Александър Карпаров

Бистра беше козарка в планината. Рано в зори подкарваше от село козичките си нагоре към сините камъни.

Цял ден тичаше по тях и все пееше.

А когато слънцето се търкулне, ей там, зад онзи връх и мръкне, тя подкарва отново стадото си към село.

И звънците на козичките пееха…

Така живееше някога в планината малката козарка със свилените коси и сините очички.

Беше много добра и винаги засмяна.

Всички я обичаха.

Поточето в гората пееше цял ден на Бистра своята радостна песен.

Гората й разказваше приказката за зеления горски цар.

А птиците и цветята бяха нейните най-добри приятели и с тях се разговаряше по цели часове.

Една вечер стадото се върна само и подплашено в село.

Нямаше я малката козарка. Нямаше и една козичка.

Къде бяха останали те?

Цяло село тръгна да търси Бистра и козичката из планината.

Търсиха цяла нощ и едва на другия ден намериха Бистра мъртва под сините камъни. Близо до нея стоеше козичката да я пази.

Горкото малко момиче със свилените коси и сините очички бе паднало отгоре, от сините камъни. Подхлъзнало се.

Мъка късаше сърцата на бедните родители.

Всички плакаха.

Там, на същото място погребаха малката козарка.

Разказват селяни, че оттогава гората все плачела и не разказва вече за зеления горски цар, а за Бистра - малката козарка със свилените коси. Птиците избягаха надалече.

И малкото поточе пресъхна.

——————————

сп. „Детска книга на книгите”, г. 1, кн. 7-8, 1931-1932