Атанас Звездинов

МОНОЛОГ НА ХОРИЗОНТА

Не бягам никога от вас, не бягам.
Напротив. Винаги ръка протягам.
Напред ви призовавам да вървите,
а вие си решавате самите.
Дали, че съм изпълнен със озон, та
са ме нарекли странно - Хоризонта?
Или така са ме определили
като надежда в прилива на сили?
Е, да, когато аз ума ви мътя,
не виждате препятствията в пътя.
Но без примамливите ми предели
едва ли бихте пътя си поели.
Това, че щом ме стигнете ме няма,
не е беда, не бива да е драма.
Не съм недостижим. Недостижима
е вечната надежда, че ме има.

МОНОЛОГ НА ПЛУГА НА ИСТОРИЯТА

По-важен, знам съм, аз от всеки друг,
използван за преображенство плуг.
Орах съдби, погребвах милиони,
спомагах за световните сезони…
Но в ничии ръце не се оставих
и ролята си вечна не забравих.
И участта, в която съм обречен -
макар жесток, все пак да съм човечен.
Преобразявам и сега Земята
и знам - една е моята отплата:
От всички плугове най-траен аз съм,
че никога не мога да ръждясам.

МОНОЛОГ НА ЗАПЕТАЯТА

Не съм нито началото, ни края.
И затова не мога да ги трая
категоричните за всяко нещо,
които защитават го горещо.
И без да ви приличам на наивна,
категоричността ми е противна.
Харесва ми, че все се колебая
какво ли ще се промени до края.
Промяната, та тя не е ли всичко!
Да видиш нова всякоя привичка,
да тръгнеш накъдето сам не знаеш…
Целта на Запетаята това е.
Предимство е, че като запетая,
за разлика от Точката, мечтая.
Не е така за Точката изглежда -
след мене има винаги надежда.

МОНОЛОГ НА ПЕРИФЕРНОТО ЗРЕНИЕ

Упрекват ме, че действам избирателно,
Че явно не със всеки съм внимателно,
ала това за мен е характерно -
отчитам нещо, само щом го мерна.
Предимството - да виждам без да гледам
предпазва ме от всеки допир вреден.
Не искам ли, само така не виждам.
С това навярно някого обиждам.
Но няма, няма място за презрение,
защото съм най-правилното зрение.
И клона си нито веднъж не режа,
защото знам кого да забележа.

МОНОЛОГ НА АКРОБАТА

Какво ми е под купола, едва ли
от поглед бихте някога разбрали.
Нито какво ми струва до момента,
когато става връх експеримента.
Какво се взема и какво се дава,
за да платя горчивата си слава.
Но не отричам - всеки ден и час
това съм аз, това съм само аз.
И с мене - истината ми най-тежка,
че нямам право да направя грешка.
И ако питате какво си струва
животът - всеки ден да се рискува,
това е, като съм на своя връх
и публиката затаява дъх…
И знам, когато публиката вдиша,
да се оттегля - вече съм излишен.

МОНОЛОГ НА ПРИНУДАТА

Преди да бях успял да се учудя,
пред мен застана грозната Принуда:
- Да. Грозна съм и нежелана, знам,
и всички ме понасяте едвам.
Но не мислете, че ви изтезавам,
дори когато мира не ви давам. -
Нали с това на всички съм позната,
че непрестанно бдя за правилата.
Че съм единствената в този свят,
която стига все до резултат.
Признайте, имам и безценна роля -
замествам абдикиралата Воля.

МОНОЛОГ НА КРУШАТА БЕЗ ОПАШКА

Аз съм оная круша,
не искала да слуша,
и брулена и бита,
защото много рита.
И от упорство страдам -
не ми се ще да падам.
Ето, дори и пръта
не ще ме вкара в пътя.
И крушата-безстрашка
ще гние без опашка…
А всички други крушки,
които са послушки,
ще украсят трапези.
/Една ми се изплези?/
С опашки всички те са,
но аз не им се меся.

