АКО ЩЕ ИДВАШ…
АКО ЩЕ ИДВАШ…
Ако ще идваш, Пролет, днес да бъде!
Доволно диви ветрове лудяха,
бе слънчевият светъл диск оскъден
и в ледна броня старата ми стряха.
Ако ще цъфва дрян - да бъде утре!
Достатъчно светът студува вчера.
След нощ, която зъзне, идва утро,
но ти побързай тук да ме намери.
И ти не закъснявай, жарко лято!
Недей да чакаш юлски звездопади -
да бъдат зрели вдругиден житата,
ела в четвъртък, даже още в сряда.
Елате, листи в есенна позлата,
макар да казва друго календарът.
Аз чакам есента на близка дата,
а моят календар се казва “старост”.
За тебе, Зима, нямам дума блага!
От твоята прегръдка белобрада,
от твоя студ не мога да избягам -
метафоричнни снегове над мене падат,
на рамото ми леден вихър плаче,
картината пред мен е бяла фреска….
Аз нямам време. То тече! Така че
ако ще идваш, Пролет, идвай днеска…
ДУША
“Ти си онова, което жадува душата ти”.
Джалал ад-Дин Мухаммад Руми, Мевляна
Какво си ти, душа? Дълбоко в мене
ранима същност? На сърцето глас?
Какво е днеска твоето стремление?
По-инак казано: какво съм аз?
Не съм отдавна млад, не съм и весел -
тъй дълго в своя земен път вървя,
на рамо трудния си ден понесъл.
Понякога ликувам, днес кървя…
Бях млад, ти искаше по пътя прашен,
през стръмното да крача с теб пеша…
От стръмното понякога се плашех.
Но бях ли път в ония дни, душа?
Ти търсеше по пътя върховете,
жадуваше простор и висини,
береше еделвайси, рядко цвете…
Аз бях ли връх през младите си дни?
Мечтаеше, душа, за небесата,
високо над планинските била,
за синя вис, за ураганен вятър…
А аз не помня имах ли крила.
А бях ли хоризонт, а бях ли бездна
или вълна в безветрие и щил?
Ти искаше звезди във вечер звездна,
но и звезда не помня да съм бил.
Сега, душа, жадуваш уморена
за отдих тих във топъл здрач навън,
на мислите за мъдрата вселена,
за дни като безкраен кротък сън.
Каквото и да си, душа тревожна,
ранима същност или сринат храм -
дори това сега е невъзможно…
Спокойствие не мога да ти дам!
ЕТЮД В ЖЪЛТО
“…когда наводят грусть
желтые дожди”
Константин Симонов
…И пак по Дунава мъглите жълти слизат
над утро като късен сумрак, гъст и здрачен,
и вятър жълт развява жълтите им ризи
и сред тревите пожълтели тихо плаче.
И тежки жълти дъждове валят над мене
и сред настръхналите жълти брегове се стичат,
подобно жълта кръв по тънка синя вена.
И гъсти жълти облаци по хоризонта тичат…
И жълтата тъга ми е дошла сега на гости -
на рамото ми жълтата си мокра скръб излива.
От тая мокрота прогизнал съм до кости.
А казваха, че есента, дори в дъжда,
била красиива…
Но падат жълтите мъгли, жълт вятър духа,
по улиците жълти жълта кал се плиска
и жълти дъждове плющят в стъклата все по-глухо,
и жълтото небе над мен е все по-близко…
Светът край мен е аварел, рисуван в жълто само
и зъзне с Дунава под жълто одеало,
и жълта меланхолия лежи на мойто рамо…
…но утре почва зимата.
А тя е в бяло!
МЕТАМОРФОЗИ
Нощта полека черния си туш разрежда.
Попива в облак бледа и невидима луната.
В гнездото си от жълта кукувича прежда
Жар-пица снася обло яйчице от чисто злато…
Бях влюбен в изгрева. Възпявах го стократно.
Докосвах с пръсти дрехата на светлината,
облякла сутрин в слънчев блясък необятното,
самата тя живот, роден сред необята…
Но утрото над Дунава си тръгна неусетно,
понесло тънката си слънчева одежда.
Жар-птица отлетя с крилете пъстроцветни…
Завинаги ли отлетя?
Така изглежда…
И аз се влюбих в пладнето и жарката му лава,
в пламтящата стихия на слънца стопени.
Но пари лавата, дори когато я възпяваш…
…и днеска нося тежки белзи от изгорено.
И пладне мина. Дунавска мъгла се спусна
над моя праг и в светлите ми рими легна,
и дъжд студен намокри сухите ми устни.
Възпях ги в своя стих. А бяха ледни!
Сега е зима. Идващата тъмнина е скрила
пътеката в снега, която мене чака.
Но аз не тръгвам. Аз мълча. Събирам сила
за оня сетен стих - за залеза и мрака.
