Надежда Драгнева

На малката ми дъщеря

Зная, че днес още се спори в литературознанието кой се крие зад псевдонима “Шекспир”, кое е родното му място, коя е “Смуглата Лейди” и други…

Може би повод за това е името, което буквално значи “Сценодрусец”. Сър Уолтър Роли - един от най-големите експерти по “Шекспир” в Бърмингамския университет казва, че картината на семейство Коби от Съри е портретът на истинския Уйлям Шекспир.

На 23.04.2009 г. до 6.09.2009 г. в Стратфорд на Хенли Стрийт се е състояла изложба и там е бил представен този портрет, собственост на Коби.

Т. Купър, уредник в Националната портретна галерия в Лондон оспорва позицията на Сър У. Роли. Тя смята, че това не е Шекспиров портрет, а на царедвореца Сър Томас Овбъри, английски поет и есеист. Този портрет прилича на портрета на Томас Овбъри, завещан от самия него на Бодлианската библиотека в Оксфорд през 1740 г. Овбъри е затворен в Лондонската кула от Джеймс Първи след отказ да стане посланик в Русия. Прекарал кратък престой в Кулата, той умира от отравяне на 32 години.

Съвсем скоро излезе и един “скандален” филм - “Анонимус”, който разбуни шекспироведите и е още едно доказателство, че още в 16 век самият Шекспир се е постарал да е анонимен за много свои дейности…

Във всичките си творби той изпъква като един “синтетичен гений”, който познава английската история, древните саги, съдбата на европейските държави. Определено, зад името Шекспир се крие философ и поет, но и жив човек - дискретен и същевременно, човек с чувство за хумор, витален и влюбен в “Смуглата Лейди”.

Той е с много лица, едно от които е песимистичното. Това е този, който гледа назад в миналото, а бъдещето за него е “мълчание”. Шекспир е хуманист, разочарован от човека на своето време. За него Вечността и Времето са безбрежни, а човекът е несъвършен и неспособен да ги “събере” в бреговете им.

Докато Сервантес с Дон Кихот се изправя срещу Злото сам и търпи крушение, героите на Шекспир се колебаят да го сторят, съзнавайки обречеността на такава кауза. За тях борбата със злото е с предначертан изход. При него драмата на Хуманизма, кризата му, са очевидни. Известният монолог “Да бъдеш или не” е вечна човешка дилема, която всеки разрешава по своему, но и като рожба на времето си.

Мъж, жена, крал, кралство, богатство и бедност, любов и коварство, вяра и песимизъм, независимост и хамелеонство, цената на живота и цената на дружбата, живот и смърт, безсмъртие - неизброим ред от теми.

Това е човек, и творец - новатор, усвоил английската литературна традиция и дал й нов облик. Същевременно - театрал-виртуоз, постановчик на пиеси, познаващ и създал традицията на театър “Глоуб” в Лондон. Да, там и днес можеш да видиш Шекспирова драма, а и в Стратфорд на река Ейвън.

Каквито и спорове за него да има в литературознанието, в народната памет се налагат Стратфорд на р. Ейвън, родната къща на писателя, къщата на Ан Хатауей, домът на дъщеря му Сузана и този, на внучката му Елизабет, в чийто двор е била къщата на самия Шекспир. Същата, в която той умира, но днес е разрушена. Сега в Британия историята помага на предприемчивите стратфордци и те използват прекрасно тази възможност.

Влизам в града с кола и първото, което запомням, това е река Ейвън - с чист бряг, лодки, патици, върби, цветя край коритото й.

В центъра на Стратфорд, който не е голям град, е къщата на Джон и Мери - родителите на Шекспир. Днес тя е музей. В близост до нея улични артисти представят сцени от Шекспирови творби. Тук има три театъра, които са залог за неговото безсмъртие също. Такива театрални трупи, играещи на улицата или в някой замък или другаде.

В Тауър видях подобни представления, а и другаде из Европа. Тръгнеш ли по главната улица Бридж Стрийт, ще посетиш дома, в който е живял Шекспир преди смъртта си - Нашс Хаус. Тук е живяла и внучката му Елизабет, вътре има запазени нейни вещи.

Особено красива е възпоменателната градина, в чийто ъгъл зее една голяма яма, показваща основите на Шекспировия срутен дом. Времето заличава материалните следи на поета и така само творбите му ще пазят завинаги духа и гения му.

Къщата на майката Мери Ардън, там където го е родила тя, е стара къща, със стени от плет, замазани с кал. Чудех се дори как издържа 2 - 3 милиона посетители годишно. Доста скромно място, далеч от лукс, да не кажа - бедно.

Тук се усеща атмосферата на сградите от 16 век в тези райони на графство Уорикшиър и на Великобритания - сурова простота. В музея към тази къща можеш да научиш повече, отколкото да се ровиш в Гугъл…

По-екзотична къща в квартал Шотъри от котиджа на Ан Хатауей, едва ли има. Сламеният (‘thatched’) покрив прави жилището неповторимо. Домът на Ан е заобиколен от малка, но прекрасна градина. Вътре се пазят мебели от 17 век - толкова стара, но много добре поддържана е тя. Подовете са от гредоред, пружинират и скърцат, стените са тънки. Може би зиме не им е било лесно да се стоплят.

Всички Шекспирови места в Стратфорд съществуват в една неповторима атмосфера. Стар, средновековен, пазарен град, днес в него има сгради от 13 век като Параклисът на Гилдията на Светия кръст (1269), Грамър Скул, Кулата с часовника.

Много впечатляваща е църквата “Света Троица” от 13 век, в която са погребани Уйлям Шекспир и някои негови роднини.

Градините в Тюдорски стил, Шекспировият театър до река Ейвън от 1932 г., къщата на Джон Харвард и майка му от 16 век, хотелите, в които всяка стая носи име на Шекспирови герои. Всичко говори, че стратфордци са заложили бизнеса си на Шекспир. Така хем се пазят старините и се поддържат традициите, хем гражданите имат препитание.

Посетих Шекспировите места преди пет години, но когато се пренеса духом там, нищо не ми изглежда избледняло. Всяка къща от обкръжението на писателя има свой образ, своя история и стабилно настояще. Навсякъде виждах следи от неговите близки, но не и негови собствени. Там има нещо притаено, нещо негово, но скрито. Tо сякаш витае, но повече в пиесите му, в героите му.

Днес, векове след края на неговия живот, той е неоспорим гений, а стилът му, известен като “Шекспиризация” на живота, е вече една положителна световна традиция. В българските училища Шекспир е станал христоматиен, учебен писател като Вазов или Ботев. В световната литература той е извор, от който черпят знания и наслада много човешки поколения.

Светът минава през кризи и пак влиза в тях. Още когато живее и твори Уйлям Шекспир, пукнатината на несъвършения ни свят минава през сърцето му. Как ли е живял, надарен с прозрението, че бъдещето ще е пак несъвършено и пак ще се “пропуква” от трусове и драми.

Гледайки черепа на Йорик, гробарите усещат тленността на човека. Но те са само обикновени смъртни. А Шекспир е Пророк-песимист, който гледайки напред, настръхва от бездните, които съзира в бъдещето. Затова последните думи на Хамлет са: “Останалото е мълчание”.

Такова многозначително мълчание в 16 век може да има само у Шекспир. Въпреки това, той изпраща посланията си до днешните хора и те са да не се отказват от неравния двубой с времето, каквото и да им струва това. Индивидуалната личност може да влезе в този двубой или да не влезе - въпрос на личен избор.

Човечеството като цяло, обаче, няма как да не го направи. И докато Дон Кихот “наказва” в името на рицарските закони, то такива като Хамлет само “отмъщават” в името на личното щастие, щом не могат да отмъстят в името на хуманността и да победят Злото, което е също “без брегове”.

Ако се отнасяше до личните им проблеми, това не е от значение за Човечеството. Но, когато е в името на Принципа за човечност - там изборът е само един - бори се със Злото! Сложи му край! Ако не успееш, губиш себе си.

Така, както Левски губи себе си. Ако пък успееш - печели Човечеството, както е пак при Левски: “Печели цял народ”.

У Сервантес се вижда апотеозът на рицарския дух, а у Шекспир - достойнството на личността, вярна на една кауза в името на световния прогрес.

Както казва Юрий Долд-Михайлик: “И сам воинът е войн”, но ако самотните войни станат армия, то Злото би се стъписало.

Моят Шекспир не е вашият, не е и техният. Той е само мой, но ако наистина каузата му на активен хуманист е обречена, то аз бих извикала: “Земя, спри, за да сляза!” противно на Гьотевото: “О, миг, поспри! Ти тъй си хубав!”…

А колкото до споровете, до “Анонимус”, това е тема за друг разговор…