МОНОЛОГ НА ТЕГЛОТО

По-нежелано съм от всичко
и съм от всичко най-самичко.
И точно заради това,
че тегля за една глава.
Каквото си е надробила,
ще си го сърба, и насила.
И да се оправдава с мене,
дори да охка и да стене,
и вместо себе си да впряга
и други, за да й помагат,
едно ви казвам и го знам -
че всеки си ме тегли сам.

МОНОЛОГ НА ОБЕЗГЛАВЕНИЯ

Не бих ви пожелал да ви се случи
това, което с мене се получи:
Вървях си, без да зная за това,
а бил съм със отрязана глава.
Естествено, от мой „доброжелател”,
когото бях приемал за приятел.
И то било е толкова коварно,
че нямаше да разбера навярно.
С приятелите винаги така е,
каквото ти направят, не се знае.
/Защо ли за нормално е прието
да знаеш какво правят враговете./
И си вървиш така - обезглавен,
докато се усетиш някой ден…
Не искаш и да го повярваш даже,
дори да има кой да ти го каже.

МОНОЛОГ НА ВЕТРОПОКАЗАТЕЛЯ

Не си мислете, че играя театър,
аз просто предусещам всеки вятър
и тръгвам с него, негов съм изцяло -
вълнува ме какво му се е щяло.
Ако ми трябва, вярно, го напускам
и с друг в посока негова се впускам.
Упрекват ме в това, че се нагаждам?
Ала нали на никой не досаждам?
И може би с това, че се не спирам,
и някого от вас ориентирам?
И, вярно, нямам своя си посока,
ала на всеки вятър зная срока.

МОНОЛОГ НА ВСИЧКОЛОГА

Аз всичко знам и всичко мога
и затова съм Всичколога.
Навсякъде съм вездесъщ,
Навсякъде - един и същ.
Оценки, правила раздавам,
и обвинявам, оправдавам…
А кой ми противоречи?
Че е несведущ си личи.
Не искам никого да чувам -
за себе си си съществувам.
Измервайте ме както щете -
за вас си, мен не ме търсете.

МОНОЛОГ НА УНИЖЕНИЕТО

И случва се, в световното движение,
човек да стигне и до унижение.
Не съм долюбвано, знам че ме мразят
и че от мен неистово се пазят.
Но стига, че с душа съм търпелива,
която трови, ала не убива.
Не съм взривило никого. Напротив -
спасило съм достойните животи,
защото, между другото, умея
юздите на гнева да овладея.
И затова, когато някой вика:
„Та ти по-лошо си и от камшика”,
аз ще му кажа: „Не е вярно, не е,
защото трябва и да се живее.
И ако ли глава съм преклонило,
не е от слабост, а това е сила.”

МОНОЛОГ НА ЕШАФОДА

Напразно за едната ми природа
покриват с мрачна слава Ешафода.
За всичките, изправени на мен,
последен трябва да съм обвинен.
Не съм страна, и нито имам глас,
а просто подчинявам се на власт,
(или на политическа изгода),
или пък съм отдушник за народа.
Дали да бъда или да не бъда,
зависи от издадена присъда,
а аз съм само сетната врата
към вечността или към съвестта.
И все за назидание пиеса
поставя върху мене Интереса.
За жалост съм единствената сцена,
от мъст за непокорство осквернена.

МОНОЛОГ НА КАТИНАРА

Отколе, по привичка стара,
на мене вярват - Катинара.
А в днешните порочни нрави
какво могъл би да направи
дори най-сигурен пазител
на всяка истинска обител?
И колкото и да е стара,
историята се повтаря -
поставен да предупреждавам,
аз всъщност само изкушавам
и мойта служба е измама.
По-сигурно е да ме няма.

МОНОЛОГ НА ВЕСТОНОСЕЦА

Бих искал да съобщя добрата вест.
(Каквато и да е, за мен е чест.)
Но случва се и лоша вест да нося.
Да стигна до целта си е въпроса.
Не е ни тайна, нито суета,
че не съм драг за всякоя врата.
Вестта е независима от мен,
но аз съм й жестоко подчинен.
За другия е и за мен съдбовна,
но бива ли да е вестта виновна.
И как съдбата да е справедлива,
щом лоша вест ли носиш, те убива.

