Стефан Коларов

Когато подготвя книгата си „Антология”, Антон Страшимиров написва през 1921 - 1922 г. диптиха „Из детството”, в който влизат разказа „Чичо” и новелата „Бунт”.

Тези строго автобиографични късове, както ги нарича сам автора, му отнемат доста време и го отклоняват от намислената серия романи.

След като седнах и изчетох неговите Съчинения в седем тома, издадени от „Български писател” през 1962 г., мога да каже, че тези две творби представляват истински малки шедьоври в прозата на именития творец.

В тях той е разкрил своите детско-юношески вълнения от ранните години на своя живот, но така дълбоко, силно и психологически проникновено, че откриваме в тях зрелостта на художественото виждане и изображение.

Всички сериозни изследователи на Антон Страшимиров изтъкват неговото постоянно връщане към лично преживени неща, той доста често разказва нещо за себе си или за събитията, на които е бил свидетел.

Това отговаря на живия му тревожен ум, на неспокойния темперамент и страстното отдаване на идеи и каузи, макар и често да променя позицията си.

Минко Николов е прав когато изтъква, че Страшимиров е написал много романи, но не е написал само романа на своя живот. Всъщност, ако се вгледаме в това голямо по обем творчество, то сякаш е изградено върху романовите отломки на Страшимировата биография.

Спирам се повече върху „Чичо”, защото има нещо магнетично в този разказ, както и заради блестящите изразни средства и находчивото изображение на белетриста.

Въведението е съвсем просто, непринудено и веднага грабва. Антон Страшимиров изтъква, че е роден във Варна, но сочи, че баща му е от Гулина баня, Разложко, а дядо му майстор Никола е зидал църкви в Серско, но турците го убили.

Децата на погиналия българин - двама синове и две дъщери забягнали, за да се спасят в Пиринския край. Името на по-възрастния син е Калеш, а на по-младия Христоско.

Писателят описва причината двамата братя да достигнат чак до Черно море: „Калеш бил дърводелец, ходел с дълги коси, свирел на цафара и макар да бил сгоден за своя съседка, помамил една помакиня, та е трябвало да бяга от злите разложки потурнаци. Тези тогава нарочили баща ми: стреляли му да го убият. Така и тате напуснал родния си кът.”

Във Варна чичото отворил дограмаджийница и си поставил царска фирма. Станал Георги, а Христоско се прекръстил на Тодор.

Разликата в характерите веднага проличала. „Чичо ми бил сприхав човек и голям фантаст, та хората го нарекли Чибрица, а баща ми, като хрисим бил прекоросван Босилко” - разказва писателят.

Истинската история за живота на двамата братя обаче започва, когато те си наели жилище в дома на варненския лозар Демир, който по-късно станал дядо на бъдещия писател. Дошъл в морския град от старопланинското село Яситепе, разположено на левия бряг на Камчия, където неговите жители ловували мечки и вълци в девствените лесове на Лонгоза.

След разправия с един турчин Демир го убил и забегнал във Варна, укрил се и сменил турското си име - станал Желез Драгнев. Оженил се за разградчанката Иванка.

В нейния род също се разправяли кървави истории. Талантливият внук й посвещава следните редове: „Самата своя баба запомних с добро: от нея научих класическите български поздрави и благопожелания, както и „Отче наш” на славянски.”

И добавя нещо много любопитно: „У дома, както и при лелите и вуйковците ми, рядко се говореше български, макар че и двете ми лели, а също и техните възрастни дъщери бяха задомени за македонски българи, които оседваха във Варна като зидари и бичкиджии. Не беше така с челядите на вуйковците ми: децата в тях бяха досущ погагаузени и ставаха фанатични гъркомани. Аз помня мои първи братовчеди, които и след Освобождението бягаха да служат в Гърция и се връщаха с евзонски фустанели.”

Това свидетелство е много показателно за нашите национални нрави. Писателят изтъква и още нещо характерно за големия морски град, че лозарската част на Варна е била изцяло гагаузка.

Турската власт не е успявала да се наложи на непризнаващите ред и закон гагаузи, които са ходели с големи ножове на пояса, пиели много и вършели безумства.

Порядъчният и добродетелен пришелец Босилко успял да изгради сам двуетажна къща в дъното на сляпа уличка. „Около нас се живееше като в малка тъмна република” - почти иронично отбелязва авторът.

Картината, която е нарисувана, е жива, колоритна и дава ясна представа за цялата атмосфера, в която са протекли първите години на бъдещия автор на „Вихър” и „Хоро”.

Старите гагаузи и гагаузките обработват лозята, а младите работят на „скелята”, както всички в Добруджа по онова време наричат пристанищата - спомнете си разказите на Йовков.

