Нешо Бончев и неговото дело

Панко Анчев

1.

Българското възраждане не само подготвя появата на независимата българска държава, но и по същество я създава още преди самото Освобождение. Това става в различни форми и с различни средства.

Идеята за свободната държава има и различни варианти: от конкретната юридически структурирана държава през формите на общественото организиране на българския свят по териториален, верски или професионален принцип (общини, училищни и църковни настоятелства, задруги и т. н.) до проникновени теоретични разработки върху духовното и стопанското устройство на живота във все още поробения, но и все повече самоосъзнаващ се български свят като отделен и самостоятелен в рамките на Османската империя.

Това са проявленията на българската буржоазно-демократична революция, която обуржоазява българите, превръща ги в буржоа, т. е. граждани и им възлага да се обособяват в обществени структури, които да подготвят и предпоставят националната държава като нормално и ефективно функционираща система от граждански, политически, военни и икономически институции на т. нар. гражданско общество.

Чрез тях българите трябва постепенно, но все пак достатъчно бързо да излязат най-сетне от Средновековието и се превърнат в модерни хора.

Тази революция не е въстание, бунт, сражения, барикади и проливане на кръв, а преход от едно състояние в друго на човешката личност и обществения организъм, като в това ново състояние да осъзнае, че времето е друго и че сега трябва да се организира по друг начин; човекът да се погледне с други очи, за да се вид личност, гражданин, свободен, а не безправен роб и слуга. Това е грандиозен поврат в историята, началото на истинска революция.

Българската историография няма навика да размишлява за механизмите на буржоазно-демократичната революция, за това как тя подготвя българина за бъдещето му битие на модерен човек.

А голямата цел - освобождението от османско иго не би могла да бъде никога постигната, ако не се появи новият тип личност, буржоазният човек, който знае как да устрои държавата си и да я поведе по пътя на новото историческо развитие.

Тази революция в българските условия протича паралелно с национално-освободителната, ала проявлението й е по-слабо забележимо. От нея зависи доколко историята ще ускори своя ход, за да може българският свят да прекрачи по-скоро в модерната буржоазна епоха.

Двете революции взаимно се обуславят, влияят си. Всъщност, буржоазно-демократичната революция предпоставя национално-освободителната.

Преди да се установят напълно буржоазно-капиталистическите отношения и се формират институциите на буржоазното гражданско общество, е практически невъзможно да се извърши и национално-освободителната революция.

Защото липсва основният й субект, движещата й сила, която има потребност от независима държава и отхвърляне чуждото робство.

Българският ум работи активно в помощ на буржоазната революция. Той размишлява за бъдещото устройство на държавата, но и за това как това устройство още сега да се подготви, за да се ускорят историческите процеси.

Българите трябва да придобият важно място в стопанския и духовния живот на империята. Те не могат да разчитат на благоволението и помощта на иноверската държава, която не се преустройва в новите условия и пречи на стопанския възход не само на българската нация, но и на всички в империята.

Затова е необходимо българският свят да се обособи и икономически. Икономическите субекти трябва да се съюзят, да обединят своите интереси и заедно да намерят начини и средства, за да улесняват своята дейност.

Над този проблем размишляват Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Христо Ботев и други дейци на Възраждането. Предложенията за учредяване на икономически съюзи, търговски камари, сдружения и общи полета за търговия на стоки и услуги (тържища, панаири, борси), които да улеснят търговската дейност и помогнат на зараждащата се индустрия (но и земеделието и животновъдството, занаятите) да продава по-лесно продукцията си, са все тяхно дело.

Обуржоазяването е бавен и труден процес, протичащ неравномерно по българските територии и сред българското население. Липсват обективни условия, които да стимулират икономическото развитие на нови релси в България.

Буржоазията е предимно търговско-занаятчийска и все още няма съзнание за историческото си предназначение на обновител и творец на нова епоха. Затова и интелигенцията се старае да й внуши да стане по-активна и да действа с модерните средства на капитализма.

2.

Голяма и дори решаваща е ролята на т. нар. от руския академик Дмитрий Лихачов „държава на духа” за ускоряването на историята и утвърждаването на ново обществено съзнание. Тази „държава” е могъщата движеща сила на буржоазно-демократичната революция.

Акад. Дмитрий Лихачов определи българският език да бъде държавата на духа, която съхрани българите и им даде сили и енергия да преживеят иноверското робство, без да изгубят нито народността си, нито вярата, нито желанието си да живеят свободно и по своя воля.

Но тази държава не е само идеална и абстрактна, не е и само езикът, а е съвсем конкретна и включва просветата, културата, обществените институции, идеите.

През втората половина на 60-те години на ХIХ век тя все повече се институционализира и разширява, придобива реални измерения и се превръща в първооснова на бъдещата политическа държава.

Столицата на българската държава на духа са училищата и изобщо просветното дело. От средата на ХIХ век вече не просто се създават масово училища, но и съзрява идеята за цялостна концепция за българското образование.

