Карол Николов

ПРИЯТЕЛИ

Когато от смъртта опечалени,
смутени от последния ми ден,
в минутите отдавна предрешени,
ще стъпвате на пръсти покрай мен,

не се отпускайте и не скърбете,
потиснати от горест и тъга.
Ако понякога четете стиховете ми,
ще си говорим както досега.

Ще чукнем чашите си за наздравица,
ще ни изпълни с радост близостта
и от работни думи ще направим
човешко продължение в смъртта,

която зла или добра, ще брани
живота ни от жребия нелек
и ще остави в нас наместо рани
прошка и спомен за един човек.

***
Обичай ме. Обичай ме, защото
непоносимо дълго ще боли
разплакана от остротата на живота
душата ти ранена с думи зли.

Обичай ме, когато в самотата
потъваш неосъществена ти,
когато от бруталността на буржоата
не е поискал никой да те защити.

Не ме забравяй, тука съм, наблизо -
готов на помощ да се притека
и срещу всяка безпощадна низост
да ти подам спасителна ръка.

Не ме щади, мини по мен неумолима
и продължи по своя неизвестен път.
Ако живот щастлив над всичко има,
навярно има и щастлива смърт.

ПОДАРЪК

Подари ми себе си и своето време.
Подари ми думите за нежността -
с луди пориви да ме обземе,
да ме обсеби до край радостта.

Подари ми детството си - приказка златна,
своя бърз и безгрижен вървеж,
младостта си с един непонятен,
но до болка почувстван копнеж.

Подари ми сълзите, с които си плакала -
светли бисери, смях и тъга.
Подари ми обидата, когато си чакала
нежна дума под цветна дъга.

Подари ми своето време незримо.
Подари ми своя безкраен свят
с моя глас зноен и зимен,
с най-горчивия рай и с най-сладкия ад.

Подари ми върховете на моето
круто възлизане
с разцъфтяване, с мъка и зов,
с твоя образ в сърцето - изискан и близък.

Подари ми дарбата да умра от любов.
Превърни тази възможност в необходимост,
както навярно ще направя и аз.
Подари ми моя живот - неповторимо
с теб изпълнен до сетния час.

СЪТВОРЕНИЕ

Не си ли ти неповторимата Венета,
която ще отвори с тръпнещи ръце
писмото от „Радецки” на поета -
обрекъл на Отечеството своето сърце.

Не си ли Мина Тодорова - Яворов
която ще възпей в „Две хубави очи”
и от любовно чувство ще направи
вълшебна музика и галещи лъчи.

Не си ли ти Звънчето, със която
един поет ще трябва да се раздели
и болката - в елегия изпята,
по Дебеляновски и днес ще ни боли.

О, чувствам аз - нагорно във живота си,
че може би и аз съм бил благословен
и с бурната защита срещу злото
от твоята душа съм сътворен.

ПРИЗНАНИЕ

В най-трудните ми дни, когато върху мене
се сипеха вражди и клевети,
до любовта в духа ми прислонена,
оставаше непримирима ти.

И състрадаваше с отдаденост живота ми,
с любовната си грижа - неизменно ти.
И тази грижа ме изправяше пред злото,
и май че само тя ме защити.

Очаквал съм да ме напуснеш уморена
и да не те заваря вкъщи вечерта,
но ти оставаше дори тогава с мене,
когато бях най-сам - отречен от света.

Ти вярваше, че съм добър и свестен
в най-черния ми и самотен час,
че идва нещо светло, неизвестно,
макар не винаги да вярвах в него аз.

Обичах те като сега красиво и тогава,
но думите си влюбени пестях.
От нежната утеха, до коравата
защита на живота ни привързан бях.

Сега изтича вече времето ни кратко,
но и безкрайно във всемира ням.
И знам, че беше хубаво и сладко,
и истински животът беше… Знам!

ЗАЕДНО

Ако все още мога да обичам
и да изтръпвам от докосване с ръка,
ще тръгна пак на път с едно момиче,
което ще ми вярва все така.

И все така до мене прислонено
в очите ми ще вижда радостта,
че точно то за мене е родено
и точно аз съм всичко на света.

И без да се кълнем и да се вричаме
с религиозен някакъв екстаз,
ще вярваме във своето привличане,
в човешката и в земната си страст.

Така е хубаво, че пак сме заедно
и Бог ни подарява още дни.
Животът ни не ще да е безкраен,
но близостта ни с жар ни пияни.

И ако все пак днеска ме попиташ:
„Ще се ожениш ли, учителю, за мен?”
ще знам, че сме запазили душите си
съвсем като във първия ни ден.

ОРЛИЦАТА

Ловецът-препаратор беше точен.
Пречупи се орловото крило.
И изстрелът - безжалостно нарочен,
прекъсна царствения полет зло.

Политна птицата като ветрило.
Жестока болка в миг я преломи
и на скалите - виснала без сила,
със счупено крило се приземи.

А след това се втурнаха лисиците.
И всяка беше гладна - да яде.
Но мощен бе орелът - горда птица.
И нямаше без бой да се даде.

В кръга от зъби и вродена злоба
за стари сметки на небесен цар,
лисиците - предвидена прокоба,
връхлитаха със страх на подъл звяр.