Поради големите надници младите гагаузи пият яко или играят комар - на орехи и на ашици. Покорните на мъжете си гагаузки търпят всичко това, но ако мъжът не се е прибрал вкъщи, защото е препил, жената го влачи, налага го с юмруци и си го прибира.

Когато изтрезнее стопанинът, тя пак понася покорно неговите псувни и ритници.

Страшимиров не пропуска да отбележи и това, че по женската част гагаузите са били хрисими хора и то не заради строги нрави, а от добродушие или поради това, че прахосвали всичките си сили по тежката работа, в параходите, а после по веселия, игри и побоища.

Децата, сред които е бил и синът на Тодор, са наблюдавали най-различни сцени - от весели игри и наслади, до разиграни ножове - с мушкания и убийства.

Страшимиров споменава и това, че гагаузите наричат всеки македонец „арнаутин” като подчертава, че те са се бояли от злите българи, дори и от кроткия Босилек, както наричали неговия баща.

За това, което е чул, той разказва: „Тате се явил във Варна при чичо ни с чета зидари, на които бил майстор. Той ще да е обиколил множко области с тази си чета, защото владееше комай всички говорими езици в Турция - включително и цигански.”

В моряшкия град успял да спечели пари, построил си дома, накупил лозя, отворил кръчма с дълбока изба и с постройка за варене на ракия.

А когато една нощ неколцина гагаузи в малката уличка се опитали да го оберат, кроткият божем планинец прострял двамина на земята, а ножовете им изпочупил и на сутринта жена му ги прибрала, за да ги показва след това на децата си.

И като не без самочувствие изтъква: „И въобще ние у дома гледахме извисоко на гагаузите.” Разказва екзотичната история за един стар негър, който работел като колар и копач в лозята на семейството, бил грамаден човек, а се боял от бащата като от турски паша, но вечер разказвал на децата на хубав турски език безкрайни арабски приказки.

Страшимиров откроява с повествованието засилващото се сюжетно напрежение:
„Когато русите минаха Дунава, във Варна изведнъж стана страшно.”

В черковния двор, където се намирало и училището, което вече е започнал да посещава, той вижда трупа на убит български свещеник във волска кола, оплакван от учителя си Димитър Станчев, парижки възпитаник.

След този тежък случай децата стоят затворени вкъщи, пристигат роднини от различни добруджански краища. И още нещо, което е запомнил автора. По това време в града идват много черкези със семействата си и властите ги настаняват в християнските къщи, но тъй като по децата им върлувала едра шарка, жените в тяхната махала се разбунтували.

Неговата майка организирала голяма група гагаузки и започва ръкопашна схватка: „Те биеха с цепеници и кобилици черкезите и черкезкините досущ лудо, поваляха ги окървавени.” Тогава властта дигнала неканените гости, но съседите започнали да наричат майка му „Луда Петруша”.

Изненадващият момент идва с описанието на освободителите, които завземат града: „Голямото събитие беше влизането на русите във Варна. Аз тогава узнах, че съм имал чичо. Казаха, че той, моят чичо, когото прекоросваха Чибрица, бил слязъл тайно във Варна и тъкмо когато последният турски патрул е трябвало да отключи грамадните железни порти на крепостта, да я предадат на Белия цар, тогава от невидяло се явил на бял ат Чибрицата, отнел от „манафите” градските ключове и сам отключил крепостта пред русите.”

Детското любопитство се засилва и Страшимиров го е предал с нескривано вълнение: „Това беше чудото на деня. И аз горях от нетърпение да видя този мой дивен чича. Но при устроеното тържествено посрещане на русите мен насмал не оставиха в къщи при мама, която - не знам защо - също не биваше да иде на посрещането. Разбира се, аз дигнах такъв писък, че сам тате ме поведе за ръка, а по нас се нанизаха батю ми и двете ми сестри. Но мама остана вкъщи възбудено зла, току се опитва да пее. Тя много обичаше да пее - моята майка”.

И продължава: „На посрещането българите се бяха струпали пред своята черквица. Но все пак те бяха налице. А зад тях стоеше неизброима тълпа от гагаузи, арменци, евреи и гърци. Няма никога да забравя безкрайната върволица, която се заниза пред нас - върволица от гигантски коне и над тях тънки ездници, изгубени от гора от пики! И по едно време от тази фантастична конница се отдели един твърде дребен ездник, с червено като рак лице и с побелели мустаки и коси. Той бил моят чича! Дребничкият човек на грамаден кон се прекръсти, после се ръкува с някои посрещачи българи и отмина. Той не се обърна към тате и не погледна към нас, но това не ме учуди - така трябваше да е може би: ние бяхме много мънички, а чичо ми беше казак с препасана сабя с много ордени и възседнал беше невиждано едър кон!”