Сега вече не е достатъчно да се научат децата да четат и пишат; сега се обсъжда как да се подготви младото поколение за новите условия и как то да бъде способно до изгражда и управлява новата икономическа система. Това е огромна историческа задача, без чието разрешаване трудно ще се възстанови националната държава.

Дошло е времето да се започне цялостно обучение и възпитание на новата личност, като едновременно й се дадат необходимите полезни знания за нейния активен буржоазен живот в икономическата сфера, но и да бъде възпитавана в буржоазен дух.

Защото е натоварена от историята да преобразува българския свят и го направи икономически и политически свободен, както и да го устройва и управлява успешно.

Никой не в състояние всичко да научи, но има един минимален обем знания, който е потребен за всяка една социална категория, за да бъде адекватна в живота, който води.

Училището и образователно-просветната система са ядрото на „държавата на духа”.

Тази система трябва да се изпълни със съдържание, което да съответства на изискванията и потребностите на модерната епоха.

Българският ум анализира тези потребности, изучава европейския опит и търси колко и какви знания и умения са необходими, за да достигне българската обществена и икономическа среда равнището на Европа.

Тук не става дума просто за светско образование. През 60-те и 70-те години на ХIХ век то вече е въведено почти навсякъде по българските земи. Образованието сега трябва да се устрои на ново равнище, да се уеднаквят изискванията и критериите, учебните планове, книгите, от които децата ще учат.

Не може повече да се търпят хаосът и случайността, ниското равнище, непрофесионалното отношение, слабата подготовка на учителите.

Държавата на духа навлиза в ново състояние, когато национално-освободителна революция се подготвя за своя последен етап и се полагат основите на бъдещата независима национална държава.

Но дори и в рамките на Империята българите трябва да получават повече и по-високи знания от останалите народи в нея, за да се развие стопанският живот и той догони европейския.

Утвърждаващата се на ново равнище българска държава на духа изисква нов подход към историята и традицията. Историята и традицията трябва да се познават от обикновените хора, но още повече да се изучават и осмислят професионално, в дълбочина и проникновено, да се търсят поуките и се извлекат и формулират закономерностите в историческия процес.

Романтичното и патриотично отношение към миналото, за да се докаже „историческото право” над териториите с българско население, вече не е достатъчно.

Затова и през втората половина на ХIХ век виждаме промяна и в това направление. Българският свят изучава себе си, за да осъзнае предназначението си в цялата си собствена история и открие причините, поради които е изпаднал в беди и изпитания и е лишен от свобода и възможност за бързо развитие.

Наред с това се проявява и интерес към историята на Османската империя. Ясно е, че срещу нея не е възможно да се води война, ако и историята й не бъде изучена, за да се видят слабите й страни, недостатъците, пороците. Но и за да се отчете какво й дава сили, за да съхранява мощта си през вековете.

Българите са изостанали, защото са поробени. Но сред тях се намират все повече хора, които се образоват и се занимават с „отвлечени” разсъждения, потъват в размишления, изучават философия и изследват проблемите й. При това го правят на високо равнище.

Вярно е, че техните читатели не са сред българите, понеже пишат на гръцки или френски. Но дори живеещи и работещи в чужбина, те са с българско национално самосъзнание и усилията им са насочени към издигане равнището на българския свят.

Това е важно да се подчертае, защото свидетелства за сложността на историческата действителност, но и за съзнанието за високите цели и за средствата, с които се осъществява буржоазно-демократичната революция и се върви към независимата национална държава.

3.

Сред не толкова големия брой български интелектуалци, които участват в тези процеси, е без съмнение и Нешо Бончев. Той е един от най-високо образованите и с огромни заслуги за набиращата мощ българска държава на духа.

Самата България още не е станала удобна среда за интелектуална работа. Нито за получаване на високо образование. Най-ярките ни умове се подготвят предимно в Русия и тези, които остават там на работа, успяват в повечето случаи да се осъществят пълноценно. Русия (Москва, Киев, Одеса, Николаев) се превръща в изключително важен емигрантски център, в който се трудят учени от ранга на Марин Дринов и Нешо Бончев.

Това са хора, които съчетават и осмислят идеите на руското славянофилство и западноевропейския прагматизъм и рационализъм.

Това ги предпазва от увлеченията по крайностите и на двете философски системи и им позволява да успешно да използват и прилагат техните постижения в изучаването и анализа на българската реалност.

Те са усвоили начина на мислене на руските философи-славянофили, отличаващо се с исторически мащаб и съзнание за мисията на славяните - в това число и на българите като част от православно-славянската цивилизация.

В същото време познават философията на френското просвещение. Те в никакъв случай не са едностранчиви. Напротив,  погледът им е широк и проникновен, а мисленето - задълбочено.

И в България втората половина на ХХ век е време на рационален реализъм и прагматизъм. Развитието на капитализма, колкото и забавено да е в Османската империя, налага промяна в критериите. Истината се проверява в практиката.

Нешо Бончев живее само 39 години (1839 - 1878) и творческото му дело е съвсем малко по обем. Но то е ярък знак за характера на извършващите се в българския свят изменения.

