Атанас Звездинов

МОНОЛОГ НА ХВАЛЕБСТВИЕТО

На мене няма кой да устои.
Дори дилемата „или-или”.
Приемат ме. И рано или късно
аз своя плод успявам да откъсна.
Аз песен съм, дори и да съм шум.
Омайвам вещо като скъп парфюм.
И непрекъснато ме претворява
измамното усещане за слава.
И себелюбието ме възнася,
но гледам предпазливо всяка класа.
И без да имам своя висота,
не знам за мен заключена врата.
Единствено съм аз - без дух и тяло,
което е навсякъде успяло.

МОНОЛОГ НА ДВУЛИЧНИКА

С лице напред, но и с лице назад -
така ведно приемам тоя свят.
С лице наляво и с лице надясно
знам винаги, което е опасно.
С лице нагоре и с лице надолу
съм известен какво ме би проболо.
А вие пак, тъй както му е ред,
единствено се вглеждайте напред
и не преставайте да ме корите,
че този ми живец тъй упорит е.
Аз нямам съпротива и предел,
че няма откъде да се е взел.
И накъде - към рая или ада -
не може нищо да ме изненада.

МОНОЛОГ НА КЪСОТО СЪЕДИНЕНИЕ

Съединение съм, но прочуто,
че се събират огъня с барута.
И всеки има срещу мене хъса
презрително да ме нарича късо,
но аз съм дълго - мога да ви срещна
нерядко с предистория небрежна.
Не се оплаквам, че ме подценяват -
към себе си небрежни са тогава.
И електрика, или политика
тогава се налага да ме вика.
Аз идвам не възмездие да търся,
а за да опреснявам памет къса.
Защо гневът ми див е и опасен:
Енергия не стига до целта си!

МОНОЛОГ НА ГУЗНАТА СЪВЕСТ

Когато се почувстваш, че потъваш,
ще разбереш какво е гузна съвест.
Човек във своите дела се дави,
нечестно нещо ако ще направи.
Но много рядко сам си го признава.
При него ще ме търсите тогава.
Че не успявам често ме е срам,
да бъда тук или да бъда там…
И затова аз предизвиквам риска
да не ме има, който ме поиска.
Така че не мислете, че ме няма,
а отговорността ми е голяма.
Най-трудната ми истина е тая:
пред себе си нещата да призная.

МОНОЛОГ НА НЕИЗВЕСТНОСТТА

Аз бих могла и да обнадеждавам,
най-светли обещания да давам.
Но бих могла и истински да плаша
и да забъркам най-горчива каша.
В която вече няма го Духът,
а се таи на дъното страхът.
Тогава съм наистина опасна,
макар и неизбежна и негласна.
Със сигурност да предвещавам крах,
душата преизпълнила със страх.
Най-сигурно усещат, че ме има,
когато съм съвсем непоносима.
Спасително е, че като изчезна,
изчезва мигом гибелната бездна.

МОНОЛОГ НА ДОНОСНИКА

За всичките писания въпросни
отдавна ме нарекоха доносник.
Но с чиста дейност, с чиста съвест аз съм,
защото най-съзнателно донасям.
И доносът на истина почива.
Не е ли каузата справедлива?
Упрекват ме, че бил съм станал сръчен,
че всеки донос ми е бил поръчан.
Че вършел бил съм работа на други…
Че са платени моите услуги.
Каквото и да се говори, вижте,
кой днеска върши работа за нищо?
А и не мислите ли, че е скромност висша,
че пак забравил съм да се подпиша?

МОНОЛОГ НА КОЛЕБАНИЕТО

Винаги ще ме боли
от спирачката „Дали?”.
Тъкмо втурна се, и ето-
тя ме свие под сърцето.
Но пък хич не ме боли
за възможността „Или”.
Тя е повече от всички
неотваряни вратички.
Спирам ли, или повеждам,
аз съм винаги надежда.
Затова и затова
блъскам своята глава.
Все пак, че помагам зная.
В него не се колебая.

МОНОЛОГ НА КОВАРСТВОТО

Светът открай докрай е мойто царство.
Не трепвайте от името Коварство.
С обноски фини вредом съм известно,
но не ме питайте какво е честно.
Готово съм дори да влезна в ада,
такъв въпрос за да не ми се пада.
Да се общува с мене е приятно.
И вярват ми, дори и многократно.
Докато между моите прояви
не се изпъчи някоя наяве.
Доброжелателството мнимо може
така необратимо да изложи.
Успехът ми, най-ценният, това е,
когато никой не ме разпознае.

