ДА РИСУВАШ КРАСОТАТА В ПЕПЕЛТА
Изпитанието като естетически феномен е изследвано многократно от световни учени - психолози, социолози и културолози, посветили анализите си на двойнствеността на човешката природа - защото страданието и тържеството са двете страни на един и същ грях.
Различните философски школи често прибягват до образците на изкуството, илюстрирайки своите тези.
Фокусът обикновено е линията на изпитанието, но дали то е автентично, изворно, психическа истина или художническа поза - това трудно би могло да бъде определено. „В човека са съединени и творението, и творецът: в човека е суровият материал, отломъкът, изобилието, глината, калта, нелепото, хаосът; но в човека също е и творецът, ваятелят, твърдостта на чука, съзерцанието на божественото и покоят на Седмия ден” - това казва Ницше в „Отвъд доброто и злото”.
Лицата на трагичното изпълват един невъобразим по своето разнообразие паноптикум, чиито фигури оживяват в световната литература - от готическия роман, през поетиката на експресионизма и свръхсензитивността на сюрреализма, до диаболичната фантазност и хорър сюжетите от края на 20 век.
Какво обаче се случва днес с превъплъщенията на лирическия субект (като автор, говорител, персонаж) - в неговото битие, езиков почерк и образна система, когато асимилираните влияния от предходните естетически направления размиха границите си?
В българската поезия бихме могли да видим следи от най-различни естетики, а художествената условност е твърде нееднозначна. Абсолютно погрешно би било авторите ни да се групират изкуствено само като постреалисти или само като постмодернисти.
Литературната практика превъзхожда всякакви критически калъпи. Или както отбелязва проф. Никола Георгиев, „с борба се преобразува мярата за лиричност и за отстоянието на различните типове спрямо нея”.
Сред авторите, чийто стил е достатъчно разпознаваем в своята иманентна съкровеност, но е белязан и от драматична катарзисност, е поетът Захари Иванов. Оригиналността е неговата мяра - той не си позволява да преповтаря вече наложени поетически конструкти или да имитира предходниците в поезията ни.
През 2014 г. стихосбирката му „Окото на ключалката” (2013) беше удостоена с Наградата на Столична община за ярки постижения в областта на литературата. В нея видяхме как автоиронията се модифицира в посока на парадоксално-игривия трагизъм („Едно копче”), задълбава в травматични пастелни тонове, наситени с колебание („Дали”, „Глас”), като личността на твореца е дистанцирана от лирическия говорител.
Присъства дори усещането за самоунищожителния жест („Наказание”), защото завоите на времето взривяват същността и на най-добрите намерения, вкарват индивида в непрекъснато преутвърждаване на някакво социално уравнение, което няма нищо общо с душевния комфорт и естетическата наслада.
Пет години по-късно поетът ни предлага една още по-въздействаща с афористичните си послания стихосбирка - нещо повече: тук виждаме реалното художническо интерпретиране на крайното житейско изпитание - обезличаването на човека, окован в реалния комунистически затвор, а издигането от дъното на душевната травма се осъществява години по-късно.
Книгата е озаглавена „Оттук нататък” и включва три цикъла, в широк диапазон от теми, а дизайнерският прочит на текста с оригинални рисунки на Калин Николов надгражда въздействието на словото с вулканична светлина. Нещо толкова характерно за митологичното ни възприемане на човека-феникс.
Първият цикъл подвежда читателя със заглавието „Хотел 5 звезди”: още от уводното есе обаче става ясно, че ще пътуваме в прокълнатия „Титаник” на греха, страданието и покварата - Централния софийския затвор: „Океанското чудовище пори тъмнината, движено от сънищата на затворниците, от тяхното безсъние, страдания, вина и невинност, охкания, изнасилвания и покорство, взривове на откровения и напластяване на мълчания. Сутрин корабът потъва в сивотата на сградите наоколо. Затворниците са станали в пет часа, редиците им се клатушкат към столовата за чай с бром, твърд хляб и мухлясал мармалад”.
Потъваме в този мрачен ескиз, нарисуван от първо лице, без маска и премълчаване, в калейдоскопа на спомените. Следват седемнадесет стихотворения, писани в периода 1984-1985 г. по време на пребиваването на поета в затвора след инсинуации от Държавна сигурност. Захари Иванов изважда от „заключеното чекмедже” на живота си тези стихове и ги показва за пръв път пред широката публика.
Автентичността на случващото се е повече от очевидна, но метафоричният пласт надскача обясненията и ни помирява с гласа на „нощ горчива”, въвежда ни в „двор без врати”, за да съпреживеем кошмара на бита, ужаса на решетъчното небе и да видим как душата търси своите нови измерения - с разкаянието пред думата „обич”, с отровата на изгубената свобода и с разяждащото действие на „стомашния сок на безразличието” - една окована самотност - силно изповедна поезия, но овладяна като емоция, което създава вътрешно напрежение у читателя.
Тук ще ни поразят метафори, които ще запомним завинаги: „ехото бавно се свива в дланта ми”, „с рана да запушиш рана”, „тънките нозе на свободата”, „монетата звъни върху небесната покривка”.
Тези фрески на страданието нямат нужда от тълкуване - те са концентриран стон на лирическия персонаж, самоидентифициран с автора и припознат от читателя.
Някои от творбите в този цикъл проповядват нихилизъм и самоунищожение („Лично”, „Хайде”), други са молба за прошка - към любимата и майката, детето, природата („Неизпратени писма”, „Молба”, „За прошка”, „Защо”), а трети възвисяват личностния катарзис в полярни тези: злото - доброто, моралната низост - достойнството:
Молитва между четири стени
Научи ме да бъда нечестен.