Неговите практически идеи и виждания за образованието, книгоиздаването, литературата и историята допринасят за утвърждаването на държавата на духа и за нейното успешно функциониране в новите исторически условия.

Забележителна е статията му „За училищата”, публикувана в „Периодическо списание на БКД”, г. I, 1871 г.1 кн. 3. Тя е писана в  Москва същата година и датирана от самия автор от 22 март. Тук той очертава параметрите на училищното и просветното дело в държавата на духа.

То сега, в началото на 70-те години, е най-важното за нея. Защото на просветените хора  „е дадено да са господаре”. „Който мине през добро устроено училище и просвети си разума, той ще бъде първенец на земята”.

Нешо Бончев говори вече не просто за грамотност и някаква степен на образованост, а за „просветление на разума”, за знания, които дават възможност човек да осмисли живота си, да придобие уменията и подчини света на себе си.

Просветените нации живеят по-лесно, казва Нешо Бончев, „защото им е природата с всичката й красота и богатство открита; защото знаят себе си, знаят человека и силата му и коя на що е вредна, та могат да ги полагат в работата”.

Сега училището трябва да дава повече на младите отколкото досега е давало. В досегашния си вид то е изчерпало всичките си възможности и повече не съответства на възникналите потребности.

Необходима е нова система от знания и умения, от принципи на възпитание и подготовка за живота, а не само грамотност. Хората са доволни от това, което имат, защото преди не са го притежавали и е било духовен мрак и неграмотност. Тогава са се задоволявали с малкото, което им е било предлагано.

Но така не бива повече да продължава, защото нещата ще се върнат в първоначалното си положение и елементарната грамотност ще бъде дори по-лоша от пълната неграмотност.

Децата трябва не само да могат да четат, пишат и смятат, да кълват наустницата и пеят църковни песнопения, а да са готови да усвояват науките и да ги прилагат в живота си.

Мозъкът им трябва да работи, а не да го използват единствено като памет. Когато малко знаят, не са в състояние да обяснят, да свържат знанията си и ги използват активно в живота си.

Революционната промяна в образователната система обаче трябва да се прави разумно, с познаване на особеностите й, с отчитане равнището й в образованите страни, където опитът е богат, но и със състоянието на просвещението у нас, с българските традиции и потребностите на буржоазния българин.

Този комплекс от фактори се отчита от Нешо Бончев и той не призовава механично да се въвежда чужда образователна система. Това би било напълно безполезно, ненужно и дори пагубно. „И училището не трябва да товари детинский ум с много знание; това не е негова работа. Работа на училището е чрез немногото, но добре усвоено знание да изостри ума на детето дотолкова, дето като излезе из него, да стъпи на ноги и да може само да продължи своето учение и возпитание.” (подч. м. - П. А.) Формулата на Нешо Бончев е проста и лесна за разшифроване, а и за прилагане в живота.

Нешо Бончев изброява няколко вида училища, които са възникнали в последно време в Европа и които съответстват на различните възможности и желания на младите да се обучават. Тези училища са: начални народни, реални, класични гимназии, семинарии за учители в народните училища и семинарии или „институте, дето се учат учителе за гимназиите”. Те са развити в Русия, Немско, Франция, Англия и Америка.

Нешо Бончев обаче е убеден, че за българските условия и нужди най-пригодни са средните училища (гимназиите, реалните училища и духовните семинарии).

Ударението в тях пада върху математиката и два езика - елински и латински. Набляга се и върху литературата и историята. Този тип училище разширява обхвата на духовния поглед и набляга на мисленето, а не на заустяването и механичното повтаряне.

Класическата мъдрост помага на младия човек да навлиза в дълбочините на човешката мъдрост, да размишлява за нея и да се поучи от уроците и постиженията й.

Нешо Бончев подробно описва другите типове училища, които според него трябва да се създадат в няколко български града, съобразно състоянието на съответния град и разположението му в икономическата зона, където преобладава една или друга икономическа дейност.

Като цяло той смята, че „на българете сега засега трябва гимназия класична, реално училище и духовна семинария”.

И отговаря защо смята така: „първо, защото много пари трябват за ония училища; второ, по-малко хора имаме днес с такива практични знания, които могат да турят на ред тия училища; и третьо, и най-главно е това, че трябва из първо да подигнем степента на чистата наука в отечеството си, да возвисим училищата, да обработим езика си и книжннината си, да приготвим момчета за европейските училища”.

Той аргументирано обяснява кои са причините, поради които трябва да се създадат тези училища и за какво ще бъдат полезни. Всичко това трябва да става постепенно и планомерно, но достатъчно бързо и енергично.

Голямата трудност е както във финансирането, така и в набирането на квалифицирани преподаватели, каквито у нас не се намират чак толкова много.

4.

Създаването на тези училища не е задължение на отделните градове и селища, където трябва да бъдат разположени. Това е общонационален проблем. Т. е. държавен! И без национална държава е изключително трудно да бъде разрешен.