МОНОЛОГ НА ТРОЯНСКИЯ КОН

Бе замисълът им предателски отровен -
на други. Аз не съм виновен.
Кажете, как да е вината моя,
че други влезли са чрез мене в Троя?
Но има може би вина такава,
която векове не се прощава.
И чудно, че във всички времена
си има нарицателна вина.
Изглежда, че не я отменя нищо,
когато е погубила огнище.
Какво е дал и кой какво е взел,
не съм аз който си поставя цел.
Измина вечност. И с търбуха празен
аз пак съм мразен.
Вечно ще съм мразен.

МОНОЛОГ НА БУШОНА

Подмамен от добрия тон,
се съгласих да съм бушон.
Да пазя цялата система,
когато бъде застрашена.
И да предотвратя пожар,
останал сам да съм макар.
Но много скоро се разбра,
че с мен играта е игра.
Избрали бяха ме такъв,
за да посрещна удар пръв.
Но съкращение дойде,
бе ясно - няма накъде,
преди решителният час
от всички първи гръмнах аз.

МОНОЛОГ НА БУКВИТЕ

Буквите сме - гласни и съгласни
и едни със други съучастни.
Заедно изграждаме, което
вече е от смисъла прието.
Но строим го според правописи.
Резултатът от това зависи.
И ако го нарушим, тогава
всяка бди да се съпротивлява.
Помежду ни има и такива
дето не оказват съпротива,
независимо къде ги слагат,
те приспособяват се веднага.
Буквите сме гласни и съгласни,
ала има, има и… безгласни.

МОНОЛОГ НА ДЪВКАТА

Вероятно ми завиждат -
постоянно ме обиждат.
Че по някаква привичка
все на мен наричат всичко.
И, разбира се, най-вече
онова, което пречи.
А съм толкоз безобидна,
за да бъда толкоз видна.
И на мен, това ме дразни,
все неща наричат празни.
Но защо да се обиждам,
преднамереност щом виждам
и е халът ми такъв, че
важното е кой ме дъвче.

МОНОЛОГ НА ЕЗИКА

И който и каквото ще да вика,
най-трудно е на мене, на Езика.
Виновен съм, ако продумам тайна,
макар за мене тя да не е знайна.
Виновен - винаги, когато споря,
без да е важно за какво говоря.
За всичко все съм аз виновен, даже
голяма глупост някой ако каже.
Виновен съм дори ако съм млъкнал,
защото друг тогава бил изпъкнал.
И толкова бакии аз оправям,
но винаги зад зъбите оставам.
В едно съм сигурен - дори на сън
не искам между зъбите да съм.

МОНОЛОГ НА ЗЛОТО

Какво съм? Трудно ще ви кажа аз.
Но как бих съществувало без вас?
Без хората мен щеше да ме няма.
Но не за мен, за вас било би драма.
Аз знам, че никога не ме обичат.
С каквито имена да ме наричат:
злопаметност, злорадство и злословие,
злонравие, зломислие, злосторие,
коварство, завист, злоба и злина -
не моя са, а ваша са вина.
Не е опитал никой да го крие -
това сте вие, да, това сте вие.
Забравило какво ми се е щяло,
ви казвам, че без вас ще съм без тяло.

МОНОЛОГ НА ПОКАЗАЛКАТА

За миг дори не мисля, че съм жалка,
а се гордея, че съм показалка.
Присмиват се, че сочела съм само,
каквото има и каквото няма.
Че продължение съм на ръката
и че без нея съм била саката.
Че нямала съм нищо, нищо свое…
Аз знам - съсредоточението то е.
Открихте ли добрата ми страна:
събирам мислите ви във една.
Гордея се, че който следва мен,
естествено, е съсредоточен.
И с други думи, който ме последва,
със сигурност ще може да напредва.

МОНОЛОГ НА НЕДОМЛЪВКАТА

Откак се помня питам се дали
в мен някаква вина не се всели,
че все недоизказано остава
това, което искам да оправя.
Дали така е, че съм си втълпила:
Не се поправя никога насила?
Та аз подсказвам неведнъж и дваж,
и да упорствам, изход подходящ…
Коя съм, всъщност от морето чух,
защото то се движи в моя дух:
Каквото и когато да река,
не трябва да забравям за брега.
Затуй с вълната съм една и съща -
донякъде отива, и се връща.

