Сергей Куняев

превод: Георги Ангелов

Излизането на бял свят на летопис на живота и творчеството на поет е отрадно явление за всеки любител на поезията. Може полека да се потопиш в отминалата епоха, преминавайки от събитие към събитие от живота на класика, прониквайки се от атмосферата, в която се е създавало едно или друго стихотворение, да се запознаваш със събитийния контекст на написването му, да откриваш за себе си нови и нови биографични факти, да се изпълваш с благодарност към къртовския труд на изследователя, към архивните му и библиографски търсения… Не, каквото и да се говори, издаването на летопис на живота и творчеството на поет, още повече в наши дни, е явление отрадно.
С радостно чувство вземаш в ръка тома “Гумильови. Семейна хроника. Летопис на живота и творчеството на Н. С. Гумильов”, излязъл в издателство “Терра – Клуб на книгата” на прекрасна хартия, със суперкорица. На форзаца – “Родословно дърво на преките известни предци и потомци на Н. С. Гумильов от 1720 до 2000 година” – плод на многогодишните издирвания на автора на хрониката В. Л. Полушин. Двата основни раздела – “Хронология на живота и творчеството на Николай Степанович Гумильов” и “Живот след смъртта” са подробен списък на посмъртните публикации на Гумильов, статии за него, основните събития от живота на синовете му – Лев Гумильов и Орест Висоцки. Приложени са списък с произведенията на Н. С. Гумильов, указател на книгите му, а също така и указател на произведенията на Лев Николаевич Гумильов.
Интересно родословие по майчина линия е проследил В. Полушин. Прадядото на поета, Лев Лвов, бил участник при щурма на Измаил, вторият му прадядо, Яков Викторов – участник в сражението при Аустерлиц, а дядо му Иван Лвов взема участие във войната от 1828 – 1829 г. За него ли си спомня внукът в стихотворението “Туркестански генерали”? Бащата, Степан Яковлевич Гумильов, съдебен лекар, служил на фрегатите “Пересвет” и “Княз Пожарски”, подробно разказвал на синовете си за пътешествията си в Испания, Малта, остров Санторин, в Яфа и Йерусалим. Разгледани са и източниците на военната биография на Николай Гумильов и биографията на неговите пътешествия.
Пътешествията на Гумильов са проследени по дати, и много на място е цитиран неговият “Африкански дневник”.
“Юни, 11. Н. С. Гумильов и Н. Сверчков в Ганами. В дневника си Н. Гумильов записал: “Пътувахме 6 часа на юг; спускане по нанадолнище в Апия; път между вериги от невисоки хълмове; тръни и мимози… Отбихме се от кервана; решихме да идем в града; изкачвахме се по стръмнините половин час; спящ град: срещнатият вицегубернатор ни придружи до кервана и пи с нас чай, седнал на пода. Градът е основан преди тридесет години от абисинците, нарича се Ганами (на галаски Утренитб, т.е. Добрият); в него живее началникът на областта фитаурари Асфау с 1000 войника от гарнизона; къщите са сто. Църква на свети Михаил”.
“Юни, 23. Н. С. Гумильов и Н. Сверчков в селището Шейх Хусейн. Поетът записал в дневника си: “…След ужасната горещина на деня отидохме да видим гробницата на Шейх Хусейн. Това е оградено с висока каменна стена гробище с каменна къщичка за пазача на външната порта. Свалихме обувките си, камъните се чупеха. Белосаните отвън къщички не са измазани отвътре. Най-хубавият дом е кръглия гроб на Ш. Х. После има гробници на неговия син, дъщеря, шейх Бушер (син на шейх Мохамед), шейх Абдул Кадир и знатни галаси. Вечерта записвахме историята на Ш. Х. с Хаджи Абдул Мджид и Кабир Аббас”.
Пак така подробно, с използване на цитати от “Записки на кавалериста” и официалните документи, е описано пребиваването на Гумильов на фронтовете на Първата световна война. И тук ни чакат някои интересни открития.
В. Полушин коментира гумильовите записки от октомврийските дни на 1914 г. “Засега все още войната за поета е нещо, напомнящо африканските пътешествия, но по-опасно”. В действителност това “засега” се отнася за цялата гумильова фронтова епопея. Между риска на африканските пътешествия и риска на сражението за него нямало никаква разлика.
“Време, когато дъхът спира от щастие, време на горящите очи и несъзнателните усмивки. Отдясно по трима, разтегнали се като дълга змия, ние се спуснахме по белите пътища на Германия, край които имаше столетни дървета. Жителите снемаха шапки, жените с припряна угодливост изнасяха мляко. Но те бяха малко, повечето бяха избягали, страхувайки се от разплата за предадените застави, отровените разузнавачи… Ето, зад нас едновременно избухват няколко шрапнела. Ние се разпръсваме, но продължаваме да се движим напред…” Това са “Записки на кавалериста”. А ето откъс от писмо до Михаил Лозински: “Като цяло мога да кажа, че това е най-хубавото време в моя живот. То донякъде напомня абисинските ми приключения, но е по-малко лирично и вълнува повече. Докато всеки ден си под обстрел, чуваш писъка на шрапнелите, тракането на винтовките, насочени срещу теб – мисля, че такава наслада изпитва закоравелият пияница пред бутилка много стар, силен коняк…”.
Минава почти година. На гръдта му вече е Георгиевски кръст 4 степен за конно разузнаване, вече се е нагледал и на смърт, а тонът, както и преди, си е същият. “Прокрадвахме се като момчета, играещи на герои на Майн Рид или Гюстав Емар… Не крия, че ми беше страшно, с онзи страх, който само с труд се побеждава от волята. Най-лошо от всичко беше, че изобщо не можех да си представя германците. Струваше ми се, че те като джуджета поглеждат изпод храстите със зли миши очички, ту са огромни като камбанарии и страшни като полинезийски богове, безшумно отместват върховете на дърветата и ни следят с лоша иронична усмивка. А в последния момент ще викнат: “А-а-а!” – като възрастни, плашещи деца. С надежда поглеждах към щика си като към талисман против магия и мислех, че първи ще го забия в джуджето или във великана, пък после да става каквото ще… Видях немците… Само на лов за големи зверове, леопарди, биволи, съм изпитвал същото чувство, когато тревогата за себе си изведнъж се сменя от страха да не изпусна великолепната плячка…”.
Със същото чувство за екзотично приключение поетът приел след две години участието си в потушаването на войнишкото въстание в Южна Франция в лагера Ла Куртин. Преди това той, прапоршчик, два пъти Георгиевски кавалер, награден и с ордена на Свети Станислав 3 степен с мечове и лента, бил изпратен на фронта при Солун, но… се оказва в Швеция, Норвегия, а после в Лондон. Жалко, че в този “Летопис” не са публикувани документи, обясняващи неочаквания воаяж, който, съдейки по всичко, бил свързан с работата на руското разузнаване вече при Временното правителство. Затова и от полезрението на автора на Летописа е отпаднала служебната “Бележка относно можещите да предоставят възможност за набиране на отряд доброволци” в Абисиния, написана от Гумильов в Париж както за руското, така и за френското командване.
На 24 юни 1917 година “8 хиляди войници от 1 бригада в лагера Ла Куртин, намиращ се в департамента Крез в Югозападна Франция, създали собствен Съвет и поискали да ги върнат в Русия”. На 14 юли със заповед на Керенски за въвеждане на ред бил назначен комисарят от Временното правителство Евгений Рап, написал прошение да бъде оставен при него за поръчения прапоршчик Гумильов. Прапоршчикът предявил на въстаниците ултиматум от генерал Занкевич, а после хладнокръвно наблюдавал как войниците отначало били морени с глад, а после разстрелвани с артилерийски оръдия. В. Полушин посочва точните данни от този разстрел: 9 убити, 49 ранени.
Спомнял ли си е за това поетът на Сребърния век, готвейки се да посрещне последния си куршум на Ржевския артилерийски полигон, преди “да влезе не в протестантския, подредения рай, а където разбойникът, митарят и блудницата ще викнат „Стани!”
“Летопис на живота и творчеството на Гумильов” се чете като увлекателно повествование, но невъзможно е да не отбележим, че този жанр си има свои закони.
Един от тях е пълното отсъствие на авторски субективизъм, емоционални оценки на един или друг факт. Между другото В. Полушин често, почти постоянно и понякога не на място се намесва със свои лични коментари, като правило неудачни.
