ВЪЛЦИ
През една зима отидох на гости в едно от странджанските села. Там имах много познати и затова се бях приготвил да прекарам десетина дни из букаците и преспите на хайдушката планина Странджа.
Но щом пристигнах в селото и времето застудя. Сух студ скова гората, а небето помръзна и падна върху чуките и дърветата. Вятърът утихна и из въздуха се раздвижиха остри ледени игли.
И дума не можеше да става за скитане из планината. При все това аз на няколко пъти се опитах да изляза извън селото, но бай Петко, стопанинът на къщата, в която гостувах, не ме пусна. За него аз бях младо момче, дошло от полето, което не разбира планината.
- Момче, времето е лошо - не е за ходене из гората. Да почакаме някой и друг ден, докато падне сняг.
- Бай Петко, вкъщи повече не ми се седи. Аз съм дошъл на гости в планината, а не на огньовете в огнищата.
- Няма друг изход - ще седиш. Утре вечер сме поканени на годеж и ще се повеселим. С годежа може и снегът да дойде. Падне ли сняг, и времето ще омекне.
От този разговор много не се зарадвах. Бяхме обядвали, излязох на двора и реших незабелязано да се измъкна от селото и да отида в близката гора на зимна разходка.
- Къде отиваш? - извика след мене бай Петко.
- В кръчмата! - излъгах аз.
- Подир малко и аз ще дойда!
Забързах из улиците на селото и по най-краткия път навлязох в изтръпналата от студ гора. Стари буки и широкоплещести дъбове препречиха пътя ми и аз спрях срещу тях смутен. Спомних си думите на бай Петка и веднага почувствах, че студът притиска със замръзнали ръце снагата ми.
Разтъпках се около дънерите на близките дървета, но не се реших да навляза в гората. Помислих си, че млъкналите буки и дъбове крият опасна тайна за мене и без да разбирам какво правя, заотстъпвах назад. Препънах се в камък и паднах на десния си лакът.
Стори ми се, че дъбовете приличат на стари хайдути, наметнали кожуси от мечешки кожи. Наострих слух да чуя тежкото им дишане, но те така бяха онемели, че аз не можах да понеса това планинско мълчание и се върнах назад.
Но вместо да тръгна по широкия път, отбих се по страничната пътечка и се изкачих на малкия хълм над селото. Студът се усили и аз усетих, че очите ми се премрежиха от нов поток сълзи. Избърсах ги със студените си пръсти и хвърлих поглед към гребените на планината.
Цялата гора бе потънала в сив облак, който лежеше върху плещите на Странджа, като дим в огромно пожарище. Напразно се мъчих да различа далечния връх на планината - нататък небето беше още по-тъмно и с безкраен облак чертаеше границите на земята.
Гледката беше мрачна и студена. Планината се показа към мене недружелюбна и аз трябваше да се откажа от намерението си да поскитам из нейните пътеки и чуки.
Върнах се в селото и отидох в кръчмата. Заварих бай Петко да пие ракия с няколко души. Като ме видя, стана от масата, посрещна ме и радостно ме прегърна.
- Добре, че се върна - готвехме се да тръгнем да те търсим. Сега седни при нас да изпиеш чашка топла ракия. Е, разбра ли най-после, че времето е хапливо?
В кръчмата дойдоха и други селяни, запиха се и се развеселиха. Почувствах се уморен и се прибрах вкъщи да си почина.
Останах сам в стаята. Огнището не беше се разгоряло и аз почувствах студа още по-силно. Отидох до прозореца, загледах се на двора и изведнъж ми домъчня, че не съм при семейството си.
Искаше ми се веднага да тръгна по пътя, да пресеча гората, да прехвърля студените височини и да сляза в равнината - из угарите и поникналите вече есенни посеви.
През нощта, пък и на другия ден, мисълта да избягам от Странджа не ме напущаше. Гостоприемните стопани едва успяха да ме задържат да остана за годежа на тяхната внучка.
Студеното време не попречи на роднините и съседите да присъстват на годежа. Започнаха от рано и се веселиха до късно. В разгара на веселбата единият от прозорците на голямата стая изчатка и стъклата му се разпиляха из софрата. Сватовете се развикаха, по-младите изскочиха на двора и се разнесоха няколко гърмежа. Жените се изплашиха, а годеницата се сви в един ъгъл и заплака.
По-късно се разбра, че ергени счупили прозореца на годеницата от яд, че ги е пренебрегнала и се е сгодила за друг.
На сутринта започнах да се готвя за пътя. Бай Петко се разсърди и дори грабна раницата ми и я захвърли зад вратата.
- Ще си тръгнеш, когато аз кажа! Тук аз съм господар и мене трябва да слушаш!
- Бай Петко, но аз не съм дошъл да седя из кръчмите и къщите - искам да отида из гората и да видя как изглежда зиме.
- Как ще изглежда - вълци и чакали из нея!
Разбрах, че бай Петко ми се разсърди и за да не го огорчавам повече, примирих се и се загледах през прозореца. Няколко кокошки прибягнаха из двора, кучето изтича към вратника, подгони едно прасе и дълго лая на улицата. Небето стана още по-тъмно и на мене ми се стори, че захлупи селото като връшник.
- Няма лъжа - до довечера ще имаме сняг! - обади се зад мене бай Петко.
- Щом завали и ще си тръгна!
- То се разбра, че аз ще дойда с тебе, но поне да се приготвя за път. Инат си много, много си инат - на баща си приличаш!
