Панко Анчев

1.

През 40-те години на ХХ век приключва окончателно започналия още през Възраждането процес на обуржоазяване и установяване на нова структура на българския свят.

Бавно и постепенно българският свят се нагоди към формите и съдържанието на европейския модел на обществено-икономическо развитие и оформи най-сетне своята съответстваща на този модел структура и обществено съзнание.

Очертаха се социалните слоеве, които сега навлязоха в нов етап, в който се усеща узряването на нещо напълно ново, чийто политически израз е революцията.

Появил се е нов тип личност, който живее, мисли, чувства и говори по друг начин и има съзнанието, че е навлязъл в нова епоха на предстоящи радикални промени.

Това е градски човек, роден и израснал в града, който също е станал друг, далеч по-различен от града на Възраждането или на прототипа си, установявал се през целия ХХ век.

Градът по своята същност е различен от селото с това, че животът е организиран изцяло по правилата на буржоазния начин на живот; обществото е разнородно и с много повече хора на наемния труд отколкото са притежателите на някаква собственост върху средствата за производства.

Този труд е почти изцяло във фабриката, търговията, учреждението, духовната сфера, транспорта, докато на село е „за себе си”, за семейната собственост, но непременно върху земята и за земята.

В града „няма земя”, т. е. тя не храни хората и не определя начина им на живот и мислене. Тук са се събрали и повече хора и тези именно хора формират и практикуват властта чрез нейните различни институти.

Многолюдието почти изключва всички да се познават помежду си - дори и тези, които заедно работят не се чувстват близки и познати, ако нямат в крайна сметка някакви общи интереси. Връзките между хората са вече не емоционални, родствени по кръв и дух, а преди всичко поради общи интереси.

В града вече се е утвърдило съсловието на едрата и средната буржоазия, чийто живот е различен от живота на бедните и зависимите от нея.

Можем да говорим и за нова интелигенция, съсредоточила се тук, защото тук нравите са по-свободни и защото тук именно са източниците на нейното физическо и духовно съществуване.

Можем да говорим вече за „големи” градове, където се съсредоточава сериозна маса, идваща от селата или от по-малките градчета, за да търси работа и препитание, примамена от възможностите за осъществяване и по-лесно устройване на битовия живот.

Градът е повече свобода; тук те ограничават по-малко, а изкушенията са безброй. Хората не могат да се контролират един другиго, както е на село или в малкия град, и това създава впечатлението, че всичко е позволено.

Това е ново преживяване в българския свят и то именно доказва, че обуржоазяването се е изпълнило.

Свободата е неограничена, но такава свобода не прави човека свободен, а само усилва у него усещането и подхранва съзнанието му, че отново е впрегнат в здрав хомот и е поставен в още по-тежко подчинение и робство.

Защото градът те освобождава от греха да се изкушаваш, но те ограничава социално и не ти позволява да живееш като човек. Бедността е робство; робство е отнемането на реални социални права и това засяга достойнството и човешката чест.

Фактически е премахнато равенството и дори удоволствията, изливани от големия град, не са достъпни, защото трябва да се плащат.

Симптомите на всичко това се проявиха веднага след Освобождението и българската литература ги описва и изучава внимателно през последните две десетилетия на ХІХ и първите четири на ХХ век.

Но именно през 40-те години се очертава пълната картина на буржоазното общество, обхванало и формирало по свой образ и подобие българския свят.

Затова и литературата на това десетилетие е друга.

2.

Удивително е родството по теми, проблеми, изразни средства, начин на художествено мислене на поетите от поколението на 40-те години на ХХ век. Но още по-впечатляващо е как вътре в това родство те са толкова различни, самобитни и неповторими.

Гласът на всеки един от тях е отчетливо своеобразен и трудно може да бъде сгрешен с нечий друг.

Много различен е и пътят им по-късно в литературата, преображенията им и  тяхното осъществяване в другите исторически времена. Това поколение възпяваше революцията, после стана неин свидетел и участник в осъществяването й; по-късно наблюдаваше, изобразяваше и изразяваше измененията в обществото и в отделната личност, но вече в друга обществена система.

Самото то трябваше да се нагоди към тези изменения и да заживее по нравствените и политическите норми, които възхваляваше и за които мечтаеше.

Александър Геров е без съмнение един от най-ярките представители на това поколение. А неговото творчество е едно от най-автентичните свидетели и изразители на обществените процеси и общественото съзнание на 40-те години на ХХ век, но и на времето след това.

