Виолета Бончева

Нейна снимка видях в един от семейните албуми. Беше изумителна красавица, с коса, сресана на кок, с фини черти, изящно тяло и тънки глезени. На една от снимките на раменете й висеше дълъг шал, който откриваше едно дълбоко и нежно деколте. Талията й беше фина, а под бухналите волани на роклята й се подаваха елегантни островърхи обувки.
- Коя е тя? - попитах мама.
- Тя се казва София, някога беше балерина…
- А сега къде е? - настоявах да науча нещо повече за нея.
- Живее на съседната улица, ще ти я покажа някой ден…
Срещнахме веднъж София и се уверих, че тази жена продължаваше да бъде привлекателна и впечатляваща двадесетина години след снимките, които бях разглеждала. Докато разговаряха с мама, забелязах колко красив тъмночервен маникюр поддържа, колко разкошно падаха златистите й букли на тила, как усмивката красеше лицето й…
Когато по-късно напуснахме къщата ни и се пренесохме в кооперацията, разположена на съседните две улици, виждах дома на София от терасата. Тя продължаваше да ходи изправена, да се облича с вкус и всичките й тоалети бяха гарнирани с шапки. Възхищавах се не само на външността й, но и на характерът й, който устояваше на несгодите на живота. София бе останала съвсем сама, съпругът й се бе споминал от тежка болест. Станах свидетел на тържеството за абитуриентския бал на сина й, организирано в широкия двор, после и на сватбата му, веднага щом завърши лесотехническия. И на двете събития София блестеше сред гостите си, беше видимо най-щастливият човек на света в онези моменти, изпитваше гордост и щастие, че празнува успехите на своето пораснало дете… Всъщност, ако трябва да бъда откровена, нека отбележа, че Смилян, синът й, бил осиновен още като бебе на няколко месеца, но никой до момента не му беше разкрил истината, още по-малко София е имала някога такова намерение, разбрах от мама.
Та, този Смилян се ожени за една странна жена, която вечно беше намръщена и която му роди близнаци. Когато свекърва й се втурнала да й помага, въпросната млада майка и снаха й дала да разбере, че не желае никой да й се меси в живота, та ако ще и с най-добри намерения. Опитала се още веднъж свекърва й, но все удряла на камък. Смилян застанал на страната на жена си и един ден, когато се стигнало до разправия той й казал, че тя всъщност не му е никаква майка и че е направила голяма грешка, като го е отделила от родителите му… Всъщност, аз чух тази разправия лично, виковете под терасата бяха достатъчно гръмки, за да бъдат заглушени от разстоянието до четвъртия етаж.
Скоро след скандала, престанах да виждам София от терасата, не я срещах и по улиците. Беше сякаш потънала някъде или се беше изселила завинаги. Един ден обаче я видях - пред дома й беше спряла кола и тя, заедно с един посребрен мъж, натовариха два-три спортни сака в багажника на колата. После заминаха. От собственичката на хотел „Камелия” отсреща разбрах, че София се е омъжила за заможен бургазлия, бивш механик на кораб, вдовец и се пренесла да живее при него в Бургас.
Отсъствието й първо пролича по това, че секна любимата й музика на Чайковски. Дворът изглеждаше пуст без нея, още повече, че снаха й, заета с отглеждането на децата, изобщо не обръщаше внимание на красивите цветя в градините, които много бързо тревясаха. Спуснатите над стаята й щори не се вдигнаха с години… Всъщност, през тези десетина години, а може би и повече, бях видяла само веднъж София да пие кафе на терасата на хотел „Камелия”, заедно със собственичката. Дори им помахах с ръка и те отвърнаха на поздрава ми. София беше с красива бледожълта шапка с къса бяла фльонга, а косата й, паднала върху раменете, беше вече прошарена. Очевидно, русият цвят бе останал в миналото и сега тя се наслаждаваше на сребърните вълни, които слизаха тежко, като годините й, които може би бяха близо до седемдесетте.
Мислех си за нея, за живота й, преминал като „сън в лятна нощ”, за блясъка на сцената, за аплодисментите на публиката, която е ощастливявала с таланта и красивата си външност… Били са чудесен тандем със съпруга й, челист в оперния оркестър, по спомени пак на майка ми… За бебчето, което ги е направило щастливи, за абитуриентския бал и за сватбата, на които станах свидетел, а таткото не можа… Питах се - какъв ли е животът й сега, там, до морето, с един друг човек, с когото не очакваха нищо - само спокойствие и може би дълги и безметежни круизи по морската шир, за които бившият моряк вероятно се ползваше с преференции…
Не разбрах как са я приели синът и снаха й, след толкова години, нито я видях да се отбие в дома си. А може би го беше сторила вече, преди да я видя на хотелската тераса, не знам…
Когато след час излязох с малко пране на балкона - видях, че си беше заминала, нямаше я и бялата кола, с бургаски номер, онази същата, с която тя тръгна с няколко сака багаж към новия си живот преди около десет години.

От спомена, за който разказах, бяха изминали вероятно пет или шест, а може би седем или осем години, не помня. Но добре си спомням, че онова, което искам сега да споделя, се случи по черешова задушница.
