ПРОШКА
Както винаги, с приповдигнато настроение потеглих към Атина с автобуса и през онова поредно лято, когато се запознах с Веса. Съдбата ни беше избрала да пътуваме заедно и по време на дългия воаяж се разговорихме. По стар, народен обичай, при подобни срещи, ние, българите, сме склонни да разкажем и за майчиното си мляко, вероятно по две причини: едната от тях е сигурно е увереността, че никога няма да се срещнем повече, а другата, че може би бъдещето ще ни донесе голямо приятелство…
Всъщност, от самото начало разбрах, че ще се завърже разговор помежду ни - Веса беше заела вече своята седалка и когато аз се приближих с ръчния си багаж, тя любезно ми направи място и още по-любезно подхвана разговор за времето.
Не за пръв път ми се случваше да слушам изповеди по време на пътуване. Някои от тях са били по-незначителни, не съм ги и запомнила, но други бяха разтърсващи и шокиращи - тях никога няма да забравя…
Приказката помежду ни тръгна още от самото начало, както вече споменах и се завъртя около безработцата, мизерията в България, и за това, че краят й не се вижда.
- Истината е, че аз не бягам от проблемите - заяви откровено Веса - защото имах от какво да се препитавам. Когато съпругът ми почина, реших да се върна в моето село, което е на педя от града, както се казва. Продадох земя на добра цена, именно поради близостта с окръжния град и с парите реконструирах първия етаж от къщата, после отворих магазинче. Зареждах го с добра стока, харесаха го хората, навестяваха ме често за сладка приказка и между другото купуваха, дори от две съседни села с колите си пътьом се отбиваха да пазаруват… Аз ставах в тъмно, нямах търпение да подредя, да подновя стоката… Обичах си работата и тя ми се отблагодаряваше. Започнах да зареждам все по-често и с все по-качествена стока. Съседката ми, Лиляна, която е моя съученичка от прогимназията, вдовица и тя, като мен, започна да ми помага. Наскоро се беше пенсионирала и си нямаше никого, освен няколко кокошки и куче за другар. През лятото рано-рано поливаше градината, изпращаше си козичката със селското стадо и идваше веднага при мен. Чаках я за първото сутрешно кафе и раздумка. И двете се ожалвахме понякога, че децата ни са далеч от нас, че ако не сме двете да си правим компания, кой ще се интересува от съдбата ни и какви ли не още тъжни неща ни идваха да си кажем… Шегувахме се, разбира се между другото, че още „хващаме око”, че ако не сме встрани от града - сигурно щяхме вече да имаме кандидати… И сами се смеехме на шегите си… Веднъж обаче, Делян, селският раздавач, който стана свидетел на подобни закачки, рече: „Погледнете вестника - тази се казва Шер и е над шейсет години. На концертите си пее по трико и ще се жени отново, годеникът е с двайсет години по-млад от нея…”. Е, надежда има, значи, смеехме се с Лиляна, щом Шер на шейсет години пее по трико - има шанс и за нас!
Открито гледах Веса, чиято възраст трудно можеше да се определи, поради запазената й фигура и гладкото, луничаво лице. Косите й бяха естествено чупливи, рижи, а между тях се кръстосваха вече тънки бели пътеки. Все пак, светлият морковен цвят преобладаваше и главата на жената изглеждаше сякаш заобиколен от ореол. Очите й гледаха учудено, като на дете, което тепърва опознава света около себе си. С една дума, можеше да се определи като симпатична, като прибавим и думичката „доста”, т.е., това за кандидатите никак не звучеше неправдоподобно.
- От време на време - разказваше Веса - посещавахме сбирките в селския клуб, но ни беше малко скучно, защото всички бяха много по-възрастни от нас и дертовете им бяха по-големи. Всъщност, изявявахме се в една група за народни песни - това беше нещото, което ни веселеше и повдигаше духа ни. По-често обаче, оставахме до късно в магазина, в компанията на Делян и жена му и на двамата братя Васил и Пантелей, които много обичаха да разказват ловни истории. Те бяха селските зевзеци, стари ергени, които всеки би „прибрал” в приятелския си кръг, заради жизнерадостната атмосфера, която цареше винаги около тях. Почти всяка вечер, особено през зимните нощи, се събирахме в някоя от къщите, приготвяхме си печени картофи или орехи, опитвахме новото вино… Коментирали сме после, че колкото и да е голяма човешката мъка, животът е устроен така, че да можеш да се приспособиш, да свикнеш дори с болката и голямата загуба, за да извървиш дните си, отредени ти от Бога…
Един ден, когато се събрахме у дома да опитаме дюлевото сладко, Пантелей ни изненада. Оказа се, че покрай майтапа, хлътнал до шия по Лиляна… Дойде с букет от хризантеми - най-хубавите от техния двор, които й връчи и с треперещи ръце извади кутийка с годежен пръстен… Случваше му се за пръв път на човека, ръцете му бяха неспокойни, а на лицето му грееше великодушна усмивка, която изпълни всички с радост и възторг… Голямо преживяване беше… На шега и наистина, започнахме да вдигаме наздравици и понеже нашите къщи са най-отдалечени в селото, последните под Легнал баир, Васил запали колата и тръгна да вземе от дома им Делян и жена му, както и Дина и Коста, сърцати хора, за които Пантелей каза, че може да ги поканят за кумове… Хем се смеехме - хем виждахме, че нещата са сериозни, далеч от всякакъв майтап и когато в къщата се събрахме всички, Лиляна и той обявиха годежа си.
