ДИНА
Студентката Дина имаше безцветни очи, но стройна и гъвкава снага. Следваше литература, критикуваше безмилостно младите поети, но не пишеше стихове. Посещаваше най-редовно семинарните упражнения, вземаше думата по всички въпроси, но не обичаше да чете реферати.
Знаеше десетки мъдри изречения на латински и гръцки, декламираше на немски „Горският цар”, но не можеше да понася музиката. Щом чуеше песен, изкривяваше устни, заглеждаше се със замъглен поглед в стъклата на прозорците и бе готова с всекиго да се кара.
Настъпи пролетта. Софийските улици станаха по-приветливи. Слънцето грееше с пълна сила в малките, запрашени градинки, но не поглеждаше в университетските стаи. Студентките станаха бъбриви, а студентите - нетърпеливи.
Един ден професорът закъсня за семинарските упражнения. В стаята стана задушно от високите разговори. Дина отвори прозорците и за да направи впечатление, заговори за поезията. В увлечението си тя стъпи на катедрата и с ясен, топъл глас издекламира „Горският цар”. Всички останаха изненадани от силата на нейния глас. Студентите протегнаха ръце да я поздравят. Един й каза високо, с театрален глас:
- Дина, ти ще станеш велика актриса!
Тя не обърна внимание на думите и се загледа в студента, който седеше на стол до един от отворените прозорци. Ядоса се, задето той не обърна никакво внимание на нейната артистична дарба. Слезе от катедрата, тръгна към него, но изведнъж спря, обърна се към другарките си и нарочно продума:
- Днес след обед професорът няма да дойде. Да отидем на разходка в Борисовата градина!
- Съгласни! - и всички тръгнаха към вратата.
Студентът, който стоеше на стола, дори не се помръдна от мястото си. Дина остана последна в стаята. Поиска да му се обади, но той неочаквано затананика песен и се залюля на стола. Тя се засегна от песента му, ядоса се и доста грубо го нападна:
- Стига си цвилил!… В мое присъствие не желая да мрънкаш!
Студентът се изненада от невъздържаните й думи, стана прав, изгледа я и лицето му пламна от обида:
- Ти си една манячка! Махай се от главата ми!
- Дръвник!
- Глупачка!…
Дина трасна вратата след себе си и настигна другарите си на улицата. Двама студенти веднага тръгнаха от двете й страни. Тя ги погледна, усмихна им се и с топъл глас ги укори:
- Не сте добри другари!
- Защо?
- Забравихте Добрев в стаята.
- Той сам се забрави.
- Идете и го повикайте, за да не си помисли, че го избягваме.
Двамата студенти се върнаха в стаята и насила извлякоха Добрев. Тя извърна глава, погледна го и да покаже, че му е сърдита, тръгна сама. Студентите веднага изоставиха Добрев и настигнаха Дина. Той се зарадва на слънчевия ден, изправи снага, забърза и пак затананика. Като минаваше покрай Дина, обърна глава да не я погледне. Тя го измери с очи, изсмя се и натърти:
- Не зная защо, но Добрев ми е страшно противен.
- Много е недодялан! - каза единият от двамата.
В Борисовата градина бе светло и радостно. Дърветата гледаха със зелени очи небето, а пътеките се губеха през сочната трева. Дина тръгна към боровата гора и увлече всички. Изведе ги на малка слънчева поляна и първа седна на тревата.
След нея налягаха всички от дружината и загледаха синьото небе. Само Добрев остана прав. Той се обърна към далечните ниви, загледа ги с радост и, без да иска, засвири тихо с уста. Този път Дина се ядоса на песента му, въздъхна дълбоко и продума с топъл глас:
- Пролет, о, моя пролет!
Добрев щом чу гласа й и млъкна. Отдели се от дружината и се залови да събира малки цветенца. Дина стана нервна, захапа с белите си зъби стръкче трева, изправи се и сви пестници:
- Искам да се бия!
- С кого? - попита един студент.
- С тебе…
Дина се нахвърли върху му с пестници. Той, за да се защити, опита се да я улови за ръцете. Сборичкаха се. Дина неочаквано го блъсна в гърдите и го събори в един тревясала дупка. Избухна общ смях. Добрев също се засмя. Дина веднага настръхна срещу него:
- Защо се смееш?
- Смешно ми е!
- Да не те сърби и тебе гърба!
- Колкото за мене, ръцете ти са късички!
Дина пристъпи към Добрев със свити пестници. Той я изчака да го приближи и й се усмихна:
- Аз не разбирам от шеги. Ще те грабна и като пухена възглавница ще те хвърля в тревата.
- Не ме е страх от тебе!
Дина го изгледа с безцветните си очи и изведнъж го блъсна в гърдите. Добрев отстъпи назад, усмихна й се, но не направи опит да се защити.
- Страхливецо, защо бягаш?
- Много си страшна, приличаш на сприя!
- Ти пък приличаш на пън!
Думите й го засегнаха. Тя веднага разбра това и пак го нападна, като го удари по рамото. Той се разсърди, сграбчи я за ръцете, притегли я към себе си и притисна главата й под лявата си мишница.
Дина се опита да се освободи, но като не сполучи, започна да го рита с крака. Добрев още по-силно я притисна и след това я хвърли върху тревата. Тя изопна снага, закри лицето си с ръце и заплака.
Студентите се нахвърлиха върху Добрев, обвиниха го, че се е държал грубо и недостойно. Той им махна с ръка да го оставят намира, пристъпи до Дина и коленичи до главата й:
- Лошо ли те ударих? Прости ме, не исках да те разплача!
Дина щом чу думите му и престана да плаче. Добрев я улови за ръцете и я изправи на крака. Тя го изгледа със зачервените си очи, удари го леко по ръцете и отиде при другарките си.
Дина млъкна, престана да забавлява дружината и разходката стана скучна. Слънцето се скри в праха на София и синята сянка на Витоша легна върху градината. Дружината се върна назад. Добрев се чувстваше виновен и нарочно вървеше бавно, за да изостане.
Дина на няколко пъти извръща глава към него, но той не даде вид, че я забелязва. Тя почувства силно желание още веднъж да го удари по рамото. Спря се да го дочака. Един студент я попита:
- Кого чