Стефан Коларов

85 години от рождението на Христо Фотев

Неотдавна поетесата Лили Качова ми изпрати една снимка от албума на нейната по-голяма сестра, която вълнуващо ме върна назад повече от половин век. Като студент по Журналистика прекарах две незабравими лета в Бургас, където бях на стаж в редакцията на в. „Черноморски фронт”.

През тези месеци на стаж отсядах в семейство Трендафилови - чичо Янчо и леля Гинка, която беше от нашия край. Гостоприемни, сърдечни, начетени. С голяма грижовност те отглеждаха двете си деца - Розалин, тогава пухкаво игриво момче, днес изтъкнат специалист и преподавател по туризъм, и Любчето - съвсем малко момиченце.

Двамата съпрузи се допълваха отлично - той беше артистичен и остроумен, а тя - сдържана, но проницателна и точна в оценките. Винаги усмихнати. Чрез тях опознах много от нравите и бита на тогавашните бургазлии.

В ония години Бургас изпъкваше не само с икономическото си развитие като голямо пристанище, но и като колоритен културен център в неизбежното съперничество с Варна. Театърът беше истинска школа за растеж на две-три поколения артисти. Апостол Карамитев, роден в морския град, беше емблематична фигура на сцената и на екрана, истинска звезда!

Няколко бележити художници изпъкваха със своите картини и търсения на всяка изложба. Един от най-добрите композитори на забавната музика - Тончо Русев, беше в началото на кариерата си, неговите приноси дадоха тласък за развитието на естрадата ни, появи се впоследствие конкурсът „Бургас и морето”, но на Слънчев бряг се разви грандиозния фестивал „Златният Орфей” - с голям международен престиж.

Групата на поетите беше пъстра и многолика, като ярко изпъкваха Христо Фотев и с по-шумната си известност Недялко Йорданов, Илия Буржев и десетина други.

В редакцията на всекидневника „Черноморски фронт” беше винаги шумно, идваха и тръгваха на някъде редактори и кореспонденти, носеха се вестници и списания, снимки и новонаписани или отредактирани материали, идваха сътрудници - утвърдени автори или жадни за слава пишещи, каквито има навсякъде и до днес.

През първата си година на стажа - 1965, бяхме двамата с Тома Томов, той беше по-голям в трети курс, а аз във втори. В момента той е най-възрастният депутат в парламента, през годините постигна сериозни завоевания като телевизионен журналист и наблюдател. Той се появи със софийското си самочувствие, модно облечен в своите тесни панталони и някакво елече, важен - пътищата ни скоро се разделиха.

Приеха ме много радушно в Културния отдел, където исках да стажувам, както след първата студентска година в русенския вестник „Дунавска правда”, от където вече имах някакъв опит. Но започнах постепенно да сътруднича и на някои от останалите отдели, където имаха нужда.

Особено плодотворно за мен беше сътрудничеството в младежката страница, която се подготвяше от жизнерадостната и вдъхновена Мария Делибалтова, съпруга на Кирил Панайотов, двамата по-късно работиха във в. „Отечествен фронт”.

Тя ме изпращаше в командировки и така посетих градове като Карнобат или Айтос, които от тогава не съм посещавал. Много исках да отида в Малко Търново, но заради особения режим - беше нужен открит лит, така и не се сбъдна до днес това ми желание.

Поради моите литературни интереси и стажуването в Културния отдел постепенно се запознах с множество автори - и местни, и такива, които летуваха, и идваха в редакцията. Така стана и запознаването ми с Христо Фотев.

Слаб и не много висок, не едър, но видимо жилав, той изпъкваше с характерното си лице с гръцки черти, не случайно е роден в Истанбул, откъдето по-неговите разкази, родителите му се заселват в бежанския квартал на Бургас.

Леко присвити очи с изпитателен и наблюдателен поглед, и глас плътен, мъжествен, но тих, не громък. Това изпъква и в една от неговите изповеди:

И съм ридал… Самотен и незнаен.
И пак. И пак във същия Бургас
до ужас съм се чувствал осезаем
и изумен съм викал - жив съм аз.

