Стефан Коларов

Никой не е разказал по-добре за него от този, който го открива и става негов кръстник: “Пред коледните ваканции на 1909 г. врачанецът Бончо х. Бонев ми доведе едно голобрадо момче - облечено в абено палто, без нагръдник, същинско селянче. То било в Рисувалното училище, но пишело и стихове…”

И Антон Страшимиров описва как хвърлил в редакционния шкаф стиховете, без да ги прочете, но поръчал на момчето в родното си градче Етрополе, ако може там да намери някого за настоятел на списанието, което вече събирало читатели.

Когато обаче през коледната ваканция прегледал постъпилите ръкописи, попаднал „на стиховете, които ме поразиха” и добавя:

„Удивлението ми бе толкова от върховната, почти певческа музикалност на стиха (тогава 1909 г.!), колкото и от откритието, което правех: иде обдарено невръстно още момче (очевидно, първият представител на най-ново, непознато още поколение) със странен вик от „невяра и съмнение”… Какво може да означава туй?”

За творби като „Денят ме отминава…” Страшимиров сочи, че това са „не само зрели, но и поразително дълбоки стихове”. Обаче презимето Туджаров или Търговцев никак не е подходящо за този млад поет, то ЯСЕН най-върви за него и така името му става Христо Ясенов.

Новият поет не само намира сърдечен прием в редактираното от Страшимиров списание „Наш живот”, преименувано по-късно на „Наблюдател”, но той става и негов обичан като син автор, за чиито успехи той се изказва възторжено.

Заради двете балкански войни е мобилизиран и на фронта преживява и въодушевлението от националния идеал, но и жестокото разочарование от погрома и тежката катастрофа.

По време на Световната война воюва като офицер, на Добруджанския фронт го раняват, попада в плен, по-късно се завръща с потреса от видяното и преживяното.

Завършил Рисувалното училище, Ясенов става учител по рисуване в една от столичните прогимназии, както Христо Смирненски, така и него сухата кашлица често го измъчва, признак че гърдите му съвсем не са в ред особено при мизерния живот, който води.

Включва се в редовете на левите сили. През ноември 1919 г. заедно с Крум Кюлявков става редактор на новото хумористично списание „Червен смях” и напуска, когато за главен редактор е бил определен Димитър Полянов.

Ясенов се включва в комитета за подпомагане на близките на загиналите септемврийци и редактира бюлетина, издаван от този комитет.

През 1921 г. излиза единствената издадена приживе книга „Рицарски замък” на Ясенов. Тя е отпечатана като номер първи от замислената от Гео Милев библиотека „Книги за малцина”. Стихосбирката с корица на Сирак Скитник носи посвещението: „На скъпата памет на моята майка”.

Тоналността на стиховете контрастира на динамичната обществена действителност, на бурните процеси и у нас и в света след Първата световна война.

Но въпреки разминаването на автора с действителността и нейната социална динамика, в неговите изповеди напират искрени чувства, долавя се изящество и духовна изтънченост, аристократична извисеност.

В циклите „Заключена душа”, „Пробудни песни”, в „Мадона” и „Пан” са отразени богатство от настроения и интимни преживявания, духовни терзания и жажда за ведрина и безкрай.

Колко пленително е това признание: „Как много и мойта душа прилича на твойте лазури, о мое просторно небе - родина на слънце и бури.”

Ясенов иска да ни подскаже, че въпреки тъгата и унинието, той е роден за „безбрежните предели”, че животът у него напира „като ручей светло-бързотечен”, че „пъстроцветен вий се моят път”.

Затова той е готов да се бори, да воюва, защото знае, че „сърцето ми в скръбта се не събира: безбрежен и широк е моят мир”.

Не са много поетите, които могат да напишат такава изповед:

И винаги възторжен, обичам аз земята -
и себе си - и тебе - и бога - и света -
и моята любов е по-чиста от луната,
и моята любов е по-силна от смъртта.

В смутните времена на Септември 1923 и Април 1925 Христо Ясенов не създава ново творчество, чистият му и светъл дух е наранен, за своя „Рицарски замък” той казва: „Аз сам запалих замъка - и ето! - събарят се стените върху мен!…”

Поетът е затворен в своите „безнадеждни небосклони”, в „Еклисиаст” признава мрачно: „И тъгата ми няма предели, както няма за мене подслон…” Сякаш е долавял идването на насилствената смърт, на страшната обреченост, която големите таланти винаги предусещат.

Идва черната вест, идва гибелта на Ясенов като антифашист по време на кървавия терор през 1925 г. Пак Антон Страшимиров, но вече с ридаещ глас, говори за неоценимата загуба:

„Да, потъмня нашето небе. Преди две години тоя голям поет - най-големият от всички живи може би - биде хванат с хилядите други и отвлечен като агне на заколение…
През юни беше. Ние още не знаем в кой злокобен за поколенията ден или през коя тайна, черна за тази робска страна нощ, е ударил последния му час.
Но през юни беше: един акт на тъмно отчаяние подбуди наново отмъстителността на хищниците и - и угасна една от най големите звезди на нашия небосклон.
Плачете, ако не е секнал изворът на сълзите ви: с нищо не можем го замени!”

Бележитият автор на „Хоро” и закрилник на младите таланти много добре е разбирал цената на тази жертва, както и на останалите погинали в терора.

