126 години от рождението на Елисавета Багряна

Стефан Коларов

Почти в края на своя живот, когато е на 94 години, Елисавета Багряна споделя откровено: „За мене най-важното нещо е била моята поезия. Творчеството е смисълът на моя живот - ако не мога да творя, не искам и да живея. Заради поезията съм отхвърляла много моментни и преходни радости, пожертвала съм много неща от живота - разходки, пътувания, гуляи, отхвърляла съм любовни изповеди на мъже, срещи, които могат да ми бъдат полезни в живота… Много пъти съм го правила, когато смятах, че в това време трябва да напиша нещо.”

Можем спокойно да приемем тези изповедни слова като творческо верую на голямата поетеса, защото наистина през дълголетието на нейния земен път тя остава вярно единствено на поезията си.

Макар че е писала и произведения за деца, дори е съавторка на Матвей Вълев в пиесата „Госпожата”, тя принадлежи всеотдайно на поезията и това очертава творческото й развитие, разкрива мащабността на нейното изключително дарование.

От блестящия дебют с книгата „Вечната и святата” (1927) до последната й стихосбирка „На брега на времето” (1983) Елисавета Багряна създава редица книги, които очертават етапите на нейното развитие, богатството от теми и въпроси, които я вълнуват и тя откликва с неподправена искреност и жизнелюбие: „Звезда на моряка” (1932), „Сърце човешко” (1936), „Пет звезди” (1953), „От бряг до бряг” (1963), „Контрапункти” (1972), „Светлосенки” (1977), „На брега на времето” (1983)…

Впечатляваща е тази вътрешна последователност на авторката, която се стреми да следва повелята на сърцето си, въпреки превратностите на съдбата и времето. Стихът й остава открит за света и живота, независимо от изпитания и беди, от неизбежните загуби, които съпътстват едно развитие.

Началото на нейния творчески път е завидно, заради големия успех, с който изповедите й я утвърждават. Дръзко и неудържимо навлиза младата поетеса в нашата поезия.

Нейният „Вик” проехтява с грабваща сила: „Аз искам само, само да обичам, жадувам искроструйно светло вино…”

Авторката не се срамува да говори за „мойта младост, огненопламтяща, и моята душа на чучулига, и моето сърце животрептящо”. В друго близко по звучене и проблематика стихотворение - „Зов”, тя твърди, че не може да понесе тези три врати, зад които е заключена, защото душата, волна птица в клетка, е на слънце и простор научена.

И в любовта не желае да бъде затворена и ограничена, затова е така волна и непримирима:

Аз даже, както трябва не обичам:
мен и снегът валящ ме пияни
и всяка нова песен ме развлича.

Още с първите си творчески изяви в сп. “Съвременна мисъл”, “Вестник на жената”, а по-късно и в сп. “Златорог” младата поетеса привлича вниманието с устремния порив на младостта, с желанието да изяви вътрешния си свят искрено и неподправено, да наложи своето женско присъствие.

Преди нея само две авторки са има куража и възможността да издадат своите дебютни стихосбирки - Дора Габе с “Теменуги” (1908) и Екатерина Ненчева със “Снежинки” (1909).

Името на Мара Белчева не е непознато, но то се свързва преди всичко с дружбата на поетесата с П. П. Славейков, а книгата й “На прага стъпки” излиза доста по-късно.

Вниманието към Елисавета Белчева, която Владимир Василев, Николай Лилиев и Сирак Скитник след цикъла й стихове “Юг” ще прекръстят на Багряна, е привлечено от бодрия жизнерадостен стих, смелостта да се покаже самочувствието на жена, която иска да защити своето присъствие сред толкова мъже поети, без някакво смущение и престорена свенливост.

В сравнение с елегичните стихове на Дора Габе и Екатерина Ненчева изповедите на Багряна открояват сила, решителност, волен дух, който не желае да се спре пред никакви изкуствени задръжки, пред прегради, които плашат или могат да навредят. Не случайно едно от тези дръзки стихотворения носи заглавието “Амазонка”.

Показателно е стихотворението „Стихии”, в което този духовен устрем, жаждата за пълноценен живот, за откривателство и далечни пътища, са намерили ярко и неповторимо изображение:

Как ще спреш ти мене - волната, скитницата, непокорната,
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища - недостигнати, неминати,
мене как ще спреш?

Човешките пориви са породени от едно ново светоусещане, което изпъква с модерната си изразителност и емоционална сила.

Багряниният стих е наситен с неочаквани импулси, сензитивен и грабващ, богат на ритъм и емоционални внушения. Обяснение можем да намерим и в нейния произход, в родителската среда, в атмосферата, която я е обгръщала през ранните й години.