Вечерта майката измива и облича децата, тъй като „тате щеше да ни води при чича”, както обяснява авторът. Тук само ще вметна, че и в Северозападна България, от където съм аз, в разговорната реч се използва тая форма „чича” - „Чича‘ ми е…”, „на чича ми съседа…”, „негов чича е Петър…” и т. н.

Бащата и децата минават през гръцката махала и стигат до жилището на чичото, влизат в широка стая с много мебели, която се осветлява от троен светилник, поставен на кръгла маса, на която той се храни прав.

За малкият шестгодишен Антон това е естествено: „види се, така се хранеха някъде по света големците, към които аз в душата си причислявах моя чичо.”

Въпреки казаното „добър вечер” и „добре дошел” двамата братя не се здрависват, а и чичото продължава да дъвче, без да погледне гостите. Той сухо казва „Дал бог добро.” И добавя: „Седнете.” След това: „Настъпи мъртво мълчание.”

В това мълчание момчето прави сравнение между лицата на своя баща и на чичото и стига до извода: „Не, чичо не приличаше на тате!” След като е изминало достатъчно дълго време, бащата казва „Да си ходим, деца” и едва промълвя: „Сбогом, бате.”

След тази среща вече в дома на Тодор нищо не се говори за големия му брат, който явно е заминал с войските към Одрин… Когато обаче войната свършва, бащата се записва в милицията, тогавашната първа българска войска, и както се узнава, негов командир е бил чичото.

Но идва неочакваното зло: бащата заболява от синя пъпка и повиканият лекар само констатира безнадеждното положение… Момчето забелязва, че майката се облича и изчезва някъде. „Аз съм запомнил каква беше тя когато се върна: мъртвобледа, хапе си устните, тръшка се о земята и пищи тъй, че събра жените от цялата сляпа уличка. Излезе, че мама е ходила при чича ни, но той я изпъдил, като й казал: „От тебе ще търся брата си.”

След това вече Антон Страшимиров разкрива тайната на тая семейна сага: оказва се, че майката е била първата годеница на чичото, даже вече подготвяли и сватба, но на турския Байрям един исполински негър повалил всички турски пехливани на празничните борби.

Тогава пламнал сприхавият чичо и искал да се бори с грамадния чернокож борец. Пред хилядния насъбран народ за забавление якият мъж сграбчил дребосъка и го запратил като топка сред събраното множество.

Вечерта в дома на лозаря Демир имало плач и клетви - годеницата не искала да види вече опозорения си годеник! Отхвърленият влюбен напуснал дома с надеждата неговата изгора да премисли, но се случило неочакваното: Тодор вдигнал сватба с годеницата на своя брат!

Краят на разказа е изключителен: в деня на погребението на преждевременно починалия по-млад брат чичото не идва, но още на следващия ден той се явява в къщата на брат си с някакви хора и описва всичко.

Страшимиров обяснява, че години по-късно разбира какво е станало след като майка му се омъжва за втори път и децата остават на негови ръце.

Ето обаче финалът на творбата: „Но тогава, на утрото след татевото погребение, аз се боях от чича и го мразех. А на съботата мама ни събуди в зори, пристегна ни и ни поведе към гробищата. Тя се припя отдалеч, та и ние по нея. Но когато наближихме пресния гроб на баща си, ние онемяхме един след други - сковахме се и онемяхме: върху гроба лежеше човек и гласно ридаеше! Това беше чичо ни, ние го познахме по казашката куртка… Той лежеше и ре’ваше от плач. Сега стана нещо странно: лицето на мама просия! Тя ни направи знак с пръст на уста и ни поведе. Вървяхме на пръсти към татевия гроб. Обаче скоро чичо се сепна и ни загледа отчаян, като човек, на когото е разбулена най-заветната тайна. Той скочи на нозе с глух и треперлив стон. После стисна с две ръце главата си и избяга.”

Съвсем не подценявам и новелата „Бунт”, която също е автобиографична. В нея Страшимиров се връща към времето, когато останал без родители, той митарства и стига до Русе.

Там слугува в една кръчма-гостилница, намираща се в долния етаж на дома на мировия съдия Стефан Късогледов. Заведението „върти”, както се изразява авторът, бай Миньо.

Сюжетната линия започва от нощта срещу 19 февруари 1887 г., когато няколко играещи комар рибари остават до много късно, „застрастили в играта си”.

По едно време се чува стрелба някъде из града. Постепенно залповете зачестяват и на тринадесетгодишния слуга това изглежда като избухнала война в града.

Страшимиров е предал цялата атмосфера на събитието именно през погледа на момчето, което е бил тогава и това придава на неговия разказ непосредственост и психологическа сила.

До тревожното утро часовете минават напрегнато, а когато се „провиделява навън” идва и собственика на дома Късогледов - „един къс, столоват, вървящ с твърди стъпки строг човек”.