Особено интересно е да се види как се трансформират градът и градския човек в резултат от дълбоките и разностранни изменения в продължения на близо половин век.

Градът е основната тема на поетите, но и на белетристите от 40-те години. Може да се каже, че това е първото поколение в българската литература, което произлиза от града и го описва като новата автентична среда на българския свят.

Това е изключително важно явление както в българския литературен процес, така и в обществено-политическия ни живот, тъй като констатира настъпилото изменение и доказва новото състояние на българския свят.

Ала градът не е нещо еднородно или еднакво за всички поети и разказвачи от средата на века. Той е различен у всеки един от тях, защото са многобройни неговите лица и проявленията му; различна е силата на влиянията, които той оказва върху съдбите на хората; по различен начин интелигентът устоява на градските съблазни, на самотата и отчуждението, на градския пейзаж.

За Александър Геров градът е преди всичко многолюдие, разноезичие, шум и движение. Той не е мрачен или враждебен, какъвто е за Александър Вутимски или особено за Богомил Райнов, но е изпълнен с напрежение и създава както порив за общуване, така и безпокойство за чувствителния и несвикнал с особеностите му човек.

За да живееш в него, трябва да си общителен и достатъчно силен, за да запазиш самостоятелността си и приемеш множеството като друго проявление на човека. Градът всъщност е една безкрайна улица, а самата улица е мястото, където хората излизат от високите здания и тръгват нанякъде.

Къде е това „някъде”? Това е загадка, която измъчва лирическият герой, защото всеки върви в своята посока и към своето място и рядко ще се случи различни хора да вървят към една и съща цел. На улицата се шляят и ако някой за миг се спре, за да си почине или да помисли за малко, „тротоарът” ще изръмжи и ще го изтласка напред. Не може да се спира.

Улицата е метафората на градския живот, на неговата динамика, на видимото единство, което всъщност е разделение и отчуждение, тъй като хората не се познават, не си говорят помежду си и не общуват. Те само вървят един до друг.

Градът е наречен „ад динамичен”, защото в него няма покой, хармония и разбирателство. Неговата механика изключва съзерцанието и размишлението, тъй като те могат да възпрат обичайния ритъм, да го нарушат и така да сринат самия град.

Улицата и градът живеят сякаш два живота. Първият е сутрин, когато протяжно се провиква с фабричните сирени и тръби” и народът „избликва” от къщите, за да тръгне на работа. Тогава „прозорците ти светли / като очи усмихнати блестят”, защото хората се подготвят са трудовия си делник, в който ще работят и ще създават блага.

Това е животът за по-голямата част на градските жители. Но вечер започва другият живот. Той е „вулканично разрушение, /ще тържествува ужаса, грехът; / ще зинат ями грозни и студени / и ще владее безгранична смърт”. ( „Видение”)

Нощта отприщва страсти, освобождава задръжките и притъпява умовете, за да се превърне човекът в „разглезен хищник”, оставил се на забавата, порока и греха.

Дневният град е вътрешно напрегнат, но е все пак подреден, осмислен от светлината и труда на хората, докато нощният е разпуснат, разплут и опорочен.

В нощния град няма ред, защото страстите са необуздани и човек доброволно се е оставил в лапите на греха и съблазните. Той не красив, но опасен, разрушителен и неестествен, защото е затворен в ресторантите и кръчмите.

Контрастът между дневния и нощния град в поезията на Александър Геров е много важен, защото в него се съдържа представата му и за социалния контраст; тук е причината за напрежението и острите конфликти между тези, на които е денят, и тези, които се чувстват най-добре в съблазните на нощния град.

И двата града са силни и могъщи; те взаимно се заплашват и предупреждават, че ще бъдат безпощадни един към другиго. Нощният град е прикован с „електрическите гвоздеи”, но дневният все повече се огрява от слънцето и пулсът му все повече се изравнява с пулса на хората, които го владеят с труда и мечтите си.

От тук и надеждата, че животът ще се промени и ще си възвърне своята естественост и красота.

Поетите на 40-те години и Александър Геров заедно с тях се осъзнават като част от едно огромно световно цяло; те живеят сред много хора, които също като тях са недоволни и мечтаят да извършат радикална промяна.

Те смятат, че градът е ХХ век, епоха, световна революция, смъртоносна война, която ще изпепели стария свят и ще разчисти земята за новото.