Но липсата на политическа държава се запълва с наличието на държавата на духа, която има своите институции, органи, ръководители, организационни мерки и инструменти.

Благодарение на тях непреодолимите на пръв поглед пречки се оказват не съвсем мъчни за прескачане и отстраняване - стига, разбира се, да е налице обществена и народна воля, съзнание за необходимостта им и личности, които да поемат ръководството за изпълнението на целите.

Нешо Бончев предлага да се създаде комисия, която да получи пълномощия от османското правителство да създаде въпросните училища. Той смята, че тази комисия трябва да бъде наречена „Попечително дружество за българското просвещение“.

И фактически ще бъде своеобразно министерство на просвещението, което ще бъде натоварено със задължения и права, които ще му дадат и властта да събира пари, да организира, направлява и управлява цялото просветно дело по българските територии.

Създаването на попечителното дружество за българското просвещение е акт от огромна важност и е знак за достигането на ново равнище на българския свят и неговата държава на духа. Енергията на просвещението е завладяла българите по всички краища на отечеството.

Тази енергия, смята Нешо Бончев, трябва „да се разноси с ред, тряба да си начертаем план, по който да действаме, да положим цели, бразди и пътеки, та да може нещо да излезе от труда ни”.

Той забелязва, че в своето нямане народът дава твърде много за образование и училища, но получава твърде малко поради незнанието и неумението си да се организира и извлече необходимата полза от образователното дело.

Непознаването на материята, липсата на единна национална стратегия, раздробеността на усилията и уменията поставя на съмнение ефективността, а дори и елементарната полза от досегашните училища.

А е дошъл моментът да се премине на друго равнище и с друг род усилия да се постигне високата национална цел. Нешо Бончев е убеден, че правителството би отговорило на прошението на попечителното дружество и би отпуснало необходимите средства за училищата.

Стига, разбира се, да бъдат поискани аргументирано и законно. Ако правителството не откликне на българската молба, то ще се търсят други средства, за да се осигурят необходимите пари.

Забележете какво казва Нешо Бончев за вероятността да не се намерят българи, които да дарят пари за този род училища: „Ако ли дружеството не найде и по тоя начин средства, трябва отрано да се отречем от народността си и да оставим всичко на волята Божия”. Това е залогът и нищо не би могло да го промени или отмени. Защото крепителят на нацията е държавата на духа, а не толкова политическата национална държава.

Училището и образованието не са просто механизъм за предаване на знания от учителя към ученика или от учебника към младия човек. Затова е изключително важно как ще се изгради училището, как ще се устрои вътрешно, къде ще е разположено, какво ще го обгражда. Училището е среда на знанието и всичко трябва да улеснява творческата дейност, възможностите за размисъл, дискусии, правилно преподаване.

Учениците и учителите трябва да влизат и престояват тук с радост и любов, спокойни и да знаят, че нищо няма да наруши душевния им мир и отдаването им на науките ще е пълно и плодотворно.

Нешо Бончев мисли и за това. Вече не е достатъчно да се намери някакво помещение, да се осигурят чинове и отопление. Потребностите на духа за по-големи и задоволяването им е гаранция, че образователното дело е на високо равнище и дава богати знания, умения и практически ползи.

Училището, подчертава Нешо Бончев, трябва „да се гради в място уединено, гдето не достига градската суета и шум, които много вредят на вниманието на учениците”.

Той напомня, че класните стаи и коридорите трябва да се проветрят, въздухът в тях да е чист, светлината на прониква през широки прозорци, да има голям общ салон за събиране и игра през зимата. Необходим е простор и светлина, хигиена и удобства.

От значение е къде и как живеят учениците и учителите, колко време хабят, за да дойдат на училище; как преминава свободното им време, с какво се занимават, когато не са на училище, какво и къде четат книги и вестници и изобщо получават ли се в библиотеката на училището.

Или доколко е снабдено то с помощни материали и образци, по които ще се изучават различните науки - особено тази за природата.

Но все пак главният проблем е „отгде да вземем учителе”. Държавата на духа, в крайна сметка, се създава, поддържа и управлява от хора подготвени, умни, образовани и способни да увличат след себе си, да предават на други знания и умения.

Новият тип училища и новата организация на учебното дело в България изискват нов тип учители. Те трябва да бъдат не просто високообразовани и културни, но и сами да бъдат учени изследователи и популяризатори. Това поражда проблема за тяхната подготовка в специализирани учебни заведения.

На първо време те трябва да са завършили руски или европейски университети. Нешо Бончев им поставя изключително високи критерии, на които да отговарят, за да получат правото да преподават в новите училища.

Образовани и подготвени хора у нас има, но тези „учени изучават такива или други науки, без план, без да си дадат хесап на какво може неговата наука да бъде сгодна за народа ни. Затова находим в едни учени избиток, а в други - недостатък”.

Тази аномалия, смята Нешо Бончев, трябва да бъде преодоляна, когато се създадат училищата, за които говори в статията си.