МОНОЛОГ НА ТЕФТЕРЧЕТО

Трудно някой ще се перчи,
че е като мен тефтерче.
Тука са необходими
тайни, но общозначими.
И които са побрали
само във инициали.
От тефтерчетата разни
има най-разнообразни,
ала като мене няма -
аз съм безподобна драма,
в тайните ми щом са скрити
ключовете на съдбите.
Подразбра се и е ясно:
вече съм взривоопасно.

МОНОЛОГ НА ПОДКУПА

Когато гледате везната,
ще ме намерите в средата.
Би трябвало да е единен
и изводът - че съм невинен.
Нали не съм навел, по чудо,
ни лявото, ни дясно блюдо?
Когато вземаш, е приятно.
Когато даваш пък - обратно.
Не знам какъв ви е проблема,
кого упреквате тогава:
Виновен е и който взема,
виновен е и който дава?
При тази сложност на въпроса
аз отговорността не нося.

МОНОЛОГ НА ИЗНЕНАДАТА

Не знам на мен ли само ми се пада, -
смутено споделила Изненада, -
но все съм неочаквана и плаша
и обвиняват ме за всяка каша.
Дори добронамерена и веща,
не мога да си определям среща
и колкото, каквото да подхвана,
най-често се оказвам нежелана.
И от това, усещам, ме боли.
Нали тежи самотността, нали?
С каквито да ме нарекат слова,
не бих ви пожелавала това.
А този монолог не е награда,
а е за мен същинска изненада.

МОНОЛОГ НА ПОДТЕКСТА

Не съм приемал никога за драма
това, че всъщност видимо ме няма.
Когато Текстът ясното показва,
аз сякаш скрит съм в неговата пазва.
Но там е Смисълът, и свит до мен,
изцяло се показва някой ден,
когато точна мисъл ме повика
да се люлеем с нея на езика.
По обяснима някаква причина
се вижда - мойта работа е фина.
И както на гърнето похлупака,
така и Текстът мен - гърнето чака.
Отхлупи ли се похлупакът, ето
тогава виждаш скритото в гърнето.

МОНОЛОГ НА ПРУЖИНАТА

Аз приличам на мнозина,
въпреки че съм пружина
и че притежавам сила,
без да ме е украсила.
По традиция вековна
само аз съм си виновна,
че не предприемам риска -
слушам, който ме потиска.
И дори да ми отива,
не оказвам съпротива.
Както и да ви се струва,
приликата ме вълнува
със народа - вечна плячка:
свикнали сме да ни мачкат.

МОНОЛОГ НА ПАРОДИЯТА

Не съм, а и не искам поначало
да бъда ваше криво огледало.
Защото в него, докато сте живи,
ще се оглеждате все криви. Криви.
А моята безхитростна идея
е оздравително да ви разсмея.
И не с това, че ви се подигравам,
а че възможност винаги ви давам
да се огледате не в огледало,
а в свойто поведение изцяло.
Откак светувам истината водя я
и съм известна с името Пародия.
Не ме е осъзнал, изобщо не е,
който се сърди, а не се разсмее.

МОНОЛОГ НА БОКСОВАТА КРУША

Обикновено си мълча и чакам,
за да поема първата атака.
Мълча си и когато ме нападат
и не очаквам никога пощада.
Печеля или губя в мача зноен,
мълча, та влог във бъдещето то е.
Създадена съм да мълча навярно
и да понасям - честно и коварно.
Мълча, ала по своему говоря
как трябва да се победи партньора.
Мълча и няма кой да ме подвежда,
но проговарям, губят ли надежда.
Не става шампион, който не слуша
какво му казва боксовата круша.

МОНОЛОГ НА ПАРАВАНА

Не от мене е избрана
участта на Паравана,
но от мене е избрана -
безпристрастен да остана.
И съдбата ми да крия,
не е моята стихия,
резултати ме привличат,
че зад мен се преобличат -
с мисли, с истини и дрехи,
с неуспехи и успехи…
Там, зад мен се преговаря,
хваща се и губи вяра
и на съвест да приличат,
всички там се преобличат.
И вълнение усетил,
на едничкия свидетел,
бих прикривал всичко там, но
важно е да не е срамно.