3.

Най-важните думи през това десетилетие са „епоха” и „ХХ век”. Това са думи заклинания, своеобразни пароли, по които единомишлениците се разпознават и се съюзяват за общи действия.

За да ги осъзнаеш и възприемеш като пароли на единомишленици, трябва да промениш изцяло мирогледа си и обхванеш мащаба и величието на времето, в което живееш, и на начина, по който живееш сега и в бъдеще.

Сега не е достатъчно само да си състрадателен и да участваш в социално-политическите борби за промяна на живота; сега е необходимо друго съзнание за солидарност, съпричастност и съучастие в радикалната трансформация на човечеството, от което си съставна част.

То се домогва до една нова универсалност, каквато българският свят не познаваше до 40-те години. Българският свят се уголемява рязко, за да приеме в себе си целия свят около себе си, но и за да стане неотменна част от това „цяло”.

Не бих казал, че се е появил българският космополит, защото сега именно се изостря до крайност националното чувство и съзнанието за принадлежност към отечеството, което страда и също жадува тържеството на доброто и красивото.

За да може градският човек да достигне до такова разбиране на „епоха” и „ХХ век” (или „мой век”), е необходимо преображение на съзнанието му и придобиване на необходимия мащаб на социалното чувство.

Градският човек изпълва цялото световно време, преодолява пространството, за да придобие този мащаб и разбере собствената си значимост и сроденост със световните процеси.

Самият български свят е достигнал нова степен от своята мирова еманципация и е готов вече да се намесва активно и с достойнство, а не като потърпевш и жертва, в съдбата на човечеството. Той е в ново време, на нова територия и с ново съзнание.

Предишните поети (особено символистите) се възхищаваха или се стъписваха от динамиката на европейския свят, от неговата големина и могъщество, от културата и начина му на мислене, но бяха смутени малко или много от провинциализма на българското.

Те обичаха родното, но то ги потискаше със своята изостаналост, зависимост и безпомощност пред Европа. Градът у тях предизвикваше атавистичен ужас, макар да бе типичен български градец, но самото му отдалечаване от земята, въздуха и природата вече го правеше мистичен и настръхнал срещу тяхното селско битие (Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Димитър Бояджиев).

През 20-те години и то главно чрез Христо Смирненски и Гео Милев българската литература прави опит да излезе по-решително и категорично в света и да му покаже, че българският свят е солидарен с него, че приема и обича отрудените хора и е готов да им помага и се бори за тях и заедно с тях.

Трябва да подчертаем, че това ново съзнание у българския свят се поражда и утвърждава в навечерието на Втората световна война, когато се вижда, че нейната уродлива стихия ще обземе цялото човечество и опасността тежи с еднаква сила над всички народи.

Предстоящото изтребление изменя погледа и натоварва съзнанието с трудни размисли. Нито отделният човек, нито отделният народ са сами вече за себе си; те стоят на края на пропастта, почти се допират до пламъците на огъня и няма как нито да се скрият, нито да се предпазят, нито да оцелеят - ако разбира се заедно не го потушат и не отстранят причините, които са го запалили.

В ужаса на възможната гибел се възбуждат нови сетива, прокарват се нови пътища за разбирателство, солидарност и спасение. Общата участ изравнява хората и народите, придава им значимост, каквато преди не са имали или не са я оценявали истински.

Злото сега мотивира новата нравственост да се пробуди; тя сега кара хората да се вдигнат срещу него, да го накажат и отстранят веднъж за винаги. Но преди това трябва да го видят, да го идентифицират и осъзнаят опасността, която им носи.

Александър Геров, а и литературата на 40-те години, прави разлика между „епоха” и „ХХ век” - те не са едно и също. „Епоха” означава нравствената среда, в която протича ХХ век и в която се извършват сложните и трагични процеси в общественото ни битие.

Поетът нарича епоха нравствения упадък, тържеството на злото, насилието и омразата; тя е обезценяването на човека и превръщането му в покорен роб.

Войната масово изтребва милиони хора, но зад нея стоят зли интереси, жестоки умове, кървави ръце и за съжаление нищо и никой не може да ги спре. Те се прикриват с купени „маски за божественото си лице”, за да не се видят коварните им помисли и намерения да удавят в кръв и ужас земята.