Нешо Бончев подробно изрежда предметите, които ще се преподават в новите училища и броя на часовете седмично на заниманията с тях.

А как иначе - нали се цели нов тип образование, нов мащаб на устройството на училищното дело и нов тип преподаване.

Това е грандиозна задача, която може да бъде очертана и наложена само от хора, които са придобили нов тип мислене и гледат на училището като на елемент от цялостната система, в която съществува и функционира държавата на духа.

5.

Комплексен и мащабен е подходът на Нешо Бончев и към други съставки на държавата на духа -литературата, публицистиката и журналистиката. Т. е. към изкуството на словото.

Статията „Читалище”, повременно списание, издава ся от българското читалище в Цариград”, публикувана в „Периодично списание на БКД”,  кн. 4 от 1871, е размишление в духа на статията за училищата.

Тук литературата се разглежда като изключително важно обществено дело, влияещо върху процесите в обществото.

Нейната сила е, „каквато е силата на парата, железните пътища, телеграфите, фабриките”. И добавя нещо твърде показателно за разбиранията на модерния буржоазен човек: „затова и треперят толкова конституционните нации, като доде ред за стеснение на печата. Но в ръцете на невещи хора тая велика сила е все едно, като кога дадеш на детето остър нож или пушка в ръцете”.

Дошло е времето, когато печатът се възприема като реален фактор в обществените процеси и един от най-важните механизми за създаване, формиране и управляване на общественото мнение. Макар че българите не разбират още какво означава той.

Вестниците и списанията са все още малко на брой и силата им още не се е проявила в достатъчно степен. А и качеството им не отговаря на нарастващите духовни и политически потребности на читателите им.

Нешо Бончев доказва тезата си с анализ на едно списание, което вече започва да се забелязва и да формира определени позиции на доста хора.

Читателите му са образовани и това би следвало да се използва, за да бъдат те въведени във функционирането и управлението на държавата на духа.

Ето защо анализът на съдържанието на списанието за 1870 г. трябва да се разглежда не просто като литературно-художествена критика, но преди всичко като опит за „подреждане” на държавата на духа.

Списание „Читалище” е част от тази държава и в начина на неговото списване се проявява равнището на естетическото и обществено-политическото мислене, равнището на вкуса на българското общество, възможностите на сътрудниците на списанието да участват във формирането на тази държава. Задачата на Нешо Бончев и тук е много голяма и преследва високи цели.

Печатът не може да се организира и управлява централизирано, както е в учебното дело - особено докато политическата държава още не е създадена.

Затова Нешо Бончев се старае да провокира да се осъзнава неговата изключително важна обществена функция и отговорност.

Редакторите и издателите трябва да знаят основни принципи при списването на изданията, за които отговарят, и да не си мислят, че работата им е лесна.

Нешо Бончев е първият, който поставя този проблем в неговата цялост и значимост за обществото. Неговият опит да подхожда критически, за да посочва предимно грешките и слабостите, цели да се изостри вниманието на читателите и редакторите.

Те не бива да  изхождат само от личния си вкус и да робуват на него, а преди всичко да отчитат обществената си отговорност. Времето има потребности, които трябва да бъдат задоволени адекватно.

На народа трябва да се предлага литература и публицистика, които умно, задълбочено и отговорно да анализират и да се посочват главни проблеми и се търсят и намират верните разрешения.

В същото време тези анализи трябва да бъдат написани професионално, а това означава на добър и достъпен за разбиране език, с научни познания и съзнание за необходимостта от такива промени, които да стимулират бързото развитие на обществото.

Необходима е непримиримост към посредствеността и псевдонауката, към всичко наподобяващо познание и естетически ценности, но не отговарящо на високите критерии и по същество носещо само вреди.

„Литературното поле, подчертава Нешо Бончев, не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти. На литературното поле няма място за деликатни чувства.” И добавя нещо изключително важно, което свидетелства за новите критерии за оценка на литературните явления като израз на обществените идеи: „На това поле който не е с нас, той е срещу нас“.

Това означава, че в литературата вече се водят идейно-естетически борби за ролята и мястото й в обществените процеси и в устройването на държавата на духа.

Държавата на духа възприема сега своя нов облик и се подготвя за предстоящите изпитания. Ако бъде погрешно устроена и насочена в невярна посока, ще се опорочи духът и тя ще започне да служи срещу себе си и българския свят.

Високата цел прави идейната борба безкомпромисна. А идейната борба никога не завършва мирно и с половинчат резултат.

Залогът е голям и ако не бъде осъзнат от строителите на държавата на духа, провалът ще е сигурен.

Анализът на Нешо Бончев дори върху една само годишнина на списание „Читалище” показва достойнствата и слабостите на този род периодика в сложен период за българската култура.

Нешо Бончев е против писането „изобщо”, а още повече срещу прокарването на тези и опит от европейската действителност, които не са присъщи на българската действителност. Такива статии на носят никаква полза за читателя.

Журналистиката е длъжна да се занимава с българската действителност, а когато наблюдава европейските държави, трябва да намира в тях полезен опит и поука за българския свят.

