Димитър Христов

Песента преминава във плач,
а плачът - във песен,
няма, няма палач
за живота нелесен.
И тъгата прокапва
през покриви, погреби, жици
и гнезди във сърцата
на клетите млади вдовици.

Събудете се, мъртви мъже,
събудете се в мрака,
щом дългът със въже
ви тегли от гроба и чакат -
чакат Майка, Родина, Жена
и посърнала челяд -
стига мор и война,
трябват живи наследници…

Още ръфат чакали
от снагата на горда България,
още някой се хвали
как наше имане заграбил е.
И прокудени българи
още се скитат с неволята,
без да знаят кога ще се върнат
при всичко отколешно.

Пейте, пейте гори и поля,
и самотни невести,
толкоз кръв се проля,
толкоз сълзи и бедствия…
Стига скръб, стига плач…
След една панахида,
в ранината орач
сред полето изтляло ще иде,
ще нарежда бразди
и по пладне ще седне за отдих,
над земята ще бди,
семена ще отбира за посев,
по сеитба и в бран
свойта българска песен ще пее…

Пей хайдушки Балкан,
песента ще ни надживее!