МОНОЛОГ НА ИМИТАТОРА

И аз си имам номер във живота -
успешно да се правя, че работя.
Пестях си силите за всяко нещо,
а се преструвах, че го правя вещо.
Преструвах се, но кой да забележи -
край мен работеха със сили свежи.
Учудвах се, щом ме обземе скука.
Разбрах - така е с който си мъждука.
Тъй мина си животът, а накрая
разбрах, че бил съм само запетая.

МОНОЛОГ НА СЕМЕТО НА СЪМНЕНИЕТО

Е, аз съм си такова зрънце -
пониквам даже и без слънце,
без топлина и без вода,
но почва ми е нужна, да!
Че всичко със това започва -
да има само пръстче почва.
И ето, аз я усвоявам,
на друго зрънце не я давам,
докато я превърна в плетка
единствено на мойта сметка.
Най-бързо никна, ето на,
от всички други семена.
И съм единственото семе,
което иска само… време.

МОНОЛОГ НА МИШКАТА С КЪСМЕТ

Бях от късмета си избрана
да стана мишка в ресторана.
Ела да видим, хайде де,
как се яде и се краде.
И с други, без да ми се иска,
превърнах се в специалистка:
научих толкова измами,
че няма кой да ме засрами.
И да призная, грях не грях,
и доста нещо посъбрах,
та внуци и правнуци нека
да споделят съдба по-лека.
Но трябва, трябва най-напред
да имаш някакъв късмет.

МОНОЛОГ НА ЕЗИКА

Щом пази тайна, всеки вика:
„Недей ме дърпа за езика.”
Като че съм му вързан в кърпа,
та всеки може да ме дърпа?
Щом искам, няма да се дам -
добре какво е тайна знам.
И се насилвам да не бързам.
Не мисля за кого добър съм.
С „Недей ме дърпа за езика”
не всеки ще ме предизвика.

МОНОЛОГ НА КАЛТА

Как може да не ми е жал -
с погнуса ме наричат кал.
Не съм приятна често, да,
но с мене и лепят гнезда.
И често съм незаменима
и благославят, че ме има.
Внимателните не се калят -
в мен глупавите се търкалят
и обичайно в мен потъват
онези, дето нямат съвест.
Ту кал по тоя, кал по оня…
Не виждат, че им слагат броня.
Да, за когото падне духом,
съдбата често бива глуха,
но често бива оцелял
друг, по когото хвърлят кал.
И може да не съм вълшебна,
но ето - има кал лечебна.

МОНОЛОГ НА БЕЗГРЪБНАЧНИЯ

Сами разбирате, че няма как
да си поръчам отсега гръбнак.
Щом досега съм бивал безгръбначен,
то отсега нататък няма начин.
И да се отвращавате от мен,
и аз веднъж ще бъда откровен:
Не съм я имал, за да ми се връща
осанка, дето ми е неприсъща.
И немислимо е, и няма как
на някого да присадиш гръбнак.
И нека затова не се обижда
човек, гръбнакът му че не се вижда.
Едва ли друг, с гръбнак, ще разбере,
че мене и така ми е добре.
Преодолявам всяко нещо сложно,
което е за него невъзможно.
И няма безгръбначен, който чака,
случайно да му подарят гръбнака.

МОНОЛОГ НА СИТОТО

Каквото и да станe, упорито
се пазя само да не съм пробито.
И да не спирам никога да сея,
докато неизбежно остарея.
Докато неизбежно, ето на,
не оценяваш принос, и вина…
А аз, за жалост, съм било безспорно,
отколе, преди всичко отговорно.
Че знае се от всички времена -
запазвам само едрите зърна.

МОНОЛОГ НА ВЕСТОНОСЕЦА

„Очакван или неочакван днес,
обречен съм, щом нося лоша вест.”
Това, макар да не е никак честно,
почти на всеки вече е известно.
Но всички запознати са с обрата,
когато съм носител на добрата.
А някой питал ли се е защо -
нима не е едно и също то?
И ето че неистово навлизам
в дълбокия човешки егоизъм.
Излиза, че ако е застрашен,
човекът отмъщава си на мен,
а в щастието си ме уважава…
Къде е справедливостта тогава?
Кога е ролята ми по-призната-
да съм ту пръст, ту пръстен на съдбата?
Орисниците може би са груби,
че пръстът не, а пръстенът се губи…

МОНОЛОГ НА ЛЕДОРАЗБИВАЧА

Разбивам ледове - това ми се отдава.
Скове ме лед, напредвам и тогава.
И се измъквам, пътища проправям.
Какво от мен очакват, не забравям.
Напред и все напред, неустоимо.
За мен животът е едносезонен - зима.
Но всеки е предназначен за нещо,
и трябва да го овладее вещо.
Почти се справям с всичко, ала нека
все пак да се поуча - от човека.

