Тодор Копаранов

***
Над окълваните от гарваните хълми
търкаля се по голо бистрата луна.
Звездите капят като медени зърна
над угарта… Ала навред е тъмно.

В най-ниското - най-тъмно… докъдето
извежда път - непроходима кал.
Три дни дъждът неспирно е валял -
сега е тихо, тихо из полето…

До края на това поле… В самия
край на селцето - още нелюдим -
се вдига нова къща… Тънък дим
високо над комина бял се вие.

Върви човек към нея сляпо в мрака.
Потропва на повдигнатия праг.
Врата просветва в зъзнещия мрак.
Жена отваря - свикнала да чака,

да готви и пере… Да отброява дните
на щастието… Леката врата
заключва се… Но дълго през нощта
остава буден
този дом в покрайнините.

***
Ще те достигна, мъничко зверче,
ще те убия в себе си!… Защото
животът спира вече да тече,
а ти все още тичаш към живота.

Нима не ни владяха рой мечти
несбъднати и хиляди напразни
стремежи към измамни висоти,
към власт и към изгарящи съблазни!

Признай, че бе заблуда, блян звъна
на слънчев лъч и сянката на дива
клоната круша, вярната жена
и птицата, от нея по-красива!

Как тичахме, как бързахме към тях…
А във сърцето - само рани, рани
и само грях и непонятен страх,
и чувства трайни, но непреживяни…

Сега, когато съм на петдесет,
едно те моля - паднал на колене,
без глас: да не умираш по-напред….
Да бъдеш по-безсмъртно ти от мене!