И в този миг се появи орлицата,
и захвърчаха кожи и пера,
и бити, окървавени, лисиците
побягнаха към тъмната гора.

Останаха орлите с препаратора,
със пушката му - гибел при нозе,
на битката жесток инициатор -
орловия живот едва не взел.

Смутен и покорен в душа от птицата,
от любовта и жертвата в двубой,
той завидя орелу за орлицата
и мислеше за нещо свое той…

А тя орела наранен със писък
понесе в небесата без предел
и въздухът свистеше като плисък
далече от лисици и обстрел.

МИНАЛО

Как исках като приказна принцеса
в разкошна къща да те въведа.
Но истинските принцове къде са -
със селски стъпки крачат за града.

Превиват се в мазета и тавани,
додето ревматични изпълзят
в панелните си котурки призвани
на каменния под деца да създадат.

О, селски синове - самотни принцове,
с корави длани, чисти за любов,
сънувахте ли своята провинция
в панелния си сън, в живота нов.

Ще си припомним ли, любима, своето начало.
На шест квадрата гледахме дете
и под едно дебело селско одеало
надявахме се бързо да расте.

А след това строихме дом припряно,
защото бързаше животът ни припрян.
Със домоткани черги дюшемето бе застлано
и за легло - прост нар от талпи прикован.

Но беше дом за чудо и за приказ,
и смислен беше нашият живот,
и радост избуяваше, и бликаше -
самата тя безценна придобивка и имот.

Къде отиде радостта ни, Обич моя,
децата ни далече отлетяха
и ние двама в спомена упоен
двамуваме под старата ни стряха.

Но нека се обичаме, Любов, като тогава
и даже повече в самотните си дни.
Животът ни осъжда на забрава,
но любовта ни грее в златни старини.

ЕЛЕНОВ СКОК

В Делиорманските гори на утрин още мътна,
пронизана от слънчеви лъчи в мъгла,
един елен със скок направи мост над пътя -
във недействителния миг като с крила.

И аз, изтръпнал от видението, трогнат,
почувствах, че възниква в мене мисълта,
ако от помощ имаш нужда, аз ще мога ли
с такъв еленов скок при теб да долетя.

ЗАЛЕЗ

Ела до мен, седни и нека залезът
да ни изпълни с нежна доброта -
от любовта ни някога запалена,
от стария пожар на младостта.

Далече някъде денят потъва
и изтънява светлината като дим,
и гребенът на планината се огъва,
и става синкаво необясним.

И от отблясъка вечерен озарени,
ний се преливаме във залезния час,
и той, завършил своето движение,
със нещо се прощава като нас.

И от предчувствие, възхождащо след залеза,
пред входа предстоящ на вечерта,
и пред безбрежието на всемира ален,
ще те прегърна както в младостта…

КАФЕНЕ

И пак така във края на деня, сантиментално,
в привечерния час, когато си отива
и този ден на времето в архива,
ще те очаквам сам в кафененцето квартално.

И до прозореца на кръгла маса,
додето пуша първата цигара,
ще си припомня пак една далечна гара,
където се изпращахме изтръпнали от щастие.

Където влакът мина и замина
в мига неотразим и нежно-предан,
а аз стоях пред теб и продължавах да те гледам,
тогава и през всичките години.

Навън вали снегът, от осветлението цветен
и снежен вятър надалече го отнася
към всичко вече минало, със тласък
към краткия живот - измамно дълголетен.

И със снежинки във косата ти в безреда
ти ще стоиш усмихната пред мене,
и в тази вечер зимна и студена
душата ми със обич ще те гледа.

ЧУВСТВО

Преди да се обичахме възторжено,
ще можехме ли с теб да понесем
живота си понякога каторжен
и неговия яростен ярем.

Преди да бяхме влюбени по старомодному
като живелите отдавна преди нас,
ще можехме ли дебнещата подлост
да гледаме с презрение в лош час.

Преди душите ни с любов да се прегръщаха,
когато ни отричаха лъжци,
ще можехме ли честно и могъщо
да вярваме във песен на щурци.

Преди да бяхме в пътя си обречени
един за друг до края на света,
обвързани с най-светлата човечност,
ще знаехме ли как изглежда радостта,

когато след мъчителна раздяла
като подарък срещата ни бе,
в душите ни със обич възсияла
като просветнало след бурята небе.

Аз питам себе си: Кажи, поете,
причината коя е с радостта
във себе си възторжено да светим
и като ласка да ни гали нежността.

Душите ни назад от преживяното
са вземали надежда за възход,
за да останат светло дебеляновски
с богатствата на целия живот.

МОЛИТВА ЗА ЕДНА ЛЮБОВ

Не ми я вземай, Господи! Тя беше всичко
в огризания ми от хищници живот,
душа и отчаяние - едничкото,
което имах в пътя си без брод.

Тя бе приела жребия да бъдем заедно
с решимостта на майка и жена
и заедно да извървим до края
пътеката си - винаги една.

С каква неутешима болка тя се бореше,
за да докаже с обич на света,
че само аз измежду хората
за нея съм духът на радостта.

Не ми я вземай, Господи! Прости ми
за общите ни скърби и беди,
и в името на святото й име
живота ми изстрадан пощади…