Панчо Михайлов

1.
Бяхме на позиция при завоя на река Черна. Който се е бил там, знае колко много кръв погълна тя и колко скоро стана тъмночервена. Следваха поред няколко жестоки настъпления и отстъпления под разрушителния дъжд от гранати, докато накрая се вкопахме в канарите и зачакахме.

Останалите няколко войници и офицери бяха пожълтели и сухи като призраци - от умора, глад и безпокойни вечери. Цялата зима мина така, под тънката и невидима покривка на студа. Отоплявахме се с корени, които войниците изкопаваха от земята. През целия ден игра на карти, ходене тук-там на гости из землянките и само вечер оживяваше южната тъмнина от многоцветната светлина на чадъроподобните неприятелски ракети.

Пролетта настъпи бърже - като че за една нощ. Събуждаш се, отваряш очи и гледаш като по чудо, като в приказка, всичко наоколо раззеленяло. И дърветата, и тревата отпред пред окопите, която скоро-скоро, само за няколко дни може би, от това че беше подхранвана от гъста човешка кръв - стана тучна и висока до коляно.

И една сутрин откъм тревата се чу пресекливата песен на птица. Всички се ослушахме. Това беше необикновената и тиха радост, изпратена ни от небето. Защото с месеци не бяхме слушали подобна песен. И в загрубелите ни души, сред пушечните и топовни гърмежи, тя прозвуча като ласка на любима жена.
- Пъд, пъд, пъд - пееше тя.
- Пъдпъдък, о, пъдпъдък! - се развикаха отвсякъде.
- Откъде ли е прехвръкнал?
- Може би сам Господ го е изпратил!

Започнаха да се носят от уста на уста различни предположения. По цялото протежение на окопа подигнаха глави, за да го зърнат. Или - поне да открият посоката, от която идеше гласът.

Но изведнъж - пйю, пйю - няколко куршуми от отсрещната страна грубо и нелюбезно ги подсетиха, че трябва да са по-предпазливи.

Данко, моят ординарец ги изпсува:
- Кучета! Не ти дават да си вдъхнеш поне малко мирис на тревица… Кучета!
Раздвижиха се и в отсрещните окопи. Но не от радостта, която ни донесе тая малка птичка, а от страх. Помислиха, че ще ги нападнем и тяхната артилерия не закъсня - един след друг захвърчаха снарядите им ту пред окопите, ту зад тях.

От минута на минута канонадата растеше, все по-жестоко и по-често се разпукваха снарядите над главите ни. Паднали на ровка почва те - заедно с ужасът - дигаха из въздуха цели облаци от сив прах. Тук-там с железните си зъби ядяха пръстта, рушаха бетона, събаряха наблюдателниците по окопа.

Все повече и повече оръдия се обаждаха - отделните гърмежи започнаха вече да не се чуват. Един общ и глух тътнеж като от необикновена, честа и гъста градушка се носеше наоколо.

Паднаха ранени и убити.

Чак късно след обед като че се умори, неприятелят - млъкна. Тогава, при залеза на помраченото слънце, засвири погребалната беззвучна симфония на скръбта и неизмеримото затишие. Никой не мръдна; като че тия многохилядни неочаквани удари се притъпиха. И всеки очакваше смъртта. По-късно болезнените охкания на ранените ни събудиха от тоя странен сън.
- Тю, брей, за една птичка колко дъжд се изсипа.
- Кучета! - пак ги изпсува Данко и започна да превързва ранените.

Той беше русо голобрадо момче. Току-що се сгодило и го взели войник. Но неграмотен и за това винаги даваше писмата му да ги четат.
- Гледай там нещо да не си пропуснал, брей - забелязваше накрая той.
- Не, няма… всичко ти прочетох.
И започваше той на дълго след това да разправя как щял да се ожени и да се нареди вкъщи.
- Ти, мука такава, сигурен ли си, че ще се завърнеш, та разни планове кроиш, - прекъсваше го тръбачът.
- Казвам, ако се върна! - кротко му отвръщаше той с лека въздишка и свеждаше зелените си очи към земята.
- Тя, войната де, не виждаш ли, както се е проточила няма край.
- Ха, няма! Ще ни избият до един и от само себе си ще се свърши.
- Виж, така може! - потвърждаваше авторитетно тръбачът.
И всички тогава потъваха в дълбоките, мътни води на безнадеждни размишления.

2.
На сутринта пак се обади птичката. Но никой не смееше да се подигне над окопа. Само слушахме затаили дъх, с поглед отправен към ясното пролетно небе. И всеки бавно, неусетно се унесе по родните поля.

Една дълга права пътечка.

От двете й страни изкласили жита, богато украсени с червени макове и синчец. Подухне вятър и на вълни се лее ръжта, носи се сладкия мирис на отъпкани билки.
Пъд, пъд, пъд! - обаждат се пресекливо от тук, от там невидимите птички. И весело и бодро е на душата ти. Иска ти се да вървиш из къра - непрекъснато, по цели дни и нощи.

И накрая, уморен, да полегнеш на меката трева към показалите се вече звезди. Над хребета отдясно се усмихва жълтото рогче на месеца. Някаква птичка в просъница пее.

Някъде далече, по пътя минава каруца. В нея с бели забрадки се возят моми. Те високо, бодро се смеят и този безгрешен смях се слива с непрекъснатата песен на щурците из полето. Малкото жълто рогче все по-високо и по-високо се издига и добива вече смелия подигравателен вид на саркастична усмивка.

Или пък - застанал до чешмата под клоните на стария орех, привечер след работа очакваш своята годеница. Най-после, ето я, задава се тя с две стомнички в ръце. И отдалече, така свенливо и добродушно се усмихва. Налива стомничките и тръгвате - вече двама. Но вместо към селото, пътеката по чудо води някъде из къра. Сами сте. Една открадната целувка, и още една - сред мириса на много отъпкани билки…

Пъд, пъд, пъд, - съвсем наблизо изпя нашата птичка.

Данко не изтрая - надигна се.

- Ха, ето го! - извика той и несъзнателно дигна пушката си - гръмна.
- Улучих го! - и той бързо изскочи над окопа.

Наранената птичка се въртеше на едно място. Данко я дебнеше като котка, за да я догони. Като я приближи, птичката подхвръкна само с едното си крило. И Данко по нея.

Така той се увлече в гонитбата, докато го забелязаха отсреща.

Обади се картечница.

Той охна и падна в тревата, така както беше протегнал ръката си напред, за да улови птицата.

1940 г.