МОНОЛОГ НА ПЯНАТА

И да рискувам пак да ви ядосам,
аз винаги отлично знам какво съм.
Не бих се и опитала да споря
дали и мястото ми е отгоре.
Но да шуми породата човешка,
самата аз си мисля, че е грешка.
Да можех, бих извикала: „Миг, спри ме!
Не бих желала да съм ничий пример.
Не съм с реален нито ръст, ни с вкус,
представата за мен е наизуст.
Шумът ми- той е празнична измама
и не за мен- за другите е драма…”
Щом сте на подражанието в плен,
за който иска да е като мен,
държа да има за това представа:
шумя за кратко, после ме забравят.

МОНОЛОГ НА ЯЙЦЕТО

С безброй превъплъщения, но ето -
все пак едно и също съм - Яйцето.
Затворило криле или влечуго,
или пък друго, често нещо друго,
аз ту съм радостно и ту съм страшно,
но винаги оставам си сегашно.
И колкото е нужно, издържливо,
за да съзрее мойта съпротива.
В среда различна в мене отлежава,
това което предстои да става.
И може да съм хищник, но и плячка -
съдбата ми е винаги на крачка.
Творецът някак си ме е орисал,
но винаги във мене има смисъл.
И може би животът затова е -
в каква посока да ме разгадае.

МОНОЛОГ НА БАЛОНА

В живота вечно, знае се, се гонят
и бягат си Иглата и Балонът.
На мен се пада ролята да бягам,
а на Иглата пък - да ми посяга.
Ту аз избягвам, ту ме тя настига,
но не съвсем, нали страхът ме вдига.
(Кой може да предвиди резултата,
ако е на живот и смърт играта.)
Това, което искам да постигна
е да не ме лови докато се издигна.
Издигна ли се вече, Иглата не ме гони.
Иглата пука само ниските балони.

МОНОЛОГ НА КАЦАТА С МЕДА

Ще каже някой, може би: - Е, да,
добре е да си Кацата с меда.
Не е така, ще го опровергая -
не е късмет, а зла съдба е тая.
Щом се опитват да ме имат всички,
преминали врати или вратички,
щом все към свойта алчност ме търкалят
и без да мислят, че ще ме окалят.
Ала да разбера не съм успяла:
Не ги наказват, щом ме искат цяла,
ами наказват всички изкушени,
ако си позволят да бръкнат в мене.

МОНОЛОГ НА ТРОХАТА

Не искам да ми кажат: - Ха!
Изхвърлихме една троха.
Защото докато ме има,
ще бъда винаги значима.
Известно е, на този свят
един се бори за комат,
за друг комат пък не остава -
със залък се задоволява.
Но има и такива, дето
троха им пада от небето.
И често не, а много често
те благодарни са за жеста.
Та, ето че не съм “горката”,
а съм значима аз - Трохата.
Понякога, ако ме има,
и от комат съм по-значима.

МОНОЛОГ НА ГЛАВНАТА БУКВА

Ако да можех, аз се бих навела,
че ме поставят винаги начело.
Но сигурно и бавно осъзнавам
защо е нужно да остана права.
Поставят ли ме мисъл да повеждам,
самата се превръщам във надежда,
а пък когато в думата ме има,
то тя е недвусмислено значима.
И затова нерядко в мен се целят,
по думата се случва и да стрелят.
Но смисъла за да опазя в нея-
да я спася, дължа да оцелея.
Повдигам и които в мен се спъват -
от мене те се сещат що е съвест…
По същество аз с другите съм равна,
по отговорност нека да съм Главна.

МОНОЛОГ НА РЕФОРМАТА

Съгласна съм, че и проформа
се кипри някоя реформа.
Че по законите човешки
явява се и в мои дрешки.
И докогато, дотогава
опитва се да заблуждава.
Но има нещо, има нещо,
което ме представя вещо:
Дали ме има или няма
и малка съм или голяма
зависи от това дали
от мене някой го боли.

