ОБИЧ
Тодор Стаматюски бе по-голям и от върлина - боят му надхвърляше три аршина (1). По онова време в селото нямаше порта за него - речеше ли някъде да се провре, редовно свеждаше глава. Правеше ли обаче селям на турчин, като че ли гуглата му стоеше по на височко…
Вярно, че по-рядко ги срещаше, щото повечето време беше из баирите, ама и когато ги видеше, много-много не им цепеше басма. Макар че - да не си кривим душата - и той като всички люде в Павелско, гледаше да стои по-далече от тях…
Тодор рано-рано свърши с ученето. Учи, колкото учи при даскал Стратю, и баща му, взе, че се разболя. А братята му до един бяха по-невръстни от него и той - ще-не ще - смени паничката с пясък с овцете.
Че изучи изтънко овчарлъка - изучи го, ама какво е овчар без песен? Дърво без корен. Затуй и Тодор хем пееше, хем и свиреше. Надуваше и гайда, ама като че ли извеждаше овцете повече с кавала. Изглежда, щото му пестеше място - турне го в пояса, скимне му да свири, бръкне и хоп - готово!
Кавалът на Тодор беше втори поред, щото първия го строши по главата на един турчин. Тъкмо свиреше, когато османлията се опита да му краде агне, та нямаше друго под ръка. Ама нали си бе оварда (2), сетне даде агнето на неговата кадъна за Курбан-Байрам, че бяха сиромаси…
Вторият кавал му го хариза дядо Петко, че уварди от глутница внучката му Петранка, с която сетне се загалиха и се случи тъй, че старият овчар дочака и правнуци…
Вярно, че онова робско време не бе никак за свирня - турският агалък се ширеше надлъж и шир - ама нали челяк има нужда чат-пат да се поразтъжи с песен. И по-жална, и по-весела. Според зора си…
А на Тодор, като му се досвиреше - свиреше, хич не го бе еня за времето. Не го правеше напук. И да искаше, не можеше без песен - даваше мило и драго да попее! А какъв топъл, меден глас имаше… Свирнята му пък бе тъй омайна, че засвиреше ли, къра онемяваше…
И друго много обичаше овчарят. В билюка си имаше един вакъл коч (3). Нарочно го кръсти Драго, щото сърцето му преливаше от драгост, като го видеше.
Ама и животното му отвръщаше - очите му, които инак гледаха на кръв всичко наоколо, светваха, щом чуеше гласа на сайбията. Че коча си го биваше - дума да няма!
Изглежда обаче, че и той си го знаеше, защото се разкарваше сред овцете тъй важно-важно, все едно им е господар. И му се падаше! Като отмахнем, че тежеше барем сто оки, дотолкоз беше каматен (4), че другите овчари извръщаха глави от него, чак когато стадата им се изпогубеха нейде.
Голям красавец беше Драго. От възчерното му лице гледаха две въздребни очички, които се подаваха едва-едва изпод валмо от вълна, над което се ширеха два грамадни и по-извъртени от на муфлон рога. Не дай си Боже, да удари някого с глава - все едно гръм го удря!, кокал до кокал няма да му остави…
Освен да се бори, на един коч прилягаше да е важен, затуй рано напролет - като го стрижеше - Тодор нарочно му оставяше алъци (5).
И как да не оставя, като още в памтивека овчарите точно затуй бяха взели от турците тая дума алък - гордост, щото всеки сайбия виреше нос, като ги видеше да се размятат от гърба но коча си.
Както си му е редът, всички гледаха алъците да са по-източени, а Драговите бяха толкоз провесени, че от време на време галеха земята…
Освен че имаше гиздило, Тодоровият галеник беше и коч на място - рипнеше ли на овца, семето му на вятъра не отиваше! По Петковден прескачаше билюка, а през първата неделя на март почваха да проплакват рожбите му, коя от коя по-гиздава…
А инак Драго като челяк се сещаше. Гледаше овчарят право в устата, все едно разбира какво му говори. Когато пък Тодор подхванеше да свири, кочът - и на другия край на стадото да беше - гледаше да наближи сайбията си.
По сума песни се заслушваше, но на една и стоеше диван чапраз, а и на овцете не даваше гък да рекат! Ей тая песен го караше да немее:
Овньо льо вакъл, каматън,
дошло е време, овньо льо,
от тука да са вдигаме,
от височкаса планина.
Утре ще, овньо, да минем
през нашно село голямо.
Височко вдигай главана,
нисичко спускай алъци,
ситънко стипай (6) с ножинки,
дорде през село минеме.
Всичкине тебе да гледат,
на мене да ми завидят.
Въобще Тодор и Драго много се галеха и спогаждаха, ама…
Веднъж овчарят свъртя билюка до Винека и кръстоса нозе на една скала, сетне извади кавала от пояса и се унесе…
По някое време подкара и “Овньо льо вакъл, каматен”, като сегиз-тогиз поспираше да пее, сетне пак вдигаше свирката. Както се и очакваше, Драго занемя, щом я чу, ама - не щеш ли - изведнъж наведе рогата и тръгна…
Вярно, че не му налетя в гръб - до последно челякът го гледаше и не вярваше на очите - ама тъй го изтряска, че той полетя в урвата…
Насетне овчарите разправяха, че по среднощно време откъм Винека долита омаен глас на кавал, а селяните, които знаеха как се галеха Тодор и Драго, клатеха глави и викаха:
- И Господ взима първом людете, дето най обича…
——————————
(1) - аршин (тур.-пер.) - мярка за дължина, равна на около 69 см
(2) - оварда (тур.) - щедър, с широка ръка
(3) - коч - нескопен овен
(4) - каматен (гр.) - хубав, красив
(5) - алъци (диал.) - неостригани ивици вълна по гърба на остриган овен
(6) - стипай (диал.) - стъпвай