Неговата статия „Стига жертви!” го доказва. При случаят с Христо Ясенов имаме нещо, което наистина разкрива жестокото лице на политическата ненавист. Той не е бил активен партиен член, не е участвал в акции.

Искал е с нежната си поезия да брани доброто и човека, да застава на страната на страдащите и онеправданите.

Когато по случай 100-годишнината от неговото рождение Институтът за литература при БАН организира конференция в Етрополе, бяхме поканили големия библиограф и литературовед проф. Тодор Боров и той дойде, докара го с колата си Йордан Василев.

В спомените си Боров изтъкна точно това, което е правело автора на „Рицарски замък” обичан от другарите му.

Христо Ясенов е бил много свенлив, добродетелен човек, не е имал никакво изключително авторско самочувствие, а се е държал много скромно и свито.

Той става съмишленик на комунистическата идея заради вроденото си чувство за справедливост, заради вярата в доброто и истината. Живеел е доста самотно, но в столицата е виждал социалните контрасти между добре уредения център и покрайнините, тънещи в мизерия.

Проф. Боров, а и други съвременници смятат, че Христо Ясенов е арестуван в общата зловеща атмосфера на онази черна пролет и загива без никакви доказани провинения.

Съвсем различен е случаят с Гео Милев и поемата „Септември”, както и сп. „Пламък”.

През 2019 г. се навършват и 130 години от неговото рождение. Поезията му остава непозната на съвременните поколения - поезия, проникната от нежност и топлота, от зов за обич и красота. Останали са като завет неговите изящни изповеди, проникнати от светлината на ранно утро, на много трепети, на неговия стих „ту опасен като пламък и препълнен със любов”.

С тези кратки негови творби, някои включени в отделни цикли, смятам че можем да доловим основното в творческия облик на преждевременно погиналия творец.

Христо ЯСЕНОВ (1889-1925)

МАРГАРИТА

Маргарита, Маргарита, светла утринна роса,
ти си чиста, като свода на далечни небеса,
и невинна, и виновна - кой ли тъмен те роди?
Маргарита, Маргарита, ти си в моите гърди.

Ти си пение и пролет,
и томление, и смях;
ти - падение и полет,
и ридание, и грях.

Маргарита, Маргарита, ти си вечната мечта,
превъзмогнала и бога, и небето, и света;
ти си толкова далечна и тъй близка си на мен.
Маргарита, Маргарита, ти си вечер, ти си ден.

Ти си приказна поема,
пълна с тъмни чудеса;
приласкай ме да задрема
в твойта свилена коса.

Маргарита, Маргарита, ти - пробуждане и сън,
ти - мелодия и мъка, ожидание и звън;
аз те любя и забравен, искам да се утеша,
Маргарита, Маргарита, топла трепетна душа.

ИЗ „ПРОБУДНИ ПЕСНИ”

1.
Събуди ме в прохладните утрини, майко -
в несъбудени ранни зори:
искам слънцето, слънцето светло да видя
и далечните сини гори!

И понесъл тъгата на тъмни пустини,
превъзмогнал кошмари и сън,
да послушам пробудните цветни градини
и съзвучния сребърен звън.

И забравен от бога на всички небета -
като лодка по тъмни води -
да погледам далечните родни полета
и земята на мойте деди.

Събуди ме в прохладните утрини, майко -
в несъбудени ранни зори:
искам слънцето, слънцето светло да видя
и далечните родни гори!

2.
В прозорците ми слънцето звъни
и веселият ден ме кротко буди.
По стаята се гонят светлини
като крила от бели пеперуди.
Отдавна жива пролет е навън
и птица пее в ширните простори,
и аз лежа без радост и без сън,
и няма кой вратата да отвори.

Печална майко, мълком приближи
и поведи ме тихичко и леко,
заветната си дума ми кажи
и изпрати ме нейде надалеко -
аз страдам тук и мъка ми тежи -
и в мъката унивам и се губя,
а искал бих - сред правда и лъжи -
безумно да презирам и да любя.

И може би в язвителния хор
от крясъци, затишие и глуми
аз ще изпитам всеки срещнат взор
и ще открия непознати друми;
а може би безумно устремен,
като развързан пленник из тъмница
ще превъзмогна всеки земен плен
и ще настигна свойта синя птица.

ИЗ „ЗАКЛЮЧЕНА ДУША”

Денят ме отминава със сълзи на очите,
замислен и печален, в предчувствия и страх -
че тъмен бог отново разсипва над горите
на тъмни теменуги загадъчния прах.

Денят ще свечерее. Над мене ще се стъмни,
че морна нощ ще спусне разгърнато крило
и мисли безотрадни, мъчителни и тъмни,
отново ще набръчкат набръчкано чело.

И плахо ще погледна на запада в мъглата,
и горко ще заплача завинаги пленен,
че нейде надалеко умряла е зората,
а може би със нея най-хубавият ден.

Денят ме отминава със сълзи на очите,
замислен и печален, в предчувствия и страх -
че тъмен бог отново разсипва над горите
на тъмни теменуги загадъчния прах.

ИЗ „ВЕДРИНА”

Вълшебна пролет галено прибули
пространствата на всички небосклони -
и южен вятър трепетно зарони
на цъфналите праскови и дюли.

Целуна бяло утро небесата.
Земята в блудни сънища потрепна
и вятърът в ритмичен стих зашепна
на сребърното утро чудесата.