Там, където го открива, Нешо Бончев го подчертава и оценява високо. Но когато всичко е само заради демонстрирането на култура и информираност, той е безпощаден и го критикува остро.

Списанието обявява много широка програма от теми и проблеми, които ще осветлява на своите страници. Но защо, пита Нешо Бончев, е необходимо да се пилее редакторът в такова огромно поле от знания, когато проблемите у нас са също много и чакат някой да ги подхване и разреши.

Българските читатели имат определени интереси и тях е нужно да се задоволяват, а не да се скача от тема на тема и то все от живота на Европа.

Липсата на традиции е причината за този дилентатизъм в българската периодика. А също и недостатъчната професионална подготовка на редакторите.

И тук е необходимо да се вложат усилия, за да се избягнат посочените слабости и българската журналистика влезе в своя коловоз, където по-лесно ще постига целите си.

6.

„Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаването на съчиненията им” е може би най-важната и най-показателната статия на Нешо Бончев, която и днес не е изгубила своето културологично, литературоведско и литературно-критическо значение.

Тя е образец за точен естетически и обществено-политически подход към литературата. Литературата винаги трябва да се поставя в нейния социален контекст и в него да се търси значението и ползата й.

Статията също е публикувана в „Периодично списание на БКД”, кн. 7-8 за 1873 г.

В нея държавата на духа уточнява своите критерии, изяснява начина на мислене и естетически оценки, а също и принципите, по които трябва да се осъществява взаимодействието на българската култура с другите култури.

Българският ум вече разсъждава за това доколко външното влияние трябва да бъде поощрявано и доколко ограничавано, какво може и трябва да се допуска и какво трябва да се възпира да прониква в българската култура.

Проблемът тогава е актуален (той и днес е актуален!) и то доста, защото, макар книгоиздаването все още да е скромно и да набира още скорост, вече проявява „родилните си петна” и бърза да залее читателите с най-различни автори и книги от Европа, които дори издателите не винаги познават.

Нешо Бончев разглежда литературата като проява на духовния образ на народа. Чрез нея този народ се самопознава, но и се самоизразява. Т. е. тя не е просто дело на отделни личности, които са вдъхновени и надарени със способността да пишат.

Всеки народ започва да създава литература, смята Нешо Бончев, когато започне да се самопознава. Преди това усилията му са отивали да произвежда прехраната на тялото си, да оцелява и се грижи за себе си, за да не загине физически.

Той живее за това и не отделя внимание да се огледа и разбере света чрез себе си и себе си чрез света. Фолклорът е плах опит това да стане, но то е само начало.

Но самопознанието на народа не е обикновено вглеждане в себе си и описание на  премеждията и радостите, а и в сравнение с другите народи, с техните съдби и достижения.

И понеже техните литератури са също тяхното самопознание, превеждането и издаването на чужда литература е важно и сигурно средство за обогатяване на българската държава на духа.

Нашата литература тепърва се оформя, за да придобие модерен облик и постигне високо равнище, и е напълно естествено тя да черпи опит и художествено майсторство от литературите, които са по-напред от нея.

Литературата обаче не ограничава въздействието си върху самата себе си. Тя, както стана дума по-горе, е обществено явление, самопознание на обществото и изпълнява изключително важна обществена роля.

На нея през Възраждането се гледа като на съучастник в националното пробуждане и в мобилизацията на народа в национално-освободителната революция.

Водачите и идеолозите на революцията, между които е и Христо Ботев, отчитат значението на това влияние.

Христо Ботев смята, че трябва да се превеждат и издават такива чужди автори и книги, които са най-близо до нашите проблеми и биха били пример как човек трябва да бъде активен и решителен, за да извоюва свободата си.

Затова, подчертава великият ни поет, понякога второстепенни и третостепенни автори са по-важни и по-необходими за българите отколкото големите майстори на съответните литератури.

В бурна и неулегнала политическа обстановка, когато силите са насочени към постигането на една изключителна цел - при това с цената на саможертви, най-важното е обществото да се организира и мобилизира до крайна степен.

Тогава дори естетическите ценности биват пренебрегвани, понеже често пречат човек да придобие целенасоченост, твърдост и решителност.

Нищо не бива да го отвлича и разколебава, да го кара да се съмнява и подлага на преоценки вече възприети принципи. В този смисъл Христо Ботев е прав. Той разсъждава като политик, който знае какво е необходимо и как да бъде постигнато и запазено.

Христо Ботев е прав теоретично, но как и кой ще определя полезността и необходимостта от една или друга книга и автор за българските реалности?

Има и опасност, водени от подобни съображения, някои издателства да налагат лош вкус, заливайки пазара (с аргумента, че даден автор се приема добре от читателите) с книги слаби и с ниско естетическо качество.

Неговите съображения обаче трябва да се помнят от държавата на духа и да се създаде обществено мнение, което да внушава, че една цел, равна на тази за освобождение на нацията, оправдава принципи и критерии, които без нея просто отварят вратите на пошлостта и посредствеността.