Снегът заваля незабелязано. Времето омекна и аз почувствах снагата си по-бодра и по-отпочинала. Прередих още веднъж раницата си и се усмихнах на бай Петко.
- Готов съм вече? Ще дойдеш ли с мене? Към полунощ сме вече в града.
- Ами ако замръкнем из гората и снегът ни попречи да стигнем?
- Ще вървим по шосето.
- Вълците и по шосетата нападат.
Бай Петко и с вълците не можа да ме уплаши. Излязох на двора и се запътих към вратника. Снегът се засили и ме зашиба с едри парцали по лицето. Вървях бърже и не се обръщах назад да видя дали бай Петко върви след мене. Накрай село аз се спрях и поех дълбоко влажния въздух.
На рамото ми се сложи тежката ръка на бай Петко.
- А сега да те видя, дръж се здраво - докато не стигнем, никъде няма да починем. В такова време почивките са забранени.
Настроението ми се промени. Идеше ми да викна с глас ида запея. Навлязохме в гората и стъпките на снега върху дъбовата шума ми се струваха приказни. Разприказвах се и не оставих спътника си на мира. Бай Петко ме слушаше, усмихваше ми се и крачеше с големи крачки.
Още не бяхме излезли из гората, когато се смрачи. През мрежата на снега вече не можехме добре да различаваме крайпътните дървета. Нашите стъпки и приказки принудиха гората да се спотаи и аз веднага почувствах, че сме съвсем сами из планината.
Забързахме и на един завой настигнахме един стражар. Той вървеше пеш с карабина в ръка. Пушката ме насърчи и аз тръгнах до него, заговорих го, за да прогоня неволната си и необяснима тревога.
Изкачихме един хълм и пак се спуснахме надолу. Гората стана по-гъста, а снегът утихна. Видях едрите дънери на дърветата и без да искам се заслушах в тишината. От мрака на гората се разнесе вълчо виене. Бай Петко се изкашля и каза на стражаря:
- Вълци вият. Наблизо са.
- Нека си вият! - обади се стражарят и премести карабината в другата ръка.
- Имаш ли достатъчно куршуми?
- Имам десетина.
Разговорът пресекна. Крачките станаха по-едри и по-бързи. Вълчото виене се повтори и потрети и докато ние изминем стотина крачки, цялата гора зави. Бай Петко се обезпокои, въздъхна и се обърна към мене:
- Трябва да бързаме да стигнем с време до кантончето. Вълците ни са подушили и има опасност да не ни изпреварят. Дано Бог ни запази!
Стражарят прегледа карабината си и свали предпазителя. Бай Петко мина напред, аз след него, а стражарят най-назад. Забравихме да приказваме, бързахме и с нетърпение гледахме да зърнем силуета на кантончето. Много наблизо зави вълк. Стражарят се приготви да гръмне, но бай Петко не го остави.
- Не бързай и не ги дразни. Изглежда, че се бесуват, а когато вълците се бесуват, от нищо не се страхуват.
Излязохме на една полянка и в снежната тъмнина забелязахме кантончето. И тримата едновременно извикахме:
- Кантончето!
Прекосихме полянката и спряхме задъхани пред отворената врата на изоставената къщурка. Влязохме вътре и се помъчихме да запалим огън. Бай Петко излезе да намери още дърва и се върна уплашен.
- Вълците са се събрали на поляната - цяла глутница са!
Оставихме огъня и се наредихме на прозореца. Снегът бе съвсем спрял. В средата на полянката се бе събрала цяла глутница вълци, които шареха наоколо.
- Добре, че стигнахме кантончето! - въздъхна бай Петко.
- От вълци не ме е страх! - похвали се стражарят и сложи карабината на прозореца. - Ей сега ще ги избия до един!
- Внимавай, не хвърляй куршуми напразно! - забеляза му бай Петко.
Отдръпнах се от прозореца и отидох на вратата, за да наблюдавам по-добре стрелбата на стражаря. След малко се разнесе гръм и един от вълците се търкулна в снега. Другите вълци се нахвърлиха върху него и с диво ръмжене и виене го изядоха. Тая картина ме накара да потръпна.
Бай Петко и стражарят също бяха смутени. Опитахме да се запалим наново огъня, но пак не сполучихме. Стражарят отново се залепи за прозореца и се прицели. Още един вълк се търкулна и глутницата с грозен рев го разкъса.
- Бай Петко, не бягат! - обади се стражарят.
- Така е, когато се бесуват - събират се около женската и не искат да знаят, че ще ги избиеш до един. Само ако улучиш женската, тогава всички ще се разбягат. Чакай да ги поразгледам и да видя къде е женската. Дай на мене карабината!
Бай Петко стисна здраво карабината, приклекна до прозореца и дълго гледа глутницата. Вълците ръмжаха, давеха се, виеха и се мъкнеха след вълчицата.
- Ето я вълчицата! - извика бай Петко и дигна карабината.
Заедно с гърма и глутницата се разбяга на разни страни. Бай Петко бе улучил вълчицата и тя падна в снега. Нейната смърт предизвика паника сред глутницата и те в един миг изчезнаха в гората. Напразно чакахме да чуем вълчо виене. Много отдалече завиха чакали и на нас ни стана весело в кантончето.
На разсъмване отидохме при убитата вълчица. Тя лежеше в снега с отворени очи и не можеш да ни вид. Бай Петко я ритна с крак и въздъхна.
- Хубава, млада вълчица! Женската фара е всичко! И при вълците, и при човеците, каквото става все за женската става!
——————————
сп. „Завети”, г. 2, кн. 10, 1937 г.
