Пенчо Пенчев

НЕВЪЗВРАТИМОСТ

Не, нищо не е вечно на земята.
И ние тук сме временно на гости.
Туптят към своя земен край сърцата
и питаме се - колко ще е още?

До кладенеца стар кога приседнем,
понякога, щом в село си отидем,
и в бистрия му поглед щом погледнем
пак молим се детето там да видим.

Да видим как във старите ни къщи
се крие то във къта си потаен
и вярва, че това не ще се свърши,
че детският му свят ще е безкраен.

Това дете как искаме да зърнем
във водното бездънно огледало,
надолу да се гмурнем, да се върнем
към своето, към светлото начало.

Но, нищо не е вечно на земята.
В подвижна част от вечността живеем.
В панели бетонираме сърцата.
Дете сънуваме. И тихо тлеем.

***
На село е тихо. На село е толкова тихо.
Чувам ръждивия звън на душата си блудна.
Потъвам във тихия мрак и не искам да мисля
за нищо в тази нощ - звездна, синя и чудна.

Но заваляват порои от мисли неканени.
Всяка капка дълбае следа в моето чело.
После тръгват виновни, унили, засрамени.
И пак става тихо, толкова тихо на село.

ПЕПЕРУДИ

Смъртта ни очаква приклекнала
зад ъглите нейде на къщите.
Щом с нея си тръгнем прегърнати,
ние няма да бъдем пак същите.

Какво ще ни бъде различното?!
Над телата ни сухи, посърнали,
роднини ще хвърлят метличина,
ще се лъжат, че пак ще се върнем.

А ние ще бъдем Там някъде,
далеч от простора и времето,
ще се реем ефирни навсякъде,
на плътта простили се с бремето.

От помен на помен жените ни
ще си спомнят за дните ни луди,
а ние при тях ще долитаме,
като бели ята пеперуди.

***
Усмихва се лятото - някак свенливо и плахо
и често замисля се - есен се вече задава,
и птиците сетните ноти в простора изпяха,
в храстите шушнат си тихо - без шум и без врява.

Облаци сънени идват, полягат над къщите,
гледат надолу подпрели на длани глава,
нещо говорят си, чудят се нещо, намръщват се,
после поливат поляните с пръски вода.

Седя и мълча загледан във птици и облаци.
Не искам да мисля - безмислен живея добре.
Край мене сезони - луди кобили все гонят се,
ту спират, ту литват към празното синьо небе.

ЛЯТО

Аз бавно вървя сред поляните жълти и голи,
небесният змей ме изгаря с горещи лъчи.
Мечтите ми сухи не могат да литнат на воля.
Полегнал на хълбок хълмът под мене мълчи.

Къде ли ще стигна? Пред мен зеленеят усоите
предлагащи сянка и мека зелена трева.
Аз тръгнах внезапно нечут и незнаен от своите
да търся прохлада за пламналата си глава.

Аз тръгнах да търся, но гибелен зной ме застигна.
Къде са усоите с мека зелена трева?
Изсъхват поля и мечти там, където достигна.
Без хлад да усети догаря горяща глава.

Но все пак вървя сред поляните жълти и голи.
Небесният змей ме изгаря с горещи лъчи.
Мечтите ми сухи не ще да политнат на воля.
Навеки замлъкнал, хълмът под мен ще мълчи.

НОЩ

Лягам късно, а очите притворени
и заспиват, и гледат във мрака,
че пред тях се редят живи спомени.
Ред в съня ми да влязат, те чакат.

А нощта се разстила навсякъде,
черна нощница нежно размята,
звук на клаксон долита отнякъде
и разтваря се пак в тишината.

И заспива уморената мисъл,
и светът потопен в тъмнината
вече губи за мен своя смисъл.
Пак съм сам на съня във мъглата.

ПРИВЕЧЕР

На прага седя и се взирам
в зелените тихи дървета
и слушам как нежни сонети
дъждът на листата цитира.

Горящият ден си отива,
пристъпва лилавата вечер.
На вечно пиянство обречен,
сълзите небесни отпивам.

И моят дух тихо полита
над черните призрачни клони,
дето вятър капките гони
и грива зелена разплита.

На прага седя и се взирам
и слушам как шушне покоя.
Забравил на лятото зноя,
духът ми в листата умира.

ДАЛИ ЩЕ ДОЙДЕ ДЕН?

Дали ще дойде оня ден, когато,
ще срещна топло в този свят студен,
дали сред зима ще настъпи лято
и слънце ще огрее вътре в мен?

Дали ще мога светлина да зърна,
да видя жарки, парещи лъчи
и взора си от тях да не отвърна?
Навеки да остана без очи…

А щом усетя топлото в гърдите,
ще тръгна с него в този свят суров.
Напред беззрачен ще вървя през дните
и в мен ще грее пламъче любов.