Принципът, който предлага Нешо Бончев, е чисто естетически и е по-лесен за прилагане. Нешо Бончев смята, че трябва да се издаван само автори, които са водещи за съответните литератури.

Те са известни и рискът да се сгреши не е кой знае колко голям. Тези автори трябва и да се изучават в училище, за да възпитават висок естетически вкус и внушават нравствени добродетели.

Националният опит, който е вложен в творбите на тези писатели, ще укрепи мисленето на българския ум. „Лични гениални писатели у всеки народ са твърде малко на брой, но в тях пълно се е отразил духовний живот на нацията им, а писателите от втора, третя и десета ръка повтарят някоя малка частица от гениалните идеи на своите велики майстори.” Слабите писатели и лошите книжки не възпитават и не дават просвещение.

Нешо Бончев е избрал руския писател Николай Василевич Гогол, за да покаже как трябва да бъде анализиран един голям творец и какво полезно и необходимо ще даде това изучаване за българската държава на духа.

Тук именно проличава литературоведската дарба на Нешо Бончев, способността му да прави литературоведски анализ и да намира социалните съответствия у Гогол, за да докаже, че той пълноценно и на изключително високо естетическо равнище изразява силата на руския дух и начина на мислене на руския свят.

„Каква е заслугата на Гоголя в руската литература?” - пита Нешо Бончев, защото от отговора на този въпрос трябва да се определи значението на великия писател и приноса му в историята на Русия.

И отговаря, че „той даде на поезията реално битие, свали я, така да речем, от небето на земята”. Т. е. утвърждава реализма в руската литература. Гогол, в интерпретацията на Нешо Бончев, „показва човека такъв, какъвто е, с всичките му пороци”.

Хуморът му е изобличаване на недъзите и отношение към състоянието изобщо на руското общество. И благодарение на Гогол това общество започва да осъзнава пороците си и да се пита дали наистина е такова, каквото го описва писателят.

Ето как литературата въздейства върху обществото и го кара да се замисля и да търси изход от трудното положение, в което е изпаднало.

7.

Искам специално да се спра на непубликуваната приживе кандидатска дисертация на Нешо Бончев на тема „Преобразованията на Селим III в Турция”, писана на руски език през 1866 година от него като студент в IV курс в Московския държавен университет.

Селим III се възкачва на султанския престол след смъртта на султан Абдул Хамид, умрял на 4 април 1789 година.

Той е племенник на покойния владетел и син на Мустафа III. Важно е да се подчертае, че идеалът за владетел-държавник му е руският император Петър Първи, на когото подражавал във всичко.

Нешо Бончев разсъждава в своя труд за това как в един определен исторически момент, когато е назряла необходимостта от изменения в държавата и общество, винаги се появява реформаторът, който да ги осъществи.

По-сложно е, когато необходимостта е очевидна, а условията не са се появили, обществото не ги е осъзнало и поради това не е готово нито да ги извърши, нито дори да ги възприеме като нужни.

Тогава реформите обикновено започват „отгоре”, по волята на владетеля. Колкото и странно да е, това ги обрича на провал или поне на съвсем минимален успех. Обаче значението им е огромно, защото променят съзнанието на управляващата класа.

Макар че тя най-много се съпротивлява и по всякакъв начин пречи те да бъда проведени успешно. Защото засягат нейния класов интерес и я обричат по същество на гибел. Тези времена са най-сложни и драматични, най-неустановени и несигурни.

Това е драмата и на султан Селим III. За нея пише Нешо Бончев.

Трудът на Нешо Бончев е може би първи български опит във философията на историята. Този опит е повече от успешен и показва равнището на мислене на българския ум, но и определя значението на Нешо Бончев в българската държава на духа.

Още в началото на изследването си Нешо Бончев отбелязва, че раздвижването в обществения и икономически живот в Османската империя в края на ХVIII век е резултат от нахлуващите от Европа идеи на френското просвещение, довели до успеха на Френската буржоазна революция.

Цяла Европа, в една или друга степен и заедно с двете империи - Руската и Османската, е на прага на радикални изменения, които ще доведат до нов обществено-икономически ред и система на икономическите отношения.

Тези държави, които са готови за такава революция, ще бъдат подложени на огромни изпитания, но после ще тръгнат по нов път и ще придобият ново значение в европейската и световната история.

А закъсняващите с реформирането си ще се наложи да изпитат в една или друга степен върху себе си вятъра на промените, който ще ги разлюлее, но няма да разруши статуквото. Обаче ще подготви тези промени, които по-късно неизбежно ще се осъществят.

Нешо Бончев отчита обективния характер на историческото развитие и на историческите необходимости, срещу които никой не е в състояние да се противопоставя успешно.

В същото време той осъзнава колко е голяма ролята на личността в историята, която хората по Божията милост творят. Това, което трябва да се осъществи, се започва с усилията на един човек и после се включва и цялото общество.