МОНОЛОГ НА ОРЕОЛА

Единствено тя - Истината гола
не се стреми към мене - Ореола.
Ръце протягат самозванци разни
и се разбира, че това ме дразни.
Призван да съм венецът на достойни,
да изтърпя негодни многобройни.
И нищо, че така стоят нещата,
опитвам се да пазя висотата.
О, само който е от мен на косъм,
единствено той знае за какво съм.

МОНОЛОГ НА ПРАХА ВЪРХУ ТЪПАН

Мисъл някаква за съпротива
нито имам, нито ми отива.
Докато ме има, и ме няма.
Тъпанът пушилка е голяма.
Думка-лумка и за мен нехае.
(Вярно, работата му това е.)
Мястото ми не е върху него.
Но това е моето пък его -
как да оцелея върху тъпан.
Тази висота била би скъпа.
Не е самоцелно, че е сложно
тъпана да бие денонощно.
Но, изглажда, него го е страх,
ако спре, да не потъне в прах.
Тъй че отговорът не е лесен -
вреден ли съм аз, или полезен.
И разбран ли, неразбран, съм тръпен.
Не дай боже да си прах на тъпан.

МОНОЛОГ НА ОГЛЕДАЛОТО

Щом имате за себе си представа,
във мен не се оглеждайте тогава.
Мислете си, че знаете какво сте,
забравяйте това какво ви коства.
Така ще сте доволни и щастливи
и няма да си търсите мотиви…
Погледнете ли в мен, това е риска
да не е там, каквото ви се иска.
Виновно ли е Огледалото тогава
за образа, когото отразява?

МОНОЛОГ НА МИКРОФОНА

Завиждат ми, че съм около трона.
(Съдба такава има микрофона)
Но за какво съм там, защо съм там
това навярно само аз си знам.
И да съм с биография прочута,
от толкова различни интервюта,
навярно ме презират точно тия,
които се налага да ме крият.
Щом работата си прилично върша,
ако успея смислите да свържа,
не се срамувам от това къде съм.
Достатъчно е да съм бил полезен.
И нека мислят, че доносник аз съм,
зависи на кого какво донасям.
Така че в крайна сметка аз си зная,
че се боят къде ще ми е краят.
И за да бъда микрофон достоен,
бдя днес какво е, не какво било е.

МОНОЛОГ НА ИЗКЪЛЧЕНИЯ ЕЗИК

Веднъж и аз реших да не спестя
хвалебствие за посредствеността.
Усетих как изкълчих се тогава
и вече не можах да се оправя.
Каквото и да кажех, чувствах как
изкълчено явяваше се пак.
Вече не бях като преди харпуна,
а някаква угодническа струна.
Допуснатата грешка бе злочеста.
Веднъж изкълчен, как да се наместя…

МОНОЛОГ НА ПАПАГАЛА

На протест се бяха насъбрали
с хората и много папагали.
Нищо лошо. Правеше им чест,
че са солидарни, на протест.
Ала многотията зазижда
и напред едва-едва се вижда.
Та един на друг ухо подали
препредаваха си папагали:
„Някой казал, друг разказал,
друг навярно го размазал…”
И в това им разнородно тяло
Искането беше забръмчало.
Всекиму се искаше да иска,
без да разбере какъв е риска…
И остана някаква си фраза -
викали я, ама кой я каза…
Нито чул съм, нито съм видял.
Но ми стига, че съм папагал.

МОНОЛОГ НА ГОРЧИВИЯ ОПИТ

Не зная как ли съм останал жив.
Наречен съм с най-мекото „горчив”.
Че в колко трудни пътища се спъвах
и в колко неприятности потъвах,
за да се появя сега пред вас
и да се осмеля да имам глас.
Разбрах: Най-важното е паметта -
към бъдното най-вярната врата.
И без да мисля пак какво ми коства,
доволен съм сега, че аз съм моста…