СОНЕТИ
превод: Борис Младенов
СОНЕТ I
Желаем хубостта да се множи,
да бъде вечна розата красива;
така човекът своите черти
в наследника си млад да преоткрива.
А ти във красотата си вглъбен
подхранваш пламъка си сам с гориво;
в обилието на глада във плен
наказваш себе си несправедливо.
Ти, който този свят си украсил,
херолд на пищна пролет се явяваш,
но бъдещето си във пъпка скрил,
в скъперничество щедро разпиляваш.
Това, което на света дължиш,
от лакомство изял, ще го лишиш.
СОНЕТ II
Четирдесет обсади преживяло,
лицето ти ще се покрий с бразди
и плаща пищен върху твойто тяло
превърнат в дрипи няма да блести.
Тогава ако те попитат, где са
онези буйни страстни младини,
засрамен ще посочиш с пръст, че те са
в дълбоко хлътналите ти очи.
Но вместо коментар за хубостта ти,
по-горд би бил да кажеш: „В моя син
се крият младините ми богати…
Той съхранил е образът ми фин.”
Тъй в старостта чрез него възроден
кръвта ти ще те топли в зимен ден.
СОНЕТ III
Виж в огледало своя образ млад!
Сега е време, друг, себеподобен
да създадеш за радост в този свят
под форма на живот вътреутробен.
Коя мома не ще те вземе с плам
да обработваш плодната й нива
и кой ли самовлюбен чак до там
накрая без наследник си отива!
В теб майчиният лик е съхранен,
за младостта й спомен мил навява;
тъй себе си ще виждаш подмладен
в сина си и през старостта болнава.
Но сам, без този син, като умреш
следа не ще оставиш… Само леш.
СОНЕТ IV
Красавецо, прахосваш своя чар,
но ти го имаш временно, под наем
защото той не ти е даден в дар,
а само като кракотраен заем.
Защо, прахоснико красив, тогава
докато си все още млад и свеж,
Природата тъй както повелява,
не го на свой потомък предадеш?
Докато сам в свой собствен свят забавен
се губиш, себе си измамваш ти,
и като дойде краят ти безславен
кой, мислиш, твоя дълг ще изплати?
Чар, хубост ще потънат вдън земи -
син само би могъл да ги спаси.
СОНЕТ V
Минутите със вещина създали
лика красив за радост на света,
един ден ще обрулят като хали
без милост този чар и красота.
Тъй времето неспирно с мощ незрима
превръща в неуморния си бяг
житейското ни лято в грозна зима -
безбрежна мъртва пустош… мраз и сняг…
Цветята с лятото са отлетели,
но мирисът им, уловен в стъкло,
ни спомня и под снежните къдели
какво е в миналото ни било.
В парфюма си всецяло се отдал,
цветът и след смъртта не е умрял.
СОНЕТ VI
Но нека зимата да не попари
в теб лятото… И като разцъфтят
парфюмите на цветните ластари
в моминско стъкълце се съхранят.
Не е греховна лихвата, която
получиш за заетите пари
и вложиш ли я в любовта богато
десетократно по-блажен ще си.
И десет пъти по-щастлив ще бъдеш,
щом десет пъти се повториш ти
в потомците си и чрез тях пребъдеш,
така смъртта не ще те победи.
Над червеите господарят ти си
и красотата ти от теб зависи.
СОНЕТ VII
Когато сутрин в огнена позлата
от изток слънцето се извиси,
пред неговата мощ и власт позната
отдават почит милион очи.
И изпълзи ли като здрав мъжага
по хълма до небесния простор
на почести по-явни се излага -
все тъй го следват с благодарствен взор.
Ала когато, минало зенита -
същински старец в морни старини,
надолу то с каляската полита,
очи отвръщат всички настрани.
Без син, тъй както слънчевия диск
и ти поемаш за забрава риск.
СОНЕТ VIII
Когато слушаш музика, защо ли,
във нея влюбен, ставаш натъжен
и вместо радост, болки и неволи
те мъчат и се чувстваш ощетен?
Навярно хармоничните й ноти
смущават с нежен укор твоя слух
и тайна жал започва да работи,
докосне ли самотния ти дух.
Виж звук със звук как нежно се преплитат,
три гласа се преливат във един;
семеен хор като че ли изплитат
съпруг, съпруга с техен роден син.
И песента им в дружен ек звучи:
„Останал сам, без син, си нищо ти.”
СОНЕТ IX
От страх ли за вдовишките сълзи
ти се обричаш на живот самотен!
Ах, без дете умреш ли, ще скърби
светът за теб със траур неохотен.
