ИЗНЕНАДА
Дълги години наред ветроходът „Св. Иван” пренасяше само стоки покрай крайбрежието - от Бургас нагоре до Варна и от Царево до Бургас.
Когато времето наложи, в туловището му забумтя и мотор.
Тогава той смени и името си - превърна се в „Aкула”, за да всява страх всред морето и напук на бесните вълни да плава дене и ноще.
Но още една промяна трябваше да преживее това упорито корито.
От скоро време моторният ветроход от товарен стана и пътнически.
В края на юли, когато горешляците достигат своя връх, когато всичко се топи в страшна жега и пек, и земята е нагорещена като бомба, заредена да избухне, и на линията между брега и морето се очакват ежегодните, вечни промени, „Aкула” трябваше да направи през един празничен ден плаване с излетници от Бургас за Варна.
На пристанището бе гъмжило. Корабоначалникът, самият стопанин Живко Стремски, гледаше с удоволствие как палубата на „Акула” се пълни с пътници, любители на морето, почти всички облечени в туристически дрехи и снабдени с доволно съестни средства.
Мъже и жени, привлечени от доброто време и големия обсег на пътя на плаването, което щеше да направи ветроходът по крайбрежието, бяха се стекли в голям брой, за да зарадват най-много корабостопанина.
Той даде няколко разпореждания на обслугата, която се състоеше само от двама души. След това отиде на носа при малкия си син, когото вземаше със себе си на плаване за пръв път и го наблюдава внимателно как бе изпълнил една негова поръчка.
Четиринадесетгодишното момче плетеше едно моряшко въже, вдадено в работата си, и бе почти я свършило точно по указания от баща му начин.
„Акула” отблъсна. Пътниците нададоха радостни викове. Когато наближаваха Созопол, Живко се вгледа на запад и в по-гъстите облаци, далече над Стара планина, забеляза нещо не много спокойно.
Но те като че ли се разпръснаха. И когато коритото спре пред устието на Царската река, за да стовари пътниците, които щяха да навлязат за няколко часа навътре в нея, времето бе така чудно и хубаво и небето така чисто, както рядко бива на море.
След обед моторницата направи по няколкочасови престоявания в Созопол, Поморие и Несебър, гдето излетниците слизаха да разглеждат тия чудно хубави крайморски градчета.
Когато тя напусна пристана на южния несебърски залив, слънцето вече се скриваше в бляскав пурпур далече зад айтоската планина.
Стъмняваше се. Далече напред засвети еминският маяк. Бе тихо, тайнствено тихо. Морето бе се смълчало и ослушало нейде далече във всемира.
Моторът бумтеше. Вълните леко плискаха о зеления му корем.
На пресечката на Емине Живко усети, че моторът му прави някакви въртели.
Той повика при себе си Найден, първия си помощник - ветриларя, а другия моряк Венко остави на кормилото.
Моторът правеше засечки, намаляваше силата си, тялото на кораба все по-слабо се даваше напред.
Минаваха вече Емине и се насочиха право на север, малко в изток от носа Св. Атанас. Корабоначалникътъ погледна живия товар на своя кораб. Всички почти лежаха. Мнозина бяха заспали, - други - клюмаха глава над борта, готови да чакат съня. Лекото клатене замайваше приятно.
Бе 31 юлий. Утре настъпваше август, вероломният август на море.
Часът бе близо 10.
Моторът правеше последни усилия. Не мина много време, и когато вече коритото бе почти на пресечка на Обзор, точно пред залива, южно от Бяла, пред големия отвор откъм сушата, гдето брегът е нисък и пропуска лесно сушенския вятър, моторът спря.
Точно в тоя момент задуха и силен западен вятър, идещ с голяма сила откъм Северна България, през големия отвор на залива.
След един час почваше август, тоя август, който носи за морето бури, вълнения и ветрове. Живко излезе от моторната стаичка. Погледна върху цялата палуба.
Всички пътници бяха заспали или задрямали. Вятърът се усилваше, бе тъмно и той отвличаше вече спрялото да се движи корито навътре в морето.
Брегът се отдалечаваше бързо.
Живко заповяда на Найден да развие платното.
- Нека ни отвлече, - каза той и нему, и на себе си. - Ще навлезем навътре, но оттам ще повърнем наляво и право на Галата. Може да закъснеем, но няма що да се прави. Ти направлявай платната, а аз пак ще опитам да поправя тоя проклетник мотор.
Бяха вече всред безкрайното море. Брегът не се виждаше. Вятърът плющеше в брезентното ветрило, грамадно като исполинска птица, разперила крила.
Минаваше вече полунощ.
В това време из подпалубната стаичка на носа на кораба излезе синът на Живко, малкият Влади.
Той бе спал малко и сега искаше да будува и подежурува, за да се готви да стане добър моряк.
Огледа се, видя водната степ, вятъра и нагънатото платно. И разбра. Отиде при Найдена, отиде при Венко. Те мълчаха, смрачени, сериозни, напрегнати.
Тогава слезе при баща си, погледна го. Той го измери с поглед, като му сочеше, че морякът трябва да бъде винаги нащрек и да очаква най-неочакваното.
А вятърът беснееше. Никакъв маяк не се виждаше.
Като намери, че повредата на мотора не е голяма, а се дължи на недоброкачествения газ, Живко успя да почисти машината и след един час принуди тоя металичен помощник да заработи.
Тогава той по усет даде на северозапад, пресмятайки, че ще попадне скоро в светлинния обсег на галатенския фар.
Бавно, но успешно моторният ветроход напредваше и се бореше с вятъра, който от своя страна отслаби своите пориви.
Към три часа се показа светлината на Галата.
Моторницата попадна на пътя си.
Когато призори, макар и с едно голямо закъснение, „Акула” завиваше около галатенския нос, за да навлезе във варненския залив, пътниците се надигаха учудени, да видят где са и що е станало.
Някои попитаха пристигнали ли са, а други защо са така много закъснели.
- Да, забавихме се малко, - обясни корабоначалникът. - Вятър имаше!
А в това време синът му, който през всичкото траене на изпитанието бе стоял на стърчилото, като на стража, се приближи до баща си.
Тоя го погали леко по главата и като се взре в питащите му очи, каза спокойно:
- Така е, моето момче, преживяхме една голяма изненада. Такова е морето. Понякога си играе с нас. Важното е, че никой от пътниците не усети!
——————————
сп. „Морски сговор”, г. 16, бр. 3, 1939 г.
