СРОДНИ ДУШИ
3 част
МАРИНА ЦВЕТАЕВА В ПРЕВОД НА ИВАН НИКОЛОВ
Има някаква желязна логика при преводача – вниманието, симпатиите, изборът на автор и произведение се определят най-вече от нещо, което сродява душите. На преден план излиза не името или нашумялото заглавие, а всичко, което непременно ще достави естетическа наслада при превода.
Не се съмнявам, а и нямам право на това, че след Есенин интересът у Иван Николов – преводача с висок художествен вкус и критерии – ще поеме винаги вярната посока – Марина Цветаева и Анна Ахматова. Иван Николов, както в поезията, така и в прозата дири автори, които са непримирими с конюнктурата, далеч от политическата пукотевица и най-вече се открояват с трезво и самостоятелно мислене (Андрей Бели, Козма Прутков, Лев Гинзбург, Юрий Бондарев, Ал. Блок, Валерий Брюсов).
За пръв път през 1972 г. излиза сборникът с преводи от Марина Цветаева “Избрана лирика” и чак след 23 години втората книжка “Марина Цветаева – поетична класика”. Вниманието ми привлече вторият сборник с преведени стихове от Цветаева, който излиза на бял свят след трагичната кончина на преводача, и в който са поместени 45 шедьовъра от знаменитата руска лиричка. Разбира се, от хилядите стихотворения на Цветаева 45 са само нежна дъждовна капка от пороя, но и в тази капка, в нейната кристална чистота може да се съзре отзивчивата поетична душа на Цветаева, да се усети лиричната ритмика на нейния нежен стих. Това най-вече е привлякло поета-преводач Иван Николов и го е заставило да вложи душа и умение, за да претвори на български език поетичните изблици на вечната Цветаева. Първата цел на преводача е оригиналът на стихотворението да намери своя еквивалент в превода най-вече по смислово звучене. Позволеното на преводача интерпретиране е и тежка забрана да не се отклонява от основното тематично внушение, да съхрани стихотворението в точните параметри на посланието.
Стихотворението “Вы, идущие мимо меня” (1913 г.) е една трезва равносметка на преживяното от поетесата, едно вглеждане в суровия ритъм на ежедневието, в сложността на човешките взаимоотношения. Признанието на Цветаева:
“Вы, идущие мимо меня
к не моим и сомнительным чарам –
если б знали вы, сколько огня,
сколько жизни растраченной даром”…
се превъплъщава твърде успешно и с изразните средства на българския език:
“Вие, които налучквате брод
не към мойта хубост – към чужда,
ако знаехте колко живот,
колко жар съм пиляла без нужда”.
Замяната на образното съчетание “идущих мимо меня” с “които налучквате брод” говори за смислова близост, изразена с различни граматични форми – причастие + наречие + местоимение в оригинала със съюз + глагол + съществително.
Ако в третия куплет Иван Николов си позволява почти пълна промяна в текста:
“О, летящие в ночь поезда,
уносящие сон на вокзале…”
“Нощни гари, жужащи едва,
късни влакове, с гръм проечали…”
то в последното четиристишие той е максимално близък до оригинала:
“Почему мои речи резки
в вечном дыме моей папиросы, –
сколько темной и грозной тоски
в голове моей светловолосой”
“Зад словата ми резки сега
и струящата дим папироса –
колко тъмна и грозна тъга
тегне в мойта глава светлокоса”
Неоспорима илюстрация за таланта на Иван Николов като преводач е стихотворението “На баба”. Направих си експеримент и прочетох най-напред превода, а след това оригинала. Силата на внушението от превода беше осезателна и, когато четях задъхания ритъм на руския текст, когато типично за Цветаева се редуваха прилагателни и причастия, съществителни и глаголи в минало време, неусетно в паметта ми ритмично звучаха стиховете, изляти от Иван Николов:
“Руки, которые в залах дворца
вальсы Шопена играли”
“Пръстите, свирили нежно Шопен
в блясък на дворцови зали”
День был невинен и ветер был свеж,
темные звезды погасли”
“Ден се въззема и вятърът свеж
рони звезди потъмнели”
От тези чисто лингвистични разсъждения стигам до извода, че при превода Иван Николов стои здраво на позицията, която уважава най-вече автора на оригинала. Смисълът на посланието, емоционалните изблици в стихотворението на Цветаева не се докосват дори и с пръст, нещо повече – зазвучават със същата тоналност, но с други езикови средства.
Поетът-преводач е силен не само в кратките лирични форми (“Няма поклон пред руската ръж”, “Забравят свойта щедрост боговете”, “Моето прозорче тясно”), но и в по-обширните поетични изповеди. В превода на Цветаевите “Две песни” Иван Николов е сторил максималното – две пространни откровения на поетесата са предадени в превода почти дословно. Спазена е смисловата връзка между първата и втората песен, изведени са на преден план мъдростта и жизненият опит, хармонията на природата с напора на чувствата. Когато четеш оригинала, усещаш живите трепети на Цветаева:
“Кусай себе, дружочек родный,
как яблоко – весь шар земной!
Беседуя с пучиной водной,
ты все же беседуешь со мной.”
“Все ведаю – не прекословь!
Вновь зрячая – уж не любовница!
Где отступаетсь Любовь,
там подступает Смерть-садовница”
Вижте как Иван Николов навлиза в дълбочината на тези лирични преживявания, как точно звъни като отзвук от поетичния глас на Цветаева:
“А ти, любезен мой, земята
подобно ябълка гризи!
И да беседваш със вълната,
гласа ми – все пак запази!”
“Разбирам – и не чакам зов!
Не съм на никого Любовница!
Там, дето не цъфти Любов,
върти косата Смърт-разбойница”
Вглеждайки се по-внимателно в оригиналите и преводите, диря умението на преводача да избягва шаблоните, или римуването на сродни граматически категории. Като илюстрация ще взема едно от най-кратките стихотворения, отличаващо се с архитектурна и емоционална динамика:
“Закачай меня, звездный челн!
Голова устала от воли!
Слишком долго причалить тщусь –
голова устала от чувств:
Гимнов-лавров-героев-гидр, –
Голова устала от игр!
Положите меж трав и хвой –
Голова устала от войн…”
“Звезден чълн, поиграй, затихни!
Уморена съм от вълни!
Търся пристан, мир и покой –
уморена съм от безброй
чувства – лоши, и чувства – добри,
уморена съм от игри!
И в гроб ще легна – за мен си спомни!
Уморена съм от войни!”
В един кратък обзор е много трудно да разлистиш всяка страничка от оригинала и от превода, да се спреш задъхан пред голямото изкуство на поета и на преводача. Важното е, обаче, другото: изящната работа на преводача, талантът му да прекрои оригинала в нов модел на родния език и то с максимално сходство, заслужава адмирации и възхищение. Твърденията, че при превода оригиналът губел сочните си корени, че едва ли не преводачът се превръщал наполовина в автор на произведението, при Иван Николов нямат никаква почва и смисъл. Стиховете на Марина Цветаева – неповторимия класик, ненадминатата надарена поетеса на руския поетичен небосклон в превод на Иван Николов звучат еднакво убедително и стойностно както в оригинал, така и в превод. Който е имал възможност да чете поетични преводи от други известни руски автори, още веднъж се убеждава, че всеки стих, всяка рима преминават от оригинала в естетическия свят на Иван Николов със запазен блясък. Такова едно ценно литературно наследство, оставено ни от големия поет и преводач, трябва да заеме своето достойно място в литературната ни съкровищница.