Да изсмуквам от другите обич,
а да връщам единствено ресто
кратковременен жест с ниска проба.
Научи ме да бъда безгласен.
Да не викам, когато
над моя приятел надвисва опасност
и след миг ще му смаже главата.
Научи ме да бъда без име.
Да забравя, че има черта,
зад която безсмислен е гримът,
а е смислена само честта…
Ако аз на това се науча,
отреди ми съдбата на куче!
Всъщност това стихотворение го срещаме за пръв път в стихосбирката „Азбука за чувствата” (1988) в друг вариант.
Този втори варинт сега звучи по-категорично, създава у читателя усещане за една доказана през годините успешна житейска и психическа защита.
Не случайно и последното стихотворение в първия цикъл завършва с оптимистичното: „Аз започвам своето пътуване обратно - развържете ми ръцете!”.
Вероятно именно това „жителство в ада” е изходният кратер за високотемпературния изказ, белязал всичко, написано от Захари Иванов през следващите десетилетия.
Вторият цикъл от книгата съдържа повече разказвателни елементи, топосът на сюжетите е Париж.
Поетическата визия за съвременния мегаполис на 21 век сякаш ни нашепва с тъгата на Далчевия „черен като въглен град”, станал емблема на 20 век с неизтляващия във времето рефрен „бял сняг ще има само във градините, / където са играели деца” (Ат. Далчев, „Сняг”, 1929 г.).
В скиците от Париж Захари Иванов влиза в нова роля: той не е туристът, зашеметен от древност и величие. Лирическият персонаж като полубог и полупросяк изпива със сетивата си детайлите на една слава, която може би има значение за егото на преситения човек, но няма никакъв смисъл, ако нямаш една цигара да те спаси, ако не усетиш, че си птица, кацнала на „жицата Сена”, ако полутоновете на кабарето и прахта на Версай не носят жаждата на мъжа по еротиката и красотата…
Особено привлича вниманието „Трето стихотворение за Париж” чрез обърнатата гледна точка - равновесието е ново, митът е разколебан: не хората водят на разходка кучетата, а Човекът е вързан за Кучето.
Парадоксите на цивилизацията не свършват с този факт. Принизяването на индивида има само един възможен изход - „когато някой през мене мине - да се гледаме в очите”. Въобще говорителят в тази поезия се самонаблюдава непрекъснато, той се разтваря едновременно в „аз” и в „другия”.
Стихотворението „Едно копче” би трябвало да влезе в родната поетическа съкровищница като еталон за философски разговор между поколенията, изразявайки съкровената връзка баща - дете чрез недоизказаността на монолога, чрез липсата на риторика и двузначност на молбата „Зашийте ми копчето, моля ви се, мадам…”.
Тук се прокрадва живата сянка на Смъртта, която наднича през прозорците на делника. А поантата наистина се извисява над буквалната природа на думите.
Третият цикъл в книгата, озаглавен „Седемнадесет”, не просто маркира броя на творбите в него. Според Петър Дънов числото 17 означава намеса на божествени сили, необходимост от спазване на божествения принцип. Интуитивното прозрение на поета го води по пътя, където „страданието е надежда за обич”.
Тук са включени изцяло нови стихотворения (с изключение на „Човещина”), подредбата не претендира за идейна или хронологична стройност, но смисловото единство се задава от водещите тематични ядра: надеждата, смъртта, любовта, красотата…
Тези етически категории почти винаги се преплитат, наслагват, опровергават една друга през витражите на обикновените делнични ситуации - в автобуса, на магистралата, в съня, пред смъртното ложе на майката, в огледалото за обратно виждане на самотата.
Ще ни докосне с чистата си тоналност (в стила на Лилиев) стихотворението „Безкрайност”, а в „Очакване след раздяла” ще съзрем отглас от Александър-Геровата драматичност.
Финалното стихотворение „Предел”, от чийто последен стих идва заглавието на книгата, събира в себе си оксиморонни референти. Техните значения и символи са брилянтно изведени в оригинални метафори.
Те едновременно утвърждават и отричат емоционалното състояние на лирическия говорител, който непрекъснато търси връзката между причина и следствие, вина и наказание, добродетел и щастие: той е „лош и добър”, „не сбъркал се обърква”, едновременно живее с „правата на безправен”.
Тук се усеща тази прачовешка сила, която е способна да разбие тайнството на трагичното, да овладее интуитивно магията на незнанието и да дари другите с аромата на несъзнателното съзидание.
С тази стихосбирка Захари Иванов признава пред себе си, че писането е власт, чиито поданици са думите в цветния сън на надеждата. Невъзможното е третото око на истината - междинният път, изкачването, от което няма слизане. Между дилемата да си ствол, обграден от ласкатели подлеци, и грешник сред светци, той предпочита трето: иконостаса на истинските приятели.
Какво е веруюто на поета Захари Иванов? То в никакъв случай не се изчерпва с една фраза, но все пак в невидимите нишки между казано и неизказано бихме могли да се доверим на стихотворението „***Ще бъда тук…”:
От чистата трева до висини жестоки
изминах пътя, без да се усетя.
Но помня на началото урока -
да гледам със сърцето.
Не четете тази книга като завещание, тя е една „вдлъбнатина в сърцето”, която Захари Иванов подарява.
Тя пресича траекториите на очакването „оттук нататък” като въздишка за отключване на кода към дверите на паметта, на завръщането към равновесието, което извънприродният човек загуби в капаните на високите технологии.
Преди 80 години Антоан дьо Сент-Екзюпери първи ни зарече: „Най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите”.
Поезията днес е бутиково изкуство, но дори и шепа читатели да прогледнат със сърцето, пак ще има ефект на мълния в контекста на човешкото.