Но идва най-неочакваното: злото толкова се е разпростряло и покорило душите, че вече не се забелязва, присъствието му не предизвиква реакция, не провокира желание за отпор. Какво може да се добави към горчивото признание:

Но вие, лицемери и предатели,
шпиони, ренегати и лъжци,
модерни мародери от Америка,
убийци, подлеци и атентатори,

не ме вълнувате, не ме затрогвате.
За вас не ми е жал. Аз не скърбя,
че толкова излишни, жалки хора
днес населяват бедната земя.

(„Епоха”)

За епохата в това стихотворение говори нейният типичен според поета жител и представител, който се е покорил на нейните правила, послушал е коварния й зов и се е оставил напълно във властта й.

Епохата е смазала всеки духовен порив, убила е чувството за свобода и достойнство, предала е човека на апатия и несъпротивление на злото. Това е нейното най-голямо престъпление, което не получава наказание.

В стихотворението „ХХ век”, а и в цялото си творчество от 40-те години на ХХ век Александър Геров ще продължи тревожните си размишления. Векът прояснява мрака на епохата и вдъхва на човека повече увереност и безстрашия, за да й противопостави.

„Народ отива под робство покорно”, „неприятелските орди” налитат върху отечеството, за да покорят и него, но вече се надига съпротива, заражда се отпор. Чува се вече „отсечената стъпка на победата”.

Поколението на 40-те години идентифицира ХХ век чрез своето десетилетие не само защото го познава най-добре, а заради зреещите грандиозни обществени изменения, заради настъплението на войната и сблъсъка на милиони хора и десетки народи и държави, враждуващи помежду си и проливащи кръвта си, за да угодят на нечии користни интереси.

Появила се е нова идеология, която придава на всичко това повече омраза, братоубийство и жестокост. Тя така въздейства върху ниските човешки инстинкти, така разпалва бедното и елементарно въображение, че заслепява напълно разума и не му позволява дори да види нейната истинска същност.

Такава масова заблуда и игра върху съзнанието не се е случвала в историята на човечеството.

Никога войните преди това не са били толкова човеконенавистни и толкова овладени от подобна елементарна и убийствена идеология. 40-те години именно обезсмислят порива от началото на века към всеобщо щастие и пълно тържество на разума, човещината и всеобщото щастие.

Боже, колко бях горд, че живея в двайстия век!
Мойта кръв се вълнуваше, моите очи ликуваха.

Това признание показва колко наивни са били представите и надеждите на младите тогава хора, възпитани от хуманизма и голямата литература на предходното столетие.

И колко голямо е разочарованието им от изпитаната от самите тях реалност на реалното време. Но разочарованието не води до отчаяние; то само усилва желанието за съпротива и промяна.

Този резултат е също дело на 40-те години.

4.

Александър Геров, а и човекът на това време, излиза по особен начин от своето десетилетие. Излизането му не става рязко и внезапно с края му, а едновременно с постепенното уталожване на негативните настроения и засилване на желанието за политическа равносметка със социалното зло.

Политическите промени, извършени в средата на десетилетието, отварят вратата към общественото благополучие и новото устройство на живота. Това, което е било, вече е минало и на негово място трябва да се построи нещо ново и напълно различно.

Нужно е довчерашният „роб” да осъзнае свободата си и да я приложи в съзидание. Александър Геров пише много политически стихотворения, голяма част от които са пропагандно-агитационни, но в тях е вложено много обществено чувство, вяра, че злото е прогонено и на неговото място се е установило окончателно доброто.

Поезията на Александър Геров от втората половина на 40-те години и особено след това е ярко свидетелство на трансформациите на града и градския човек в българския свят.

От една страна виждаме ентусиазъм, с който се разчиства старото общество и се изграждат материалните основи на новия живот. Силна е вярата, че се върви не само по правилен път, но че този път е единствен и спасителен.

Хората сами себе си агитират и убеждават да се влеят в това могъщо движение напред, да не са безучастни и да не стоят със скръстени ръце. От друга страна обаче градският човек не престава да размишлява и търси големите истини. Ентусиазмът не притъпява разума и не отклонява погледа от екзистенциалните проблеми.

Близкото минало най-малкото не е отшумяло, а то бе населено с явления, които очевидно не са случайни, поради което е твърде възможно да се повторят. Те имат причини, които трябва да се открият, над тях да се размишлява, да се анализира и обяснява.