Но той беше вече достатъчно популярен с „Колко си хубава! Господи, колко си хубава!” или „Позволи ми да мисля за тебе…” Постепенно се бяха появили или зрееха творби като „Морето! Най-голямото събитие!”, „Пристанище” или „Балада за Ромео и Жулиета”, неговия „Етюд” за Винсент Ван Гог или „Етюд” за Пабло Пикасо, „Ужасна поема”…

Христо Фотев сядаше в близките кафенета до редакцията или в Рибния ресторант, където веднага го наобикаляха почитатели, автори, които търсеха закрилата му, случайни любители на зрелища или безплодни мечтатели. Момичетата имаха първенстващо място и значение в тази не шумна, но колоритна група край поета.

Никога не съм бил близък с Фотев, нито пък съм бил част от неговата компания, но след като се бяхме запознали, доста пъти сядах на масата, на която той се открояваше.

Поканен от него, водехме разговори за поезията, за поетите, за младостта и любовта, най-общи теми, които могат да се появят в един свободен разговор. Несъмнено той беше доста своеобразен събеседник - нямаше амбицията да изглежда като месия в областта на поезията, но имаше вътрешно здраво чувство за голямото поетично творчество.

Не се опитваше да търси тематична изява, а запазваше духовната си територия много добре, далеч от някаква псевдоактуалност. Това прави и сега неговото творчество ярко, физиономично, завладяващо.

За 25 март, денят на Благовещение, когато се навършват 85 години от неговото рождения, избрах две стихотворения, които не са най-популярни, но са достатъчно характерни за този автор:

* * *
Бях на самия връх на мойта младост.
Бях див - несъразмерен и красив.
Обичах те без милост аз - със ярост -
и се учудвам, че останах жив.

Бях млад - красив и неправдоподобен.
Как падах аз над тъмния ти глас.
Виновен съм - от твоя скръбен спомен
не справедливост - милост искам аз.

И пак сънувам оня светъл хаос…
(Не подозирах, а съм бил щастлив.)
Обичах те без милост аз - със ярост.

И съжалявам, че останах жив.

ЕЛЕГИЯ

Сега ще ви забравя - и завинаги.
Завинаги ще ви спася във себе си.
Ще ви спася във себе си… Но в спомена.
Не в жалката печална деформация
на спомена - с която отмъщаваме,
прощаваме, променяме,
изгубваме…
Ще ви забравя с удоволствие. Бъдете вий
над паметта ми, както там във времето
под голите дървета, под закрилата
на дъждовете… Помня ви във въздуха.
По-силна и от въздуха бъдете вий.
Неразрушима, лъчезарно хубава.
Отникъде не идвайте - за никъде
не ме водете вий… По-мощна винаги
от мене - от тъгата ми - и мъката.
Бъдете постоянна - и безмилостна.
С очите си тогавашни -
с ръцете си
дъждовни - и с ръцете си тогавашни.
С нозете си, по-гъвкави от прилива.
Над паметта ми винаги бъдете вий.

Над моето умиране във делника…
Неразрушима, лъчезарно хубава.
С ръцете си, с нозете си, с очите си.
И с рамене - унесени във спомена
за бившите криле…

Не знам защо, но сякаш в това стихотворение долавям някакви пушкински интонации от творбата, посветена на А. П. Керн. Разбира се това е само външно впечатление, Фотев е верен на себе си и своя поглед към тази, която възпява и към която се обръща с „вий”.

През 1982 г. несъществуващото вече издателство „Народна младеж” включи в поредицата „Поколение” избрани стихове от Христо Фотев под заглавие „Спомен за един жив”.

Предизвикателен и дръзко непримирим, поетът със своите 42 стихотворения показа, че може да бъде много по-значим, отколкото тези, които бяха написали стотици.

Затова неговата поезия винаги ще привлича и вълнува, защото в нея има истински живот, неподправена искреност, яворовски драматизъм.