Филип Марински

„Той може пепел да яде,
но няма да се моли!”
Борис Христов

Самотнико! Магията открих!
Когато ти е тъпо, влез под душа!
Прочел бях някъде във древен стих -
облива ли те водна струя - дишаш!

Ако ти липсва душ - не е беда -
легни в реката срещу своя навес,
за да усетиш бистрата вода
как те пречиства и дарява здраве.

Водата! Тя отмила е от теб
най-гадното, най-тъжното… И хляба.
Това коматче, толкоз нужен „хлеб” -
парченце питка, гдето все ти трябва…

А тя, добрата, хладната вода
отмива и това, че си отритнат,
та няма никой, никой на света,
да го е грижа. И за теб да пита.

Върни се вкъщи. То е още ден
/дали е къщата ти истинска - не питам!/
А там те чака пълният леген
с парцалите ти мръсни. И… очите,

вторачени във теб от онзи лик,
от теб окачен с обич на стената.,
с въпроса ням: „Е, сине мой, че ти
дотам ли я докара - до реката?!”

До тамо, майко! Нямам вече дом -
децата ми „показаха пътека”.
Крещя от болка, ала мълчешком.
Че ми е мъчно. Много… Ала… нека!

Аз знам, че в някой недалечен ден,
ще проговори съвестта. Тогава
макар и внуци ще тъжат за мен,
в стремеж да ме извадят от забрава…

Простете ми, отплеснах се, но знам,
че нейде откъм Пернишко наднича
един поет голям, и горд, и сам -
познат, признат и истински обичан.

А аз го моля, сякаш е Христос:
- Борисе, братко, много те почитам!
Дай, моля ти се, своя благослов,
за шепа пепел. Да не коленича!…