Лицето на Веса сияеше, когато разказваше тия спомени, вживяваше се, може би толкова, колкото в онзи годеж през есента, когато въздухът е бил преизпълнен с аромат на есенни плодове, на младо вино и внезапна любов…
- По едно време се разгорещихме, тропнахме хоро, стана шумно веселие. Лиляна поплака скришом от другите и ме попита дали не е сгрешила, като е приела тази късна и обвързваща връзка. Притесняваше се, че децата й са далеч и нищо не знаят, питаше се как ще им съобщи, дали няма да се разсърдят… Реши, че трябва да отиде на гроба на Димо, мъжа й, за да му иска прошка и благословия… Съгласих се, че е добре да отиде да запали свещ, нали трябва да й олекне на душата…
Веса се загледа в летящия пейзаж и спря внезапно разказа си. Аз замълчах, чаках сама да започне, може би искаше да събере мислите си и да ги подреди. Когато това продължи по-дълго от очакваното, попитах какво се е случило по-нататък. Веса пое дълбоко въздух и рече:
- Да… Като съм започнала веднъж да разказвам - трябва да кажа всичко… След два дни Лиляна се отби при мен в магазина, беше хладно вече, началото на ноември и слънцето рано залязваше. Бързаше Лиляна за гробищата, искаше да занесе цветя на гроба на мъжа си и да му поиска съгласие и прошка за бъдещето си… Отчупи ми от питката, която беше омесила и изпекла, остави ми и парче от любимото руло на Димо, сладки и бонбони… Беше ми едновременно мило и тъжно - мило, защото духът на младостта, който беше по-напорист от годините, вършеше чудеса с нас, а дългата връзка, която може би продължава и след смъртта, бе толкова здрава, че чувствителните хора, като Лиляна, не можеха да пренебрегнат този вид фатална обвързаност и да продължат напред, сякаш зад гърба им не е имало друг живот…
И, отиде Лиляна… Бързо, бързо прекоси площадката пред магазинчето и се скри от погледа ми… Обещах й да я дочакам да се върне, че тогава да затварям… Заприказвах се с тоз - с онзи, времето бързо мина, стъмни се. По едно време пристигнаха Васил и Пантелей, Дилян дойде с жена си. Почти винаги ставаше така в края на работния ден, както ти казах вече. Всички носеха по нещо за трапезата, която щяхме да приготвим… Че тогава - приказвахме си, ама притеснението започна да проличава във всеки от нас. Не бе възможно в този час и в падналата тъмнина някой да се разхожда по гробищата…
Тичахме всички заедно, без да пророним нито дума, лошото предчувствие ни бе обзело вече… Започнах да викам, все по-силно и по-силно, но никой не ми отговаряше. Засуетихме се по пътеките в тъмното, жив човек не се виждаше…
Когато намерихме гроба на Димо, над който светеха в тъмното белите хризантеми, той беше хлътнал, беше пропаднала пръстта… А в зейналата черна дупка, върху сгромолясаните, прогнили дъски бе свита на две Лиляна… Бе загубила говора си, изплашена до смърт, още повече и от факта, че не е могла да се наеме и да излезе сама от кухината. Сигурно е викала за помощ, но кой да я чуе - по това време минава ли жив човек от там…
Веса ме погледна, после дълбоко въздъхна и попи мокрите си очи с мека кърпичка. Погледът й беше пълен с жал, замислен.
- Сигурно Лиляна се е молила на колене пред мраморния кръст на мъжа си да й даде прошка и тогава е станало онова чудо, с пропадането на пръстта … Случило се е, но не случайно. Димо е приел белите хризантеми, но не и годежния пръстен на жена си и я е привикал при себе си… Е, остана жива, но вече не е същата, срина се отведнъж… Взеха я в клиника за психично болни. Често ходя при нея, разговаряме за разни неща… Но пристигна ли - все ме пита коя съм…