МОНОЛОГ НА НАСМЕШКАТА

Човешка ли съм или нечовешка?
се притеснявала една Насмешка. -
Човешка съм, че на човек отива
само на някого да се надсмива?
И - нечовешка, може би защото
поисках да забравя потеклото?
Явявах се - ту видима, ту скрита,
не позволявах никой да ме пита.
И по съвсем отречени привички
наивно съм се имала над всички.
Но вече осъзнах - това е грешка.
В живота няма място за насмешка.
Срамувам се и вдън земя се скривам.
Не искам повече да се надсмивам.

МОНОЛОГ НА НАКОЛЕНКИТЕ

И за слепия е видно -
името ни е обидно,
че без всякакви превземки
ни наричат Наколенки.
И дори не се говори,
че ни носят и павьори,
а ни ползват като виц и
„слагат ни” на политици.
Не че те не коленичат,
не че и не ни обичат,
но от нас не заслужава
никоя такава слава.
Нека тях ги оценяват
и за практика такава,
ние правим безболезно
нещо, дето е полезно.

МОНОЛОГ НА ГРЕБЕНА НА ВЪЛНАТА

Огромно постижение се смята
на гребена да бъдеш на вълната.
Да го достигне всеки, да успее
стреми се. Слънцето се там люлее…
А Гребенът си мисли: „О, измама!
Докато на върха съм, и ме няма.
Потъвам, стъпкан нейде в глъбините
сред кикота ехиден на вълните.
И мислят ли, когато ми завиждат?
Нима най-видимото те не виждат,
че всъщност за какво им е потребен
този измамен и коварен гребен.”

МОНОЛОГ НА КОЛАНА

Гордея се и няма да престана.
По-важен съм от много аз - Колана.
Когато съм се закопчал, защото
съм пример, че държа на обществото.
Не искам да се меря с разкопчани-
със някакви колани самозвани.
Нали избира всеки дупка здрава,
та временно да й се доверява.
И трябва ли за тях да го е еня,
когато той самият я променя?
Та… от Колана с право се страхуват.
Допускам, че с колан не се шегуват.
Отпускат ме, или пък ме пристягат,
ала с това от същността ми бягат:
Без мене на опасност е обречен,
А с мен човекът вече е облечен.

МОНОЛОГ НА СИМПАТИЧНОТО МАСТИЛО

Никога не съм се крило. -
Симпатичното мастило
взело да се оправдава
за известната си слава.
Не за мен, за тайни чужди
съм откликвало на нужди.
С огън или с химикали,
нека никой не ме жали,
няма аз да се оплача,
изпълнявам ли задача.
Който трябва ще прочита,
тайната от мене скрита.
Всеки пак предупреден е,
че не правя го за мене.
Че нещата стават други,
правиш ли за друг услуги.

МОНОЛОГ НА ГРИМА

Не съм под път, не съм над път,
а дето трябва съм - Гримът.
Където нещо не достига,
съм там - окото ми не мига.
Където мислят „или-или”,
само Гримът ще ги подсили.
Гримът и от шега разбира,
когато ужким коригира.
И спазва правилото златно -
да прави всичко деликатно.
Но грешно не мислете вие,
че непременно нещо крие.

МОНОЛОГ НА СТЪЛБАТА

Запазих много, много пропилях.
Не знам заслуга ли е или грях.
Но има, има някаква позлата,
която свети върху стъпалата.
Те сякаш бяха винаги едни
и винаги различни - като дни.
Усещам колко съм им благодарна
за тяхната неосквернена вярност.
Защото пряко хули и награди
нито едно от тях не ни предаде.
Защото щом едно изневери,
аз мога да се разруша дори.
Запазих много, много пропилях.
Не знам заслуга ли е или грях.
Съмнение ме радва и ме бори
надолу ли съм, или съм нагоре….

