МИТЪТ ЗА ВЕЧНОТО ЗАВРЪЩАНЕ
“Прикованият Одисей” /2001 г./ на Лъчезар Селяшки е първата му публицистична книга, след издадени пет стихосбирки от автора. В предговора й той пише, че това е “една изстрадана книга”.
Съкровената изповед на Селяшки е насочена към вечните неразгадани философски проблеми за живота и смъртта, за самотата и приятелството, за граничността на битието и липсата на избор.
Есетата, импресиите и миниатюрите в тази жанрово разнообразна книга, очертават невидимата граница между митичното и реалното, между заминаването и завръщането, между известното и неизвестното.
Книгата, както подсказва и метафоричното й заглавие, е едно духовно пътуване в сакралния свят на човека, където минало, настояще и бъдеще се сливат в едно. Тя е вълнуващ разказ за онези “приковани Одисеевци”, които намират сили да се завърнат в своята Итака.
Есето “Завръщане” се явява композиционен център и кулминация на книгата. Параметрите на авторовите душевни търсения следват вечният кръговрат на живота и смъртта, на тръгването и завръщането.
Заклинателно звучи майчината заръка в “Не хвърляй камък”: “Не хвърляй камък на земята, където си роден! Защото хвърлиш ли, на камък твоето сърце ще стане!”
“Прикованият Одисей” съдържа литературни, философски, естетически и нравствени размисли. Авторът се докосва до вечните теми - надеждите и заблудите, табутата в човешкото съществуване.
Емоционалното слово и посланията съдържащи се в: “Домът - блян за един бездомник”, ” И всичко мое е на тая греховна мъничка земя”, “Кой открадна моя малък, моя чуден лунапарк”, подхранват нашата крехка надежда, че доброто в този свят никога няма да загине.
Чрез пристрастията си към поетичното творчество на Дебелянов, Далчев и Петя Дубарова, авторът разкрива и своите философски проникновения, и идейно-естетически възгледи.
Размислите за предателството и безсмъртието, за властолюбието и користта се базират на казаното по проблема още от древногръцкия поет Солун, до силата на Балзаковото слово в романа “Евгения Гранде”.
Митът за вечното завръщане и стремежа да се свърже началото с края, да се затвори кръга е занимавал и ще продължава да вълнува всеки човек.
Неразгаданата дилема “Живот - Смърт”, сакралния човешки свят, фолклорно - митологичното светоусещане, са разкрити по един неповторим начин в “Смъртта на човека прилича” и “Нашето табу - смъртта”.
Особено актуално е есето “Наркомани и толерантност”. То ни завладява с хуманният призив на Селяшки да съхраним безценния дар на природата - “дарът и достойнството да сме човеци”.
Така е и в “Моят истински дом е България”, където носталгията по родината съжителства с искрена и дълбока обич към хората.
Кратките миниатюрни импресии: “Една врата, едно дърво, една земя”, “Чаят е до вратата”, “Елечето” и други, вълнуват читателя с искреността на чувството и интимните човешки пориви към непреходните общочовешки ценности.
Езикът на авторът е синтезиран и метафоричен, а в “Кремена” и “Плакат с Джокондата”, той загатва за безспорните си белетристични умения.
Духовното си пътуване през света, Селяшки рисува образно и осезаемо чрез съкровения спомен за майката и родния дом:
“Една врата има човек на този свят… И едно дърво има той, на което да се опре. И една земя, от която с пот на челото да се прехранва през всичките дни на живота си. Тежко на скитника. Тежко ти, Одисее!” /”Една врата…”/
Книгата на Лъчезар Селяшки, разпалва светлика на чувствата ни за дълг и отговорност, за любов и привързаност към семейство и род, към бащин дом и родина.