От разговорите на малкото посетители слугата разбира: „дигнал се на бунт майор Узунов със своя полк от пионери, но нему се възпротивил полкът на пехотинците, та сега двата полка се биели.”

От историята се знае, че става дума за Офицерския бунт срещу Регентството и правителството на д-р Васил Радославов.

Началникът на Русенския гарнизон майор Атанас Узунов и командирът на Трета пехотна бригада подполковник Димитър Филипов не приемат напускането на княз Александър I и оказват въоръжена съпротива, подпомогнати от пионерните части, но Пети пехотен дунавски полк остава лоялен. Именно това е видял Страшимиров, намирайки се в дунавския град.

Сцената с тримата ранени войници, разговорите, предпазливото поведение на възрастните впечатляват.

Темата за страха и смелостта изпъква в условно да я наречем така първа част на новелата. Във втората част се налага по-отчетливо темата за родолюбието и предателството.

Поради разрастващия се бунт, придвижването става трудно, а бай Миньо кара слугата да отиде да купи хляб от македонската фурна и да го занесе на Късогледов.

Описанието, което следва, е предадено майсторски от писателя. Момчето отива до фурната и от там, нарамило чувала топъл хляб, тръгва обратно, но среща неочаквано препятствие - грамадни и страшно угоени маджарски свини, които не са били хранени заради събитието.

Изгладнялото стадо свини, отчаяния опит да бъдат спасени хлябовете, объркването и уплахата придават на картината невероятно внушение. Наизлезлите от кръчмата хора и техните викове да захвърли хлябовете се оказват отрезвителни и спасителни.

По-късно, водено от любопитството, невръстното момче иска да отиде на Дунава, за да види какво става. Въпреки че отначало бай Миньо не се съгласява, след това пуска своя помощник и той става свидетел на преследването на избягалите от казармата офицери и на техния опит с лодка да отидат на отвъдния румънски бряг.

Интересно е предал, чрез своите спомени Страшимиров реакциите на гражданите, които следят с вълнение ставащото.

Той описва един върхов момент от тази драматична картина: „Когато навалицата, която ме влачеше, престана да се движи, аз забелязах накъде се протягаха всички вратове, та приклекнах на земята и запълзях по тази посока между краката на хората. Е, посритваха ме, но аз не се отчайвах. Така достигнах най-после една празно място около няколко хора с много ордени. Сред тях беше и възниският, тантурест и румен управител Мантов, когото неведнъж бях виждал да сочат хората (кой не трепереше тогава от управителя Мантов в Русе!). Аз се изправих на нозе комай до самите тези големци; бях зашеметен от пълзенето и от ритниците по мене; очите ми пареха - налели се бяха, види се, с кръв; а се бях така окалял, че като се огледах, зинах и почнах неволно да се отърсвам, та дигнах около себе си облак прах. Ето това стана причина, струва ми се, да се случи онуй, от което ми е чоглаво на душата и досега. Някой ми хвана кораво ръката, с която се търсех, после ме загледа сърдито и аз се уплаших. Види се, това омекчи тоя човек, та той ме хвана гальовно за раменете и ме насочи напред, като каза: Гледай, момче!”

Пред погледа на малкия зрител стоят заловените бунтовници - със замръзнали шинели, с почернели лица, очите им хлътнали…

Момчето чува и неспирните ругатни към пленените офицери и в тоя момент един снажен господин с бомбе на главата и с кръст за храброст на гърдите, го грабва за подмишниците и го повдига до главите на всички, насочва го към майор Узунов и изкрясква: „Пред тебе стоят и бъдещите поколения, предателю! Дигни глава, изверг, и виж погнусата и възмущението на това дете!”

Майор Узунов стои с изцъклени очи, безмълвен. А видният русенски гражданин продължава: „Малко българче, този е предателят на България: заплюй го!” И авторът пише: „Аз плюнах, какво ще му е, щом е такъв редът!”

Когато се връща в кръчмата момчето чистосърдечно разказва случилото се, но изведнъж забелязва, че постоянните посетители стоят като замръзнали и го обгръщат със студенина, а бай Миньо отбягва да го погледне.

Това заплюване на майор Узунов решава неговото положение на слуга. Възрастният кръчмар му казва, когато всички си отиват: „Ти не си вече за тука… След това, което си направил днеска - не си! От утре та не ща.”

Без пари, пеша, изгоненият невръстен помощник тръгва по гористото Делиорманско плато за Варна.

Както е известно Офицерския бунт в Русе е смазан жестоко, Военно-полевият съд осъжда на смърт чрез разстрел майор Ат. Узунов, майор Олимпи Панов, капитан Г. Зеленгоров, Тома Кърджиев…

За Антон Страшимиров остава суров нравствен урок завинаги.