МОНОЛОГ НА ТЪПАНА

Могъл бих да си спя все като къпан,
но затова ли ме наричат Тъпан?
Нали това е главната ми грижа -
под ритъм вечното хоро да движа.
Да спи спокойно, който го не може.
Бездушието все ще ме тревожи…
И ако се съмнявате в успеха,
боли ме, ала имам си утеха,
че колкото по-як юнак ме бие,
толкоз по-силно чувате ме вие.
И нека който ще да си похърква,
аз млъкна ли, хорото се обърква.

МОНОЛОГ НА ЧЕРДЖЕТО

След толкоз спорове пристрастни, ето
че искам думата и аз - Черджето.
Към себе си, откак светът се помни,
с претенции големи или скромни,
ме дърпа всеки, без да го е грижа
за мен, за другия, и за престижа.
Така- насам-натам, и аз не зная
чие съм, за какво съм, най-накрая.
И никой да ме дърпа не престава.
На мен какво тогава ми остава?
Като си давам сметката за всичко,
ще трябва да избягам аз самичко.

МОНОЛОГ НА КЛЮЧА

Едва ли нещо ще науча,
а не го знам. Та аз съм Ключа!
Навсякъде край вас ме има,
че с роля съм незаменима.
И легнал в джоба тъмен ничком,
по-важен често съм от всичко.
Без мене кой ще защити
тях, поверените врати?
Навсякъде съм, но едва ли
се сеща някой да ме хвали,
защото питат се дали съм
в усърдието независим.
Аз и заключвам и отключвам -
от мен каквото искат случвам.
Всесилен съм, могъщ почти,
но ако друг ме превърти.

МОНОЛОГ НА ПРИНУДАТА

И най-вече ме тревожи,
че човекът всичко може.
Може даже да не иска,
никой щом не го притиска.
Ала аз съм затова -
да излезна наглава.
Но понякога и аз
губя вечната си власт,
сетила за кой ли път,
че по-силен е Страхът.
Ща не ща така разбрах:
трябвало да има страх.

МОНОЛОГ НА ЗАВИСТТА

Не си мислете, че съм Баба Яга
и че съм зла и че съм некадърна.
На мене много нещо ми приляга,
любезна съм, щом искам да си върна.
От мен се пазят, знам че съм омразна.
Но ако се замислите, веднага
ще видите, че е това напразно,
че моето присъствие помага.
Е, може и така да ми се струва,
но длъжна съм сега да го призная -
ако от мене някой се страхува,
е толкова заслужил, най-накрая.
Надеждата умирала последна?
Не съм желала нещо да успея,
но ще ми се да мога да погледна
как аз ще съм останала, след нея!

МОНОЛОГ НА ЗАРА

- Виж докъде съдбата ме докара? -
като на себе си си рекъл Зара. -
На мен разчитат толкова милиони,
а мен меракът да поспя ме гони.
Безсънието ми е орисия
и няма как от нея да се скрия.
От мен очакват щастие в живота,
а аз не искам вече да работя.
Защото всички алчно ме търкалят -
завиждат ми и просякът и кралят,
а в мен късметът спи, не заслужавам
такова име, дето притежавам.
Защо ли всеки мястото желае,
на другият, а себе си той знае…
И затова недей, недей го кара
да ти решава съдбините Зара.

МОНОЛОГ НА БРЪСНАЧА

И никой досега не се е лъгал
да промени улучения ъгъл,
под който хем съм точно ефикасен,
и хем единствено съм безопасен.
Стреми се, който с мен се занимава,
не само да ми опознае нрава,
а преди нещо в него да изригне,
стреми се своя ъгъл да постигне.
Когато се обсъжда крехко чувство,
когато се говори за изкуство,
признават, че най-трудната задача
е този верен ъгъл на бръснача.