Решихме да отидем рано на гробището, но преди това минахме през пазара, за да купим килограм от първия градински плод за раздаване, какъвто е обичаят. Купих и няколко пластмасови купички за черешите, малко сладки и една питка и пристигнахме общо взето рано в парка. Тук-там се виждаха хора между алеите, огледах се да видя дали наблизо има някой за да му подам за Бог да прости… И в този момент към мен се приближи жена, сякаш поникна от чимшировия храст на съседния гроб, чиято коса беше прибрана под бяла кърпа, облечена с дълга черна пола и блуза. Носеше слънчеви очила. Черното я правеше още по-слаба, изглеждаше леко прегърбена. Поздрави и без да си разменим дума повече, клекна и започна да скубе бурените от гробния парцел. Там почиваше един съсед. Познавах близките му, но жената с бялата кърпа и слънчевите очила виждах за пръв път.
Напълних купичка с череши, прибавих в салфетка малко сладки и отидох при нея. Прекръстих се и прошепнах „За бог да прости”. Тя се изправи с думите:
- Приемам подаденото и Бог е в правото си… Виждам, че духовете на починалите са около гробовете и чакат да ги споменат с шепа череши…
- Виждате ли? - попитах.
- Да, виждам ги… А вие не ги ли виждате?! Дори мога да ви кажа, че майка ви е с черна рокля и бяло колие, а баща ви е с кафяв костюм и винена папионка…
Трепнах, когато си спомних, че именно това бяха дрехите, с които родителите ми си отидоха от този свят.
- А казват ли нещо? - попитах, без нито нотка ирония.
Жената седна на малката скамейка пред гроба, който почистваше от бурени.
- Да, тяхното присъствие красноречиво иска да ни покаже, че те ни очакват… сега, в този ден, когато душите им са свободни…
Раздвоена по въпроса за присъствието на духовете, смотолевих:
- Странно… Вие отдавна ли общувате с мъртвите?
Жената спокойно хапна сладките и събра костилките от черешите в малката купичка. Сложи я на мраморния бордюр и обърна лице към мен. То беше слабо, с много тънки бръчици, които на пръв поглед не се набиваха на очи. Шията й беше сякаш от оризова хартия, а изглеждаше, че главата й се крепи на двете вени, като въжета, които започваха или завършваха под брадичката й. Устните й, очертани сякаш с молив, бяха позиционирани в тънка усмивка, която правеше леко острите й черти по-меки.
- Всъщност, отскоро виждам мъртвите, понякога общувам с тях… Може би от година, след като катастрофирахме с мъжа ми… Той загина, а аз оттогава се намирам между земното и отвъдното… Първото, което ми казаха ТЕ, бе да започна да се грижа за последната им земна обител. Дойдох и заживях тук, до оградата на гробището, в една изоставена къща. Съвсем сама съм. И не ме е страх от нищо, защото те ме пазят и запомнете - онова, което могат да сторят, ако и да са невидими и да ни се струва, че са безпомощни, живите не могат… По цял ден почиствам гробовете, поливам цветята и чувствам как Бог се радва… А да зарадваш Бог - то е възторг и щастие… Синът ми, като научил, че съм се върнала и съм заживяла тук, дойде да ме прибере с колата. Не се съгласих, защото покоят, който намерих сред тези алеи, изпълва животът ми със смисъл… Сякаш съм птичка, божие създание - ето, снощи до тъмно превивах гръб, почистих храстите, избуяли до върха на паметната плоча на една млада жена, самоубийца, горката и днес вие рано - рано дойдохте, за да ми дадете безценните трошици хляб… Преди малко чух, че Любчо, детенцето от четвърти парцел ме вика при себе си, защото днес родителите му няма да дойдат. Не знам къде са, само знам, че след смъртта му са се разделили и сега, три години след неговата гибел, почти никой вече не идва. Аз преливам гроба, садя цветя, приказвам си с малкия палавник… После ще намина към мястото на вечен покой на Герман Абаджиев, виден гражданин на нашия град, чието паметно място е забравено с години. И той обича да разказва за славната история на този край… понякога пеем стари шлагери… Ако ме видят отстрани - сигурно ще помисли, че съм луда, но мога ли да седна да разказвам на всеки, особено на онези, които никога няма да повярват, какво се случва тук, където се събираме заедно всички - от този и от другия свят… И помнете: най-голяма добрина правите, когато почиствате или подреждате гроб на непознат - това всеки не може да го проумее, но аз знам, че е така… Преди време ме призова при себе си Павлина Влашка, една от първите собственици на галерии за приложни изкуства. Мраморните бордюри бяха потънали в троскот, цветята бяха изсъхнали… Цял ден ми отне да почистя и да посадя нови. Накрая, когато седнах да си почина, мина една непозната покрай мен и ми остави кутия с шоколадови бонбони… Разбрах, че това е божи подарък, небесен жест за труда ми… Нима тази жена трябваше да бъде забравена от всички, дори и от най-близките?… Сега идва лятото, ще поработя повече. Погребалните агенти ме познават, пращат ме понякога на парцелите на свои близки и позната, отблагодаряват ми се…
Жената се поизправи, обърна лице към мен, загледа се. После ме хвана за ръка и каза:
- Вашите черти са ми познати, имам чувството, че сме се виждали и друг път, но къде ли…
После стана и плавно се понесе по злачните пътеки между паметниците и кръстовете - изчезна, тъй както някога, само с три сака багаж…