Елисавета Любомирова Белчева е родена на 16 април (ст. ст.) - 29 април (н. ст.) 1893 г. в София, в чиновническо семейство. Родителите полагат сериозни усилия за отглеждането на четирите си деца - Елисавета е най-голямата, но тя има още две сестри и брат.

Бързо разрастващият в онази епоха столичен град слага отпечатък върху нейното поетическо виждане. Според нейните спомени през детските си години бъдещата поетеса прекарва летните ваканции в Сливен, но и това е градска среда, да не забравяме че това е градът на Добри Фабрикаджията.

Различното в града под Сините камъни са били впечатленията от Балкана, хайдушкото минало и легендите за стоте войводи. Затова именно градската чувствителност и образност предопределят основното звучене в поезията на Елисавета Багряна.

Наистина, когато е била учителка в с. Автане (днес Недялско), Ямболско, тя опознава един първичен за нея бит, докосва се до старонародните обичаи и поверия и така се ражда цикълът й с народни мотиви: „Гергьовден”, „Дарове”, „Синеоката”, „Кукувица”, „Послушница”, „Уроки”, „Първескиня” и др. Но фолклорното чувство няма определяща роля за бъдещото развитие на поетесата.

В селския живот тя не открива онова, което отговаря на нейния поетичен натюрел, на нейните разбирания за хората и света. Именно в столицата и нейната шумна пъстрота, тя е могла най-добре да усети вътрешната свобода, да изрази разкрепостеното си мислене и виждане.

Градската среда и култура са тези, които са моделирали широкият поглед на поетесата към света. Багряна съзрява във време, когато у нас настъпват сериозни промени и те се усещат твърде силно в София. Войните и катастрофите след тях, социалните конфликти извеждат на улицата трудовата маса, която намери своя пролетарски бард в лицето на Христо Смирненски.

Дори творци, които бяха родени на село или познаваха отблизо селския свят, вече рисуваха образи и събития преживени на улиците и площадите на столицата - Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и др.

Съзряването на таланта на Елисавета Багряна съвпада с тези драматични събития, които разтърсват народ и интелигенция.

Тя не откликва директно на политическите борби, но изповедите й неизбежно са попили от тази борческа воля на масите за по-добър живот, от желанието да се отхвърлят остарялото мислене, ограниченията на духа и нравите.

Големият сблъсък в семейния й живот е твърде показателен. Тя се омъжва за офицера Иван Шапкарев, син на видния фолклорист и етнограф Кузман Шапкарев и на неговата четвърта съпруга.

Едва ли е могла Елисавета Белчева отначало да допусне, че в едно семейство, свързано с книгите и словото, ще срещне категорична забрана за творчество, ще бъде ограничена от надзора на свекървата, ще започнат кавги, които неизбежно довеждат до разрив.

Темата за свекървата и снахата е трайна и силно развита във фолклора, както и в произведенията на редица наши творци.

В песните на Багряна тя е изведена в този неудържим порив за свобода, за полет, за право на избор и щастие. И в нейното категорично решение да напусне дома, където надеждите и мечтите й са обречени, а творческото й развитие е застрашено, изпъква самобитната личност на една съвременна жена, която не се бои от злословие, от неизвестност.

Преди нея знаем за смелостта на други българки, които нарушават традицията и не се примиряват с трудната си участ на майки и съпруги. Ще припомня за Венета Рашева, която със сина си Димитър бяга от Велико Търново и отива в Букурещ, където се среща с Христо Ботев и свързва завинаги живота си с него.

Другият сходен случай е този с Лора Каравелова, която също иска развод с нежелания съпруг д-р Иван Дренков, натрапен от родната й майка и се омъжва за Яворов.

Елисавета Багряна въпреки трудностите намира сили да надмогне страданието, да продължи да твори, да следва избрания път.

Тя не се поддава на клюки и интриги, не рухва, въпреки забраната да се вижда с единствения си син, докато той не навърши 21 години, не желае да се подчини на някаква атавистична „робска орисия”, която е погубила не малко животи.

В нейната решителност напира именно тази модерна градска чувствителност, която се ражда и формира през първите десетилетия на ХХ век у нас, и бележи силното си въздействие върху поетическите духове.

Да спомена тези творци, с които Багряна дружи - Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Йордан Йовков, Николай Лилиев, Георги Райчев и др.

В „Потомка” раждането на ново самочувствие и съзнание за промяна, за нарушаване на стари закони и нравствени правила, е показано открито и недвусмислено:

Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.

Но усещам в мене бие древна
скитническа непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.

Усещаме един нов нравствено-емоционален заряд, който придава размах на чувството, на желанията и стремленията да се счупят всякакви окови, които задържат напредъка, ограничават човека и неговото право на щастие.