Човекът не престава да бъде загадка - дори и когато привидно се е механизирал - било в безразличието и безропотното си подчинение, било в рязкото си съживяване и неудържимия си порив.

Една война е приключила, но друга, която е далеч по-трудна и ще бъде продължителна (а може би и безкрайна), тепърва започва - войната с „поднебесните духове на злобата”, които пречат и тровят ежедневието на отхвърлилия оковите си градски човек.

Самият град се преобразява. Неговото ежедневие е още по-бурно и напрегнато, но то е изчистено от предишния контраст. Сега градът е по-светъл, по-ведър и свободен.

Повече са усмивките по лицата на неговите жители. Но и по-делови и предразполагащ към спокойна и творческа работа. Злото обаче има дълбоки корени и те са в трудно променящия се човек, в неговото неверие, в постоянните му съмнения и наклонност да получава повече отколкото дава.

Градът е празничен, обновен, радостен и огрян от светлина. Светлината сега обединява хората, вдъхновява ги, окриля ги и ги прави радостни. Новият град сякаш е и по-голям, защото освен всичко друго побира в себе си и надеждите, бъдещето и дори целия свят.

И сякаш пролетта не отминава. Самата пролет в града сега придобива друг смисъл: тя е настоящето, в което се осъществява човекът, неговият бит и ежедневие.

По-рано тя беше надеждата за добро бъдеще, която крепеше отрудения и отчаяния; той мечтаеше за пролетта, а когото тя идваше, му ставаше тъжно и мрачно, защото знаеше, че е илюзия и мимолетна е радостта. Друг е светът сега и друг е човекът в него:

По нея разцъфтели кестени ухаят -
към слънцето тя стръмно се изправя.
Трева расте в ръждясалите релси на трамвая.
Под сенките се тулят малки ресторанти.

В градината сред чудните растения
децата във игри и песни са увлечени.
Като замръзнала, години вече в мене
стои една картина в ранна вечер.

(„Улица „Шипка”)

Съвсем различен този градски пейзаж в поезията на Александър Геров, защото и градът е друг, преобразен и той под напора на новия начин на живот. Градският човек е усмихнат, обнадежден, уверен и силен.

Промените обаче не само външни и само поради това видими. Те засягат начина на мислене; предметът на това мислене е човешкия живот, смисъла на съществуването, ограниченията и как те да бъдат преодолени, какви усилия са необходими, за да се избави личността от поробващото я ежедневие на материята и бита.

5.

Александър Геров е може би най-мисловният поет на 40-те години. Казвам „мисловен”, понеже той изразява открито и пряко идеите на своите размисли, а не ги извежда из някакъв лирически сюжет, описание или образ.

Стихотворенията му все повече стават ритмизирани философски фрагменти, опити, афоризми, та дори и трактати на философска тема. Те развиват предварително поставена тема.

Стихотворението произлиза от темата и проблема, а не е обратното  както беше в по-ранните му стихотворения - тези от 40-те, 50-те и дори от 60-те години.

Това говори и за еволюцията на поета, който не остава в своето време, а започва да изразява и новия тип общество. Начинът му на писане свидетелства за разпада на колективистичното общество, който предизвиква разпад и на характерната за колективизма универсалност.

Александър Геров от поет на тази универсалност се преобразява в поет на фрагментиращата се пълнота и разпадащото се цяло.

Обществото губи предишната си съзидателна енергия, забавя хода си и отново разкъсва връзките между своите членове. Самият човек се превръща все повече във фрагмент от обществото и вътре в него преминават разяждащите разделителни линии, които не са линиите между съсловията, а между разпилените части на цялото.

И вече не социалното неравенство тревожи новото съзнание, а невъзможното единство, разрушено по необясним за човека начин. До вчера беше едно, а сега е съвсем друго.

До вчера беше светло, радостно, ясно и слънчево, а днес се надига една тревога; тя

Няма смисъл, няма име,
но е най-страшна на света -
тревогата неумолима,
която носи пустота.

В очите си тя като тумор
се разпростира и расте.
Развиквай се със гневни думи
или плачи като дете!

(„Тревога”)

Тази тревога и става главна тема в поезията на Александър Геров, а и на поетите от поколенията от 60-те и 70-те години. Тя превръща без никаква причина бодрия и силен, радостен и изпълнен с енергия човек в самотник, за когото няма бъдеще.

