, диспансерите, санаториумите… Фарс. Пълен фарс. Осморки по трасето на демокрацията… На нашите доктори ние само им объркахме работата.”
Пародията с опита за регистрация на РМД от болните води веднага до променено отношение към тях. Уви, за кратко. А сравнението и алюзиите между комара, който смуче кръв и нашите депутати подчертава още по-силно социалния императив на творбата. И категоричният извод, който можем да направим, от прочита на пиесата никак не е весел и обнадеждаващ: нашата демокрация е толкова опорочена, че всеки некадърник може да бъде ръководител.

Пиесата „НЕБЕСНА КРЪЧМА” има три действащи лица: Той – художникът бохем, Тя – актриса, била десет години в Америка, която се връща и То – безмълвен музикант. И в тази пиеса социалната чувствителност на Димитър Атанасов приема морално-психологически измерения. Манталитетът на нашенеца, който сключва брак, за да си има домашна прислужница е съпоставен с манталитета на американеца: „Живея в голяма къща. На брега на океана. 500 квадрата, на два етажа. С 30 декара имение. С басейн. Имаме три коли. Два добермана. Прислужница и иконом. Почиваме на Хаваите. През зимата идваме в Алпите. Веднъж седмично сме на театър, концерт или прием. Имам двайсет и пет чифта обувки. И гардероб, по-голям от…” – хвали се Тя. Но в същото време цената, която се плаща за това е обезчовечаването от работохолизма, който те превръща в робот, изчезва духовността, всеки гони материалното, а духовното е по инерция, по задължение, някак си насила.
Много успешна авторска находка са куклите-марионетки, които обслужват президента, т.е. властта – доктора, поета, журналистите плюс президента-кукла, всички са от една махала.
Авторът намеква и за опитите за закриване на театри – един недостоен период за българската култура. Атанасов не е отминал и халтурата: „И да не забравиш, че си актриса, тръгна по халтури. Записи в радиото. Дублажи в телевизията. Рекламчици. „Орбит има чудесен вкус и предпазва от кариес!” Накрая ти остана само домашният театър. Скандалите, тормозът…” – говори мъжът. А когато халтурата е без граници, на най-ниско стъпало, когато липсва творческа хигиена, това може просто да убие таланта.
Ежедневието и битът погубват любовта, животът тръгва по инерция, движи се под индиго, особено силно това е изразено в сцена 9-та.
В пиесата има абсурдизъм, гротеска, донякъде сюрреалистични елементи.
В „Небесна кръчма” става дума и за компромиса в изкуството, за егоизма на таланта и за свободата на индивида, на другия. Оправдани ли са лишенията дори в името на изкуството, допустимо ли е да стигнеш до там, че да оставиш собственото си дете в майчин дом, за да не ти пречи на артистичната кариера. Това са прекалено големи жертви, които просто не си заслужава да се правят.
Поради прекалените си амбиции Тя се превръща в неудачница, рухват амбициите й, защото камъкът си тежи на мястото. Свидетели на колко лични трагедии ставаме на хора, които амбициозно тръгват за чужбина с мечтите да завладеят света, а завършват трагично. Това се отнася и за хора на изкуството, които си въобразяват, че там ги чакат с нетърпение. Но талантът с Мисия, който често е смятан за луд, е най-ценният индивид за обществото.

