Петко Тотев

,,Девширме” (2014) на Иван Миланов, като понятие означава ,,кръвен данък”, но само отчасти се покрива с едно прецизно действащо оръдие за геноцид и братоубийство.

През вековете, в защита на своите интереси, империята го използва и усъвършенства, и умножава Каиновия грях. Османската империя създава ,,нова войска”, каквато буквално означава ,,ени чери”.

На поробените християнски народи е наложен кръвен данък, мъжки рожби, отнети от семействата им, ги обучават, за да ги превърнат най-често в безпощадна войска срещу своите.

Иван Миланов си представя ,,ново село”, което се появява върху развалините на ,,старо село”, разорено и изклано от еничари. Новото село обаче е възможно само чрез разтуряне на злата магия на отцеубийството, майкоубийството, братоубийството…

Прогонени от Старо село жени и деца, са принудени да се борят за своето оцеляване вдън гори тилилейски, но не и извън смъртната опасност, защото в опожареното им довчерашно обиталище са разпънати шатрите на ага-Исмаиловата орда.

Ръководени от стареца Топал Джендо и Стойна прокудените се превръщат в бойна сила, която нанася тежки удари на закалените в сражения главорези.

Топал Джендо обучава жени и невръстни момчета и превръща прохода към пещерите на бегълците в истински капан за изпълнителите на султанската воля да се вземат все нови и нови християнски момчета.

Върхът на съпротивата е единоборството между Кьор Хасан, един от най-силните еничари, и Яница, дошла сякаш направо от епическа народна песен.

Пленената Стойна я очаква клада. Но последвалите събития преобръщат света на суеверните еничари.

Там, където трябва да се издигне кладата, започва нестинарски танц и няколко еничари се опитват да влязат в огъня, но се провалят.

Тогава в хармана от плътна жарава се извива невестинско младовдовишко хоро. А след него Стойна три пъти обикаля върху огъня мястото, предвидено за нейната гибел.

Потресението на фанатиците еничари е неописуемо, мнозина забелязват, че под мишниците имат особени белези - кръстове.

Сред най-сполучливите места в романа са и страниците за възникващите полуосъзнати, полуневероятни чувства между Исмаил ага и Стойна…

Авторът на ,,Девширме” изработва своя стилистика на разказа, избягва типичниште за днешно време клишета, избягва и формите на сказа.

Разказвачът разчита на зрими архитектурни и ритуални обобщения като чешмата в центъра на Ново село с двата гроба - на Стойна и на Исмаил ага, черквата и джамията, построени една до друга от довчерашни врагове, огненият кръг, изгарящ всичко освен вечните продължения на майчинството, победата на продължаването над опитите за окончателен край…

В увода-епилог, историчка по професия, разказва на своите внуци за Старо и Ново село, вече обезлюдено.

И когато изпраща своите внуци, едни за Дубай, а други за Лондон, те знаят своето потекло и може би след време ще разберат и какво означават сълзите на тяхната баба на прощаване.

Защото Империята не се е отказала от кръвния данък.

Специално трябва да се отбележи хрумването на автора да сплете темата за кръвния данък с нестинарството.

Стихията на огъня никога не е само унищожителна, но е необходима фантастична противосила, която да превърне пожара в нестинарска жарава.

В романа противосилата е майчинството, продължението на рода. И водата, която изтича от новата чешма на Ново село.

Тя разказва как и най-страшната омраза може да бъде преломена, а вярата на автора в доброто наистина си остава възрожденска.

27 април 2015 г.