Изгубила се е неговата усмивка, понеже е потънал в нерадостни размишления и достига до неутешителни истини. Именно до истини, а не до Истината.

Нея той не е в състояние да види и възприеме, защото мисълта му работи не за нея, а за частите й. После вероятно ще се опита да спои тези части, за да получи универсалното знание и постигне отново пълнотата на своето съществуване.

Героят на Александър Геров постепенно и някак неусетно „излиза от живота”, за да се затвори в себе си и в себе си да потърси необходимите духовни и нравствени опори, да изведе из  собствения си ум идеята за вечността и пълнотата на съществуването.

Но сега времето е друго. То размества нещата, разбърква ги и ги поставя в нов ред, в който човекът от 40-те години не може да открие логиката, но човекът от 60-те започва да проумява и да се нагажда в него.

Животът се движи на нова скорост, а времето налага ново фокусиране върху мига, бита, ежедневието и вечността. Сега мигът е по-важен от вечността, а фрагментът - от цялото. Само живеещият такъв живот може да види „абсолютното нищо”, т. е. най-неутешимата и разяждаща мъка.

Но какво е нищото? Определението, което му дава поетът в стихотворението „Мъка” съдържа новото разбиране за нравственост и участие в живота.

Това определение е морално и се отнася до това какво искат някои хора, как постигат своето желание и как да ги отличаваме.

Защото те са отровители, стремящи се да превърнат „всичко” в „нищо”, защото само в нищото на тях им е удобно и хубаво. Ето кой вече претендира да бъде героят на новото време:

Тези хора без срам и за всичко
си намираха днес обяснения;
не познаваха чисти усмивки,
нито сълзи, нито угризения.

Те рисуваха, пееха, пишеха
с много устрем и много размах,
а пък в себе си друго си мислеха
и поглеждаха гузно със страх.

Те със своята ситост умуваха,
че би трябвало да поживеем,
да си хапнем и да пофлиртуваме,
да си пийнем и да си попеем.

И тук настъпва най-страшното на „нищото”: за този живот са загивали хора, страдали са, проливали са кръв, правили са жертви и все с убедеността, че смъртта им очиства пътя на бъдещето.

В него всичко ще е красиво, светло и благородно. Оказва се, че е било напразно! Защото, ето, хора, които вършат уж онова, което трябва да вършат, понеже е присъщо на човека, се прикриват зад лъскава фасада и големи думи, за да разрушават не материалната постройка, а душите, духа, ума.

Колко ужасно звучи „да си пийнем и да си попеем” или „да поживеем” - не че не трябва да го правим, когато е нужно. Но то е за почивка, за отмора и разтоварване, а не цел, не смисъл и същност.

Най-мъчителното е, че „абсолютното нищо” в това му определение скоро няма да бъде забелязвано, макар че ще се превърне в най-важната житейска норма и стил на поведение.

Александъргеровото „излизане от живота” е всъщност необходимото отдалечаване, за да се погледне явлението или фактът с други очи и се измери величината му, след което да се опише със слово и се изведе смисъла.

Поетът все повече се вглежда в простите неща, в проявлението на „обикновения” бит, в който блика неудържим живот. Малките случки, дочутият разговор, случайно уловения нечий поглед изпълват поезията му, но като бъдат натоварени с философско значение.

Защото тук именно, в тези дребни епизоди, в които всеки попада непрекъснато, е истинският живот с целия му смисъл.

Друг е сега и битът в града, други са хората на град, друго е дори движението по улиците - да не говорим, че сега и поетът по друг начин гледа на всичко това и му отдава значимост по друг начин.

Стопило се е онова напрежение, което напрягаше лирическият герой и го караше във всичко да вижда опасност, вражда и заплаха. Сега този поглед отива по-навътре и по-надълбоко, за да бъде изведен философският смисъл.

Външната динамика на градския пейзаж е овладяна, а за сметка на нея напрегнат е размисълът. И от него произлиза тревогата на човека на колективистичното общество, наложило му се да наблюдава и преживява неговия разпад, а след това и да живее в новата среда.

Сега заедно и едновременно, противоречейки си, но и търсейки необходимите норми на мирното съжителство, ще видим в този нов град и „абсолютното нищо” и щастливият човек.

Родила се е новата „най-голяма сила” - „нов световен човек с лъчезарното свое съзнание”. Но и тя търпи криза, защото пред нея излиза нейният непримирим враг - злото.

И всичко започва отново и отново…