Това, което при Багряна е особено въздействащо, е нейната женска съдба. Откриваме променящия се женски свят в цялата негова привлекателност и красота. Лирическата героиня в нейната поезия е личност, която воюва за своето щастие.

Тя иска да се радва на младостта и волността и без всякакво смущение заявява в „Амазонка”: „Аз съм млада, млада, млада, с огнено сърце.”

Всъщност ако ограничим поетичния свят на Багряна до света на жената, ще го лишим от неговата истинска сила, защото тя разкрива настроенията и преживяванията на човека на ХХ век - „в този век на бетона, машините и радиото…”

Новият герой на ХХ век е бунтар, смел и решителен, търсач на непознати предели, където да открие неизследвани земи, да изживее истинската наслада от живота, мамен от далечни широти и пространства, от скоростта на машините и безстрашните изследователски опити да се завладеят земни и небесни предели.

Голямото творческо откритие и завоевание на Багряна за нашата поезия е не само това, че тя разкри по различен, непознат начин женската съдба, но намери нови творчески пространства за нея и духа, показа неизчерпаемата жажда за пътувания и открития.

Това ярко личи и в първата й книга, но особено показателна е следващата й стихосбирка, дори нейното заглавие - „Звезда на моряка”.

Темата за пътуването дава трайно измерение на чувствата, защото в пътуването има движение, сила, устрем, има срещи и раздели, неотразими впечатления. В ранния цикъл „Бретан” се отразяват не само любовта и образа на любимия мъж, но и един безкрай, доловен чрез океана и неговото мощно дихание.

На този огромен фон поетесата е изповядала и една от най-съкровените си творби - „Моята песен”. Тя се разхожда в тази „ладия лека, която безшумно цепи вълните смолни”, но в душата й се пробуждат най-съкровените и желани помисли, отронват се най-свидните слова на нейната песен:

Тогава, лодкарьо, аз ще запея песен,
нечувана песен - за моята малка родина,
чието е име - облак над мене надвесен,
чиято е песен -за мене мед и вино!

Че пеят по жътва, пеят моми тъмнооки,
момци ги припяват и вечер край порти причакват,
и пеят по сватби, седенки и нощи дълбоки,
и майките пеят - пеят, когато оплакват.

О, песен такава - злокобно, сподавено-тиха
не си още чувал и може би никъде няма,
защото и няма народ с орисия по-лиха
и с мъка по-тежка, и с воля - безропотно няма.

Родината присъства с властната сила на народната съдба, с тъгата и болката от преживяното в черното минало, но и в трагичното настояще.

Поетесата говори за вълненията, които я връщат при близки и приятели, въпреки незабравимите мигове, преживени на брега на океана. Тя носи дълбоко в себе си спомените, не може да забрави родната земя, защото в гласа й постоянно напират думи и образи, без които не може да съществува.

На пръв поглед стихът й е приповдигнат, но вътрешното му емоционално съдържание е овладяно, пластичността се налага чрез майсторското изображение.

Елисавета Багряна възпява младостта и любовта, но радостните й стихове са твърде кратки, те отстъпват на размисъла, на проникновеното вглеждане в хора и природа, защото тя постепенно осъзнава колко различна е действителността от бленуваните мечти.

Пътуванията я отвеждат в Париж и Венеция, в Словения, на една по-късна възраст дори в Ливан и далечна Бразилия. Тя постоянно се възхищава от видяното, не може да сдържи волността пред „земя, небе, звезди”, трайно я измъчва въпросът: „Никога ли няма да стъпи кракът ми по островите на Океания и да потъне погледът ми в южните съзвездия на Пасифика?”

Елисавета Багряна не пътува обладана от туристическа страст. Нейните пътувания са осмислени преди всичко от преживяванията, от интимната близост с любими хора, от желанието да провери себе си на фона на една чужда действителност.

Неизбежно, равносметката на изминатия живот обаче все по-трайно я кара да анализира страсти и дела, да търси онова, което е постигнала и което се е изплъзнало в неудържимия ход на времето.

Кончината на Боян Пенев - голямата драматична любов на нейния живот, я наранява дълбоко и неизлечимо. Докато двамата са подготвяли задълбочено и взискателно първата й стихосбирка “Вечната и святата”, внезапната смърт на големия литературен критик и историк след операция от апандисит идва като гръм от ясно небе.

В стихотворенията от цикъла „Реквием” тя е изразила страшната мъка от неочакваната раздяла. Черното крило на черната орис наистина трудно ще се вдигне от нейната глава, за да усети тя отново сладкия вкус на живота.