СЛЪНЦЕ

Възлезе слънцето назряло
и пръсна като семена
лъчите свои засияли
по замразената земя.

Усмивки слънчеви изпрати
със слънчевата си уста
на зимата и я отпрати
там някъде накрай света.

Ще лумнат пламъци зелени
по вледенената земя,
полето с багри наводнено,
ще се окъпе в светлина.

СЪН

Нощ е. И в мене се събуждат
заспали спомени за срещи,
за устни сладки и горещи,
които вече са ми чужди.

Безплътен силует застава
пред мен с черти неуловими,
със очертания незрими,
и като слънце ме огрява.

И заслепен от светлината,
невиждащ си прострях ръцете,
да го погаля като цвете,
но пипнах само тишината.

НАДЕЖДА ЗА ПРОЛЕТ

С цветна палитра в ръцете
белият вятър лудее,
пъпките багри в гората,
вейките млади люлее.

А из полята, там долу,
сънени вдигат главите,
черните буци проболи,
и си шушукат тревите.

Сбъднали светли надежди
тръпнат тревите, гората,
за пролетта се оглеждат
тръгна ли пак по земята.

ТОПЪЛ СПОМЕН

Сияен, ведър, светъл ден. Аз помня -
край езерото спеше тишина.
Сами посред вселената огромна
седяхме върху слънчеви петна.

Ръката ти отпусната гореше
до моята изстинала ръка.
Миг на възторг и миг на лудост беше.
Заливаше ни бяла светлина.

Седяхме дълго. Тръгнахме си тихо.
Дочуваше се само тишина.
И стъпките ни пак се разделиха.
Аз тръгнах сам. Ти тръгна си сама.

СЪННО

Главата ми за сън пак натежа,
в небето ни една звезда не свети,
свирука си бездомен вън дъжда
и тананика рими и куплети.

Унесен в сън притихнал е градът,
дъждецът с песните си го приспива,
нощта, запътила се в своя път,
настръхнала към утрото отива.

ПРОЛЕТНО

Отнякъде много далече, от връх планината,
се спуснаха бистри, прозрачни, ефирни мъгли
понесени кротко надолу от белия вятър.
По полето започна цветна роса да вали.

Няма го вече студа. Няма я зимната вечер.
Пробуди се морна земята от зимния сън.
Природата своята зимна пижама съблече.
Пъстро е. Светло е. Сияе простора навън.

Пролет пак тръгна в полята синеока и млада.
С милиони мъниста грейна накитен света.
Свежият въздух, презареден с любов и наслада,
земята целуна с невидима, топла уста.

ЛУННО

Тази нощ пак луна е изгряла.
Аз я гледам и сякаш вървя
по следата й сребърнобяла,
посред космическа синева.

Вън на двора проблясва тревата
посребрена от лунни лъчи.
Аз съм сам - в стаята, на земята.
В мрака гледам с незрящи очи.

ОБИЧ

Очите си докрай не ще откъсна
от тебе - моя истина и блян,
под погледа ти в мен духа възкръсна.
Обикнах те. И вече не съм сам.

Ръцете ми, щом с твоите се слеят
и ти се сгушиш в топлата ми гръд,
в душата ми звездица ще изгрее,
ще стана твоя мисъл, кръв и плът.

Сърцето ми, отдадено на тебе,
като свободна птица ще лети
и като в сън - измислен и вълшебен,
сред люта зима ще запролети.

Душата ми от твоята пленена,
ще пее от зори и до зори,
в ефира ще се рее окрилена,
възпламенена в мене ще гори.

От тебе - моя истина и блян,
очите си докрай не ще откъсна.
Обичам те! И вече не съм сам.
Под погледа ти моят дух възкръсна.

СПОМЕН ЗА СЕЛО

Аз често си спомням лятото и слънчогледите
и летните, палещи къра, горещи лъчи,
как хора, добитък, кротко на сянка полегнали,
слънцето гледаха примижали с тъмни очи.

Помня как в мрака пресипнали кучета виеха,
така ни пазеха нощем от злини и беди,
петлите, първи и втори, разказваха приказка,
а горе в небето сияеха ярки звезди.

Долу, там в ниското, тихо се гушеше селото,
а над него гората с габър и свежа трева,
с дъбове, с борове и с ланшна шума застелена,
и в тъмните долове - с хтонически същества.

Денят и нощта безспир все за нещо си спореха,
от спора се чуваше гръм и хвърчаха искри.
След спора - покой. И ставаше тихо в просторите,
в селцето ми сгушено, в зелените тихи гори.