Галина Мамонтова

превод: Люлин Занов

Тя вървеше под дъжда сама,
сама вървеше.
Припомняше си онова,
което беше.

Течаха капки от дъжда,
сълзи течаха.
А над самотните къщя
светкавици трещяха.

Във миналото в тези къщи
е гряло щастие.
Но вече нищо не е също,
какво проклятие.

Вали безспир дъждът - стена,
и път изронен.
И чуваш стон и тишина,
и чуваш ромон.

Не ще да пусне паметта
нещата прежни.
Жадува тя за младостта,
живот с надежда.

Че като свещ мъждука тя,
трепти далече.
Поспря дъждът, по шапката
не чука вече.