Още по-обхватно и задълбочено Багряна разсъждава за своята орис в „Живота, който исках да бъде поема” (1930). В структурата на цялата творба са преплетени мисли и чувства, чиято мъдра сила завладява. Стиховете са плавни, сдържани и звучат като житейски сентенции:

„Ето ме без приятели и близки - сама и чужденка - в страната, която обичам и наричам родна…”
„Майко, знам, ще плачеш ти горчиво, четейки тези тъжни редове…”
„И аз можех да имам топъл домашен кът, нежни грижи и всекидневни радости… Но аз тръгнах да скитам в незнайни пътища и градове - да гоня неуловимите химери…”
„Не казвам „обичам”, когато не обичам и „не обичам”, когато обичам.”
„Ех, ти, моя луда глава непокорна, ще клюмнеш някой ден и ти, повехнала и морна като слънчоглед в суша!”
„О, този проклет, незабравим дъх на болничните коридори, в кръвта ми като отрова се разтворил.
Този праг, тази тежка врата, през която влязохме двамина, а излязох сама…”

Каква удивителна промяна е настъпила в неспокойната и дръзка поезия на авторката на „Вечната и святата”. Нима тя е утолила „великата си жажда”?

Нима нейната „скитническа, непокорна кръв” вече се е усмирила завинаги? Тя самата дава отговор в циклите „Пенелопа на ХХ век” и „Сеизмограф на сърцето” от книгата „Сърце човешко”. Изчезнали са илюзиите на младостта, но вътре в душата са запазени светлите и съкровени незабравими желания.

Не са пресъхнали изворите на вдъхновението пред живота и неговите чудеса. Нравствено-философските мотиви очертават задълбочаващата се в стиховете тревога за човека и века, за доброто и злото, за безверието и надеждата в утрешния ден.

Интересни са и промените в поетиката на Багряна, обогатяването и разнообразяването на нейната лексика. Разширяват се стилно-езиковите възможности за отразяване на съвремието с цялата негова динамика.

Понякога отделни образи и сравнения сякаш са твърде прозаизирани, но те отговарят на сетивността в един свят, който живее „в ритъма на запалените мотори”.

В редица стихове са употребени думи и изрази, които изненадват с неочакваното си внушение: „пладня странножарка”, „нежнорозово море”, „град хилядоцветен”, „бесните автомобили”, „последното метро”, „всенощни кафенета”, „разноцветните огньове”, „дим бензинов да подишам”, „моите кораби спряха недвижни”, „оня велик океан баснословен”, „бряг”, „шумът на колелата”, „кръговрат на войни и бедствия”, „на утрото автоматичната метла”, „многотонните трансатлантически параходи”, „стоетажните нюйоркски небостъргачи”, „песента на аеропланните перки”, „джазбанд” и др.

В книгата си „Пет звезди” Багряна следва тематиката, характерна за 50-те години на ХХ век като се опитва да пресъздаде промените, настъпили в страната ни и в света.

Темата за войната и мира е актуална.

Особено вълнуващо е нейното стихотворение „До моя син на фронта”, в което откриваме едни от най-силните изповедни черти на поетесата и простотата, с която тя пресъздава най-съкровените си мисли и чувства.

Но истинско възвръщане към самобитността на нейната творческа природа откриваме в по-късните й произведения, събрани в стихосбирките „От бряг до бряг” и „На брега на времето”.

Сериозно постижение е „Боянският цикъл”. Багряна от ранните си творчески години обича цикълът като форма на по-цялостно представяне на чувства и мисли, на теми и въпроси, които по-дълго са я вълнували.

Тя се опитва живо и непринудено да размишлява върху тайните на живота, неговите светли и мрачни страни. Загубата на близки хора неизбежно въвежда темата за смъртта, но не прави поезията й мрачна и свръхболезнена.

Тя продължава да се възхищава пред чудото на живота и се опитва да се радва на неговата мъдрост, колкото й висока да е цената, която човек заплаща за нея.

И Елисавета Багряна, както и Дора Габе, доживяха до една почти стогодишна възраст, но успяха да съхранят до край виталното чувство, да намират теми и въпроси, които ги вълнуваха и те всеотдайно и съкровено споделяха своите съвременни вълнения.

Преживели сходни болки, срещи и раздели, те с едно завидно достолепие посрещаха ударите на съдбата. Не случайно самите те определиха своята съдба като “нестинарска”.

За Дора Габе смазващ удар беше смъртта на племенницата й Катя Казанджиева, която тя обича като свое дете. Внукът на Багряна почина докато беше войник и това почерни последните й години.

Но дори и тези загуби не прекършиха духа на двете именити поетеси, не разрушиха вътрешната им човешка сила. Тук се крие разковничето, което им придава величие, заради запазената докрай жизненост и творческото дълголетие.

Елисавета Багряна почина на 23.III.1991 г.

Нейното творчество обаче продължава да живее с пролетния ведър порив и прославата на младостта и любовта, които вече цял един век придават на българската поезия сила и благородство, духовен простор и жизнелюбие.