“Декември, 15. Н. Гумильов бил на “Вечер на Случевски” у М. Г. Веселкова-Килщет. Заедно с В. Кривич и Мейснер той препоръчал за член на кръжока жена си. Тя била приета. А. Блок в същия ден написал безпомощната фраза: “Трябва да се предприеме нещо по повод на все по-наглия акмеизъм и адамизъм”. Метр почувствал, че неговото време изтича”.
Първо, що за обвинение, хвърлено срещу Гумильов: “препоръчал… жена си”? Става въпрос все пак за Анна Ахматова, вече известен поет, автор на книгата със стихове “Вечер”. Между другото, почти в целия “Летопис” Ахматова фигурира изключително като “Гумильова”. Но по-уместно и вярно би било да се използва литературното й име.
Второ: с какво тази фраза на Блок е “безпомощна”? Той не веднъж изказвал нелицеприятното си отношение както към стиховете на Гумильов, така и към “Цеха на поетите”, и от никакво засягане, накърняване на самолюбието не е имало и помен. Самият Полушин цитира на съседната страница фразата на Блок от дневника от 21 ноември 1912 година: “Цял ден седя Городецки и слуша много внимателно всичко, което му казах за неговите стихове, за Гумильов, за Цеха, за хиляди дреболии. А аз говорих откровено, воювах и не приемах на сериозно това, което му се струва сериозно и важно”.
Кога Блок е почувствал, “че времето му изтича”? В 1912? В периода на най-високата му популярност като поет? Що за приписване на дребно литературно самолюбие на Блок, от което той никога не е страдал?
И накрая, напълно неприемливо по отношение на Блок е понятието “метр”. То в неизмеримо по-голяма степен е подходящо за самия Гумильов, който се е държал сред литературното си обкръжение именно като метр.
Въобще, отношението на автора към Блок е някак неумерено-пристрастно. “Гумильов (става дума за 1919 година. – С. К.) останал на позицията си, че изкуството е по-високо от политиката; а Блок го е принизил до нивото на партийна литература”.
Така да се отзовава за Блок от периода на “Дванадесетте” и “Скити” може някой си Владимир Пяст, но не подхожда да пише по подобен начин изследовател на литературата почти след столетие. Между впрочем, сам Гумильов, не приемал смисъла на финала на “Дванадесетте”, но изключително високо ценял поемата на Блок, считайки я за връх в неговата поезия.
Едва ли би трябвало безусловно да се съгласяваме с автора и относно Ахматова (това е единственият случай на съгласие с нея в цялата книга), че статията на Блок “Без божество, без вдъхновение” – била “инспирирана от приятелите на Блок, които искали той да си уреди сметките с акмеистите”. От никаква “инспирация” не е имало нужда – творческите позиции на всеки от поетите били обозначени отдавна и напълно определено. Блок само поставил в този спор последната точка.
Защо е трябвало да се цитира повече от съмнителната, непотвърдена от никакви факти версия на В. Солоухин за “отравянето на Блок от болшевиките”? Подобни грешки не просто снижават впечатлението от книгата, те волно или неволно започват да предизвикват недоверие към автора.
Не красят книгата и такива твърдения на автора, като: “до 80-те години, до горбачовата перестройка, не само да се печата, но и да се чете Гумильов е смъртно опасно”. Интересно е, че при това авторът не дава никакви сведения за публикуването на откъса от “Записки на кавалериста” през 1934 г. в “Литературен Ленинград”. И как тази “смъртна опасност” избягнали съставителите на многобройните христоматии за студенти от филологическите факултети, където неизменно се печатали подборки от ранния Гумильов със задължителното „Капитани”?
И накрая, за настоящия том е бил необходим по-внимателен редактор. Публикувала е писмата на Гумильов до Ахматова не Анна Хайт, а Аманда Хейт, а истинската фамилия на “Шейкевич” е Шайкевич.
“Болшевишкият режим рухна и поетът се изправи възроден от пепелта като птицата Феникс” – пише В. Полушин.
Възроден бил в Русия поетът все пак при болшевишкия режим, през 1986, в годината на своята стогодишнина. Пристрастията на автора могат да бъдат всякакви, в това число и политически. Но науката за литературата, както и всяка наука, изисква максимум точност и добросъвестност.

В. Л. Полушин. “Гумильови. Семейна хроника. Летопис на живота и творчеството на Н. С. Гумильов”. М., Терра. Клуб на книгата. 2004