И вечно ще жалее, без да спре,
защото го оставяш без млад двойник;
вдовицата дори е по-добре -
в детето вижда своя мил покойник.
Прахосникът, достигнал до фалит
богатството все пак на друг предава;
но хубостта си в неизползван вид
без срам завинаги унищожава.
Как другите би смогнал да обича,
тоз, който сам на гибел се обрича!
СОНЕТ X
О, засрами се! И недей отрича!
Ти, който си небрежен и нехаен
и знаеш, че тук всеки те обича,
към всички храниш злоба, гняв безкраен.
Към себе си и другите враждебен,
ти родовия покрив непрестанно
рушиш, а жизнено си му потребен -
подръжка му е нужна постоянно.
Я погледни към своя дълг синовен
и нека обичта ти да обгърне
домът ти празен, твоя свят духовен…
Респектът ми към теб тъй ще се върне.
Създай наследник свой заради мен
и в него ще си увековечен!
СОНЕТ XI
Старееш бързо ти, но и растеш
в сина си, който носи твойте гени
и с младата му кръв като младеж
се чувстваш с дух и тяло освежени.
Закон, царувал мъдро с векове,
без него ще настъпят мор, руини…
Загърбим ли го всички, ще умре
светът със нас за шестдесет години.
На грозните, без право за разплод
Природата измиране отрежда,
но красотата трябва в нов живот
да се възражда и възпроизвежда.
И ти си длъжен своя отпечатък
с печата си да предадеш нататък.
СОНЕТ XII
Когато звън отчита часовете
и с тъжен взор деня изпращам в мрак;
когато виждам как увяхва цвете
и как сребри косите черни, сняг;
когато под безлистните дървета
не спират за пладнуване стада
и в таур със сено каруца крета,
с провесена през ритлите брада.
Пред този мор се питам аз тогава,
смъртта и теб не ще ли отнесе,
когато хубавото остарява,
тъй бързо, като новото расте.
О, само син би смогнал красотата
ти да опази от смъртта с косата!
СОНЕТ XIII
О, нека си това, което си!
Такъв ще бъдеш чак до своя край.
Ала за този край се приготви -
чертите си на някой друг предай!
Ти притежаваш красота, но тя
е в заем дадена за кратък срок
и грабне ли те от света смъртта
ще се загуби с теб във ров дълбок.
А кой би изоставил своя дом,
щом би могъл да го спаси в беда
през гневни зимни бури от погром
и ледните пргръдки на смъртта.
Ти беше син и имаше баща,
стани баща и имай син сега!
СОНЕТ XIV
Не мога по звездите да гадая!
А смятам, че съм вещ в тоз занаят,
но не добро от зло да разпозная,
ни да предсказвам чума, суша, глад…
нито да дам за времето прогноза -
дали ще има вятър, дъжд и град;
нито дали успех или угроза
очакват някой принц и крал познат.
Но мога в твоя взор като погледна
да прочета, без оня звезден свят,
че истина и хубост ненагледна
в потомък само ще се съхранят.
Без него, истина и красота
там виждам лесна плячка на смъртта.
СОНЕТ XV
Когато се размисля, всичко живо
по някакъв неведом звезден ред
е кратковременно и променливо
и вехне бързо, стигне ли разцвет.
И ний на същата житейска сцена
се раждаме, растем с младежки сок,
но много скоро с младост покосена
смъртта ни грабва по закона строг.
За тази твоя младост аз жалея
и с мрачен страх я повече ценя,
защото знам, че времето и нея
в двубоя ще запрати в старостта.
Което то без милост в теб разгражда,
стихът ми с много обич го съгражда.
СОНЕТ XVI
Но ти защо със времето в двубой
не изработиш собствена защита;
пред неговия гибелен развой
кой само на безплоден стих разчита?
Теб, в буйния разцвет на младостта,
безброй лехи момински незасети
очакват да посееш там цветя
и се повториш в тях, не на портрети.
Потомството в неспирен кръговрат
дървото на живота обновява,
а бледо копие - фалшификат
изкуството безпомощно създава.
Тъй младостта си за да съхраниш,
сам трябва в нов лик да се претвориш.
СОНЕТ XVII
Кой някой ден ще вярва в моя стих?!
Макър че изредих наполовина
от всичките ти дарби, пак не бих,
Бог вижда, смогнал гроба да надмина.
Но ако качествата ти безчет
и твоя взор възпея в пълна гама
ще се развикат: „Лъже тоз поет!
Подобен ангел на земята няма.”
Така за пожълтелите листа
ще кажат, че са старчески брътвежи
и че е мнима твойта красота,
и плод на поетически копнежи.
Но ако твой син би бил жив тогаз
ще бъде атестат, че прав съм аз!