Но Нешо Бончев е забелязал нещо изключително важно. Когато реформите започват „отгоре”, не могат да бъдат цялостни и да засегнат всички сфери на обществения живот - най-слабо те се проявяват в икономическите отношения.

Тези реформи са насочени само към една или няколко сфери, които обикновено гарантират сигурността и целостта на държавата. Така постъпва и Селим III, заемайки се да преустрои войската.

Но чрез промените във войската той разклаща цялата османски обществена система, защото във войската е събрана същността на Османската империя, начина на обществената организация, интересите на съсловията, икономиката, имперските идеали.

Самата реформа, която новият султан предприема, е в разрушаване на старото и негодното. А остарял и негоден е принципът, върху който се изгражда и организира войската и се води военното дело.

Най-напред той създал нов Държавен съвет, за да ограничи силно властта на великия везир и даде възможност на способни и отговорни хора да решават проблемите на държавата. И докато в този съвет участвали хора от „партията на Селим”, той помагал на султана и предлагал разумни решения. Но по-късно започнал да му пречи.

Така или иначе тази реформа на държавната власт дала тласък за реформирането на войската.

Селим III променя най-напред артилерията като армейско формирование, което най-много зависи от развитието на техниката и индустрията.

Той познава опита на френската войска и въоръжава турската артилерия с нов тип оръдия, които са по-далекобойно и по-точни. Необходимо било да се изгради нова структура на войнските формирования, за да станат те по-бързи и динамични, с по-голяма повратливост.

Изобщо той възложил големи отговорности на артилерията, стегнал дисциплината й. Но за да стане това, е било необходимо да се постави на нова основа леярството. Изградени били нови пещи, променена била формата им и начинът на леене и полиране на оръдията.

Селим III пристъпил към структурно изграждане на артилерийския полк, увеличил заплатите на обикновените войници, за да привлече повече доброволци. По-високи заплати получили и офицерите; възстановена била дисциплината. По новому бил организиран и обозът.

Султанът-реформатор си давал сметка, че е нужна изключително висока подготовка на офицерския и редовия състав. Затова се подобрило преподаването в школата в Судледже, отпечатани били ръководства за водене на боя, за щурмуване на крепости и изобщо върху военното дело.

Към школата била създадена богата библиотека с книги върху военното изкуство, физиката, артилерията и фортификацията - предимно на френски език. Военните изучили френски и други езици, за да следят нововъведенията в теорията и практиката на военното дело, а и за да слушат лекции на чужди специалисти.

Султанът променил отношение на турците към морето и военноморския флот. Това вече давало други възможности на османската войска и отворило нови възможности пред нея, за да атакува и се отбранява и по море.

Селим III в интерпретацията на Нешо Бончев искал с помощта на армията да преобразува и държавата. Но не успял. Съпротивата срещу промените във войската ставала все по-настоятелна и организирана. В крайна сметка се стигнало до отстраняването на султана.

Трудът е богат на факти, събирани от различни източници. Те придават достоверност и убедителност на изследването. Голямата му заслуга е изводът, че никое общество не може да се реформира, ако не е готово за реформи, не е узряло за тях и не ги осъзнава като насъщна необходимост.

Но и никое общество не е в състояние да спре хода на историята и да се възпротиви успешно на настъпващите в него изменения.

Селим III  е бил султан на Османската империя, в която влиза и България. Това придава нов смисъл на изследването на Нешо Бончев, защото позволява да се съотнесе състоянието на Империята в края на 60-те години на ХIХ век към проблемите, които тя решава в края на ХVIII век.

Става дума за готовността на двете епохи за реформи и доколко българското освобождение зависи от тази готовност.

Самият Нешо Бончев не отговаря на този въпрос. Целта на неговата дисертация е чисто научна и се отнася до историографията, а не до политиката. Но читателят може да си направи изводите и сам.

А това от своя страна е свързано и с възможностите на държавата на духа да влияе върху историята и да вдъхва енергия и смелост у нацията - щом това е необходимо.

8.

През 70-те години на ХIХ век държавата на духа вече е подготвила в значителна степен възкресението на българската политическа държава.

В този смисъл виждаме, че делението на нашата интелигенция от онова време на революционна и просветителска е не само непълно и неточно, но и съвсем невярно.

Защото това е времето на доизграждането на държавата на духа, а не просто на просветителското дело.

И че не става дума за борба на двете основни идеологии - революционната и просветителската, защото такава борба по същество няма - въпреки използваната риторика.

Уместно е да се говори за изграждане и укрепване на държавата на духа във всичките й функции и институции, за да се приближи създаването на политическата държава.

Държавата на духа е националното самоосъзнаване и обуржоазяване, а не просто образование, възпитание и културно въздигане.

В държавата на духа управляващата класа е интелигенцията.

Но това вече е друга интелигенция, която мисли градивно и мащабно и която в значителната си част не са учителите; тук вече виждаме мислители, учени-изследователи, журналисти и писатели, които се обособяват и придобиват съзнание за своята същност и предназначение в историята.

Защото българската история е навлязла в последната фаза на Възраждането.