В пиесата „СМЕТИЩЕТО” Димитър Атанасов отново е поставил твърде важни проблеми от нашия български живот. И не само за българския. Авторът ни предупреждава за огромната опасност, която грози не само здравето и живота на хората в България, но и възможния апокалипсис, който заплашва човечеството заради човешката алчност, която придобива чудовищни размери. Всичко това е синтезирано в думите на Коджабашев – „царят” на сметта, в които той говори за това, което готви за човека: „Ние ще му подменим свободата. Той няма да работи и ще мисли, че това е свободата. Ще се прекланя и ще вярва в боклука, който ще бъде за него благоденствие. Човекът ще върви след хляба, а не след свободата. Заради илюзията, че хлябът е свобода. Тогава ще загуби умилението си към Бога. Човекът сам се унищожава в името на лъжесвободата.”
Както се убеждаваме, в пиесата отново става дума за демокрацията, свободата и лъжесвободата. И наистина сметището става главното работно място на селяните от Черна – също според мен неслучайно избрано символично име. От фазер всички си правят нови тоалетни, с изхвърлените каучукови гуми селяните започват масово да се топлят, но от дима настъпва денонощен мрак, защото слънцето и светлината не могат да проникват, селяните масово пушат бракувани цигари, пълни с отрови, употребяват козметика, претъпкана с живак, къпят се с вреден яйчен шампоан, правят ракията в освободените бидони и тя мирише на шампоан, който по-бързо ги упоява, грабят като обезумели изхвърлени покривки, килими, завивки, одеала, чаршафи… Селяните се разболяват, отслабват, умират, но продължават да грабят. Двете махали на Черна влизат във война заради сметището. И докато в началото част от тях се готвят за протести против сметището, то след това няма и помен от недоволство заради келепира. Сметището се премества по домовете и в душите на хората и ги превзема, настанява се в тях. Плодородната селска земя безмилостно се унищожава и се превръща в сметище. Село Черна /символ на чернозем/ се превръща в Нова Черна – символ на безнадеждността. Всичко мутира и става опасно за живота на хората, сметището е апокалипсисът за селяните.
В пиесата става дума и за лагерите след 9 септември 1944 година, в които са пречупени хиляди човешки съдби. Асоциациите с партиите, които по избори всичко обещават са също част от проблематиката в „Сметището”. И накрая – реалната опасност България да стане сметището на Европа, не на Ориента или източната й част, а на западната, което е не по-малко тревожно.
Кулминацията на пиесата е в нейния край:
„ОТЕЦ ЛОГО: Познах Сметището. Цялата Земя е засипана с боклук. Сметището е погълнало всичко, сътворено преди и след него. Земята е узряла за своето самоунищожение. Хората… Хората живеят в духовна нищета… Обречени… Сметищната раса…
ГОСПОД: Те нямат чувството, че са увредени. Не им прави впечатление, защото всички са такива. Не са способни да прозрат и разберат връхлитащата ги опасност, защото сами си я докараха.
ОТЕЦ ЛОГО: Очите ми виждат делото на опустошението. Земята е пустиня. Обиталище на грешници, чиито обвиняващи гласове се извисяват до небето. Трябва някой да ги предупреди… Да им каже… Да ги поведе… Боже мой, Боже мой, защо си ги изоставил? Н можеш ли да им простиш?
ГОСПОД: Така е писано. И така ще стане.
ОТЕЦ ЛОГО: Не, не вярвам. Ти… Това все пак е едно възможно бъдеще. Аз ще ги предупредя…
Въпреки всичко има Надежда човекът да се осъзнае и поправи. Затова и пиесата завършва с Притчата за сеяча на Светлина, която възкресява доброто и светлината.

Петте пиеси на Димитър Атанасов разкриват пред нас един рефлективен автор, който се вълнува от съдбата на човека преди всичко в нравствен смисъл. Защото ежедневието, в което битуваме всички ние, е най-тясно свързано с моралния ни облик. Хуманистичният патос на пиесите са основната им обединяваща характеристика. Писателят обича да си служи с фантастичен реализъм, с абсурда и хиперболата, да предупреждава човека за надвисналите опасности. Неслучайно пиесите на Димитър Атанасов намират добър прием по българските театрални сцени.

(*) Текстът е част от доклад, изнесен на 4 април 2009 г. в къща Ламартин на прегледа на творческата продукция на пловдивските писатели за 2008 г. Сборникът пиеси „Запазено място” бе отличен с годишната награда за драматургия на Дружеството на писателите – Пловдив. Обратно в текста