МОНОЛОГ НА БЕЛЕЗНИЦИТЕ

Вярваме, че сте съгласни,
ние да сме безпристрастни
и да сме против кулиси,
ако то от нас зависи.
Без това да ни е в нрава,
службата ни принуждава
и на разпити да бъдем
и да слушаме присъди.
Мислите ли, че е лесно-
с мнение, но безсловесно.
И да ни се разминава
съвестта, с което става.
Често щракаме, където
нещо грешно е прието.
Та… пристрастие ни грабва
да сме там, където трябва.

МОНОЛОГ НА СНЕЖНАТА ТОПКА

С каквото и да почна, продължавам
невероятно бързо да наддавам.
Такъв е неминуемо закона,
когато затъркалям се по склона.
Но важното е около каквото
започва бързо да расте кълбото.
То може да е новина чудесна,
мълва и клевета безинтересна…
То може да е нечия победа
или възмездие, което гледа…
Все същата съм. И да бъда точна -
най-важното е от какво ще почна.

МОНОЛОГ НА БУХАЛА

Едното ми око се казва „Гледам”,
а другото ми казва се „Мижа”.
И клюнът ми е и на двете предан -
везна е между правда и лъжа.
Кое кое е питам се самият,
щом досега не съм усетил как
не могат истините да се скрият
от тях дори и в непрогледен мрак.
Изглежда, че си сменят имената
или да ги признаят ги е срам,
щом справят се и двете с тъмнината,
а аз способностите им не знам.
Наричат ме от всичките най-мъдър…
И щях да бъда, можех ли поне
да ги науча в този свят присъден
кое да виждат и кое пък - не.

МОНОЛОГ НА КРЕЧЕТАЛОТО

Де се е видяло
тихо кречетало?
Тихо за какво съм?
Пак ще се ядосам.
Който и да вика:
„Махай му езика.”,
ти недей го слуша.
Идва ми до гуша.
Че е лицемерен,
за да е модерен.
Щом от мен се жалва,
се надкречеталва.

МОНОЛОГ НА САЛФЕТКАТА

Когато много бях необходима,
разбрах, че сребърна поставка има.
Поставиха ме в нея като в трона
на височайша някаква персона.
И масата, потънала в разкоша,
не бе от маса на дворец по-лоша.
А как седях сред тези покрай нея,
дори да си въобразя не смея.
Но стана някаква неразбория,
направи някой едра поразия
и за да се запази реномето,
изтриха всичко бързо с мене, ето…
А като бях тъй искана, поне
да бяха ме прибрали за пране.
Направо ме изхвърлиха в боклука, та
с това си помислете за поуката.

МОНОЛОГ НА КАМЪЧЕТО

Не знам защо така постъпват всички,
какви са тези пагубни привички -
да чакаш другия това да каже,
което тебе те измъчва даже.
Какви са тези остарели нрави -
да чакаш друг да се противопостави.
„Изплювай камъчето” - то се казва лесно,
но мислим ли дали това е честно.
Особено, когато става знайна,
опазвана грижливо чужда тайна.
Не казвайте защо издигам глас:
Изплютото ви камъче съм аз.

МОНОЛОГ НА ПЛЯВАТА

Смеят ми се, че съм Плява,
че ненужно съм живяла.
И навикнах оттогава да търпя.
И съм търпяла.
А и аз била съм зърно -
Първо, докато узрея.
После,за да го загърна,
после, за да го люлея…
Дадох силите си скромни.
И се радвам,че съм права.
Щом и зърното не помни,
как да помни друг тогава?
Ако се назад обърна,
истина една остава:
че без плява няма зърно
и без зърно няма плява.

МОНОЛОГ НА ТАТУИРАНИЯ

Случайно почнах да се татуирам.
Хареса ми и досега не спирам.
Не знам каква е вече тая краста -
по мене не остана празно място.
Дори и без чия да е намеса,
добавям все каквото ми хареса.
Допълвам и привнасям и намирам
дори това, което не разбирам.
И трябва ли, щом сам съм си доволен,
и никак не признавам, че съм болен?
Получи се така, че щеш не щеш,
по мене кой съм можеш да четеш.

МОНОЛОГ НА СТАТИСТА

За да ви бъде работата чиста,
от опит ви го казвам аз, Статиста, -
внимавайте, докато има време,
добре мислете кой ще ви наеме.
Че непрестанно ще ви обвиняват
чии сте всъщност, и ще бъде с право.
Достоинство Статиста също има
и честността му е необходима.
Не ако го съзрем, ще го обидим -
той затова е, за да бъде видим.
Но трябва, тъй като е взет назаем,
Статиста да е неразпознаваем.

МОНОЛОГ НА ИГЛАТА

„Отпуши си ушите.
Само който с уши е отпушени,
може нещо да свърши
и в работа да му върви. -
ни съветват. - Успяват
нагодените само за слушане.
И се лутат безкрайно
дебелите, луди глави.”
Ако тъй е понякога,
има сякаш и истина инаква:
Който нея не знае,
навярно и той ще сгреши:
Върши работа също,
(и при това ненадмината)
шие сръчно Иглата…
със запушени само уши?

МОНОЛОГ НА ПАЛИТРАТА

Защо ли имат ме за хитра?-
се питала една палитра. -
Навярно, че съдържам всички
бои и чакам ги - боички?
И позволявам да ги смесват
в зависимост от интереса?
Палитра съм, не ми отива
каквато да е съпротива.
Аз трябва да съм все в услуга,
за да не ме заменят с друга.
И да ми е дошло до гуша,
съм благодарна, че ще служа.

МОНОЛОГ НА ПАЛАЧИНКАТА

Всекиму съм на езика,
че била съм разнолика.
Нарицателна съм вече.
Честно ли е? Хей, човече?
Според вкус - все променена -
сладка или пък солена.
А навита, ненавита,
мене никой не ме пита
искам ли да съм такава.
Има ли какво да правя?
Казват - ту една ту друга
са страните ми в услуга.
Та, сравняват ме, горката,
с фурнаджийската лопата.
Аз съм си една и съща,
но Тиганът ме обръща.

МОНОЛОГ НА БОЙНАТА ТРЪБА

На нещо непременно съм държала -
да бъда безпогрешна със сигнала.
Та той е заповед, и точно аз
призвана съм да бъда неин глас.
Такава съм си, мисля и до днес:
Животът е живот - въпрос на чест.
Говорят хората, и те са прави,
с мен всеки горд ще се самозабрави.
Ала не питайте, сега мълча и нека
сама си знам какво е то човека.
Щом толкова убити и ранени
са чули за последно само мене
и са отдали своята душа,
аз затова не мога да греша.
Сега лежа, изсвирила отбоя -
тире - между човека и героя.

МОНОЛОГ НА КОПЧЕТАТА

Копчета сме чудни. Виж ни.
Знаят ли, че сме предишни?
Че сме жънали успехи
върху много други дрехи?
Да не би да сме белязани,
трябва ли да сме наказани,
като сме от тях отрязани?
Бяха дрехите преправени
и изхвърлени, забравени.
Ала ние оцеляхме -
пак отпред се озовахме
И… каква ни е утехата:
Копчетата правят дрехата.

МОНОЛОГ НА СТОЛА

С това, което доста хора казват,
човекът не, а мене ме наказват.
Защото той си тръгва, аз оставам
и по-значим, но и по-тъжен ставам.
Говори се, че уважават мене,
а не човека, седнал в мен до време,
че Столът - той над всичко тържествува,
че само с мен човекът нещо струва
и затова било това ламтене
през всичко да се доберат до мене.
А аз споделял съм го многократно:
Така желал бих то да е… обратно.

МОНОЛОГ НА ПРИЗНАНИЕТО

И да съм обградено със мълчание,
в черупката си пак съм си Признание.
Дали естествено ще се излюпя,
или ще се наложи да я счупя,
навреме, или късно, пак излизам…
Аз увенчавам всеки героизъм.
А в ежедневието на живота
придавам смисъла на естеството.
Най-често и най-дълго съм в изгнание.
Завръщам се след тежко изпитание
и вечно съм - сполука от усилие
и всеотдайността на придобилия.
А ако някой не ме заслужава
и с мен се кичи, само смешен става.
И затова навярно не е грешка
това, че съм единствено човешко.

МОНОЛОГ НА СЛАБОСТТА

Съдбата ми наистина е тежка,
защото аз съм Слабостта човешка.
За своя никой че не ме признава,
неискана, такава съм, такава.
Не ме обичат, пазят се от мене.
Човек за сила може би роден е.
Нали за силата мечтае всеки
и мисли, че със силата човек е.
Ала от слабостта човек се ражда
и става истински човек - от жажда.
И ако аз не бях го изкушила,
не би разбрал навярно що е сила.

МОНОЛОГ НА КОСТИЛКАТА

Стопи костилката си, да узнаеш
какво е корен и какво е плод.
Костилката на радостта е тая,
в която си събуден за живот.
Със своето зачатие я носиш,
но трябва да я сътворяваш сам.
На всичките мъчителни въпроси
единствено да отговориш там.
В костилката си ти - любов и съвест,
човече, и за да останеш жив,
не трябва от страха да се огъваш,
а яростно да предизвикаш взрив.
Не дръзнеш ли да претопиш навреме
в крило и корен бронята си ти,
земята силата ще ти отнеме
и кой тогава ще те защити..

МОНОЛОГ НА ПРИЛИКАТА

За Приликата ми е на езика -
между живота и една мотика.
И с двамата е хубаво да знаеш,
как да копаеш, колко да копаеш.
Да знаеш отначало, че е грешка
да се нарамваш със мотика тежка,
но не и с лека, а да е по мярка,
та работата ти да бъде ярка.
Че колкото Успехът да те вика,
копай си само със една мотика.
И че отстъпваш, или пък пристъпваш,
не бива никога да я настъпваш.

МОНОЛОГ НА СКРОМНИЯ ОПИТ

Никой няма да желае
този, който много знае.
Да е повече от него?
Ами неговото его?
Никой този не желае,
който тайните му знае.
Тайната не иска никой
името й да извика.
Ключът, щом и друг го има,
е вратата уязвима.
Та си знам, не се надигай.
Питат ли те, мигай, мигай…
Гледай, и ако си соло,
да си педя по-надолу…

МОНОЛОГ НА ДЕЛФИНА

Човешката душа е толкоз фина,
че й се възхищавам аз, Делфина.
Ала и досега не знам дали е
където трябва, или пък се крие.
Каква е същината й, каква е-
в мига решаващ да се колебае.
И ако е възвишена, защо е
загрижена само за нещо свое.
Ще има да се питам и тепърва
душата или тялото потъва.
Човек потъва ли, ще го спася.
Аз ще се гмурна, ще го изнеса.
За себе си съм сигурен. Не смея
обаче да съм сигурен за нея.

МОНОЛОГ НА СУЕТАТА

Какво не бях. С какво не се преборих.
Какво от невъзможното не сторих,
да утоля и алчности и страсти.
На ангел и на дявол казвах „здрасти”.
Погазих принципи и съвестта приспивах,
когато беше неподкупно жива.
Забравих близки, приближих далечни.
Успехите помислих, че са вечни…
И трупах, и си мислех, че постигам,
забравила бях да извикам „стига”…
Сега пред мен е тишина голяма.
И покаяние и прошка няма.
Дотук съм аз в живота бърз и кратък.
И всичко е дотук. Не за оттатък.

МОНОЛОГ НА ПЛОДНОТО ДЪРВО

И сигурно съм - неведнъж сте чули,
кой както мине, само мене брули.
Дори не се оплаквам, оставете,
че тъй ми похабяват плодовете.
Но другото дърво, това до мене,
стои си от незнам си колко време,
ала на него никой не посяга,
нито със камъни, нито с тояга.
Причината била, че то не ражда.
/Би трябвало да го замерят дважди?/
Но кой ти гледа теза справедлива,
когато само търси да набива.
По мене вече шума не остана,
но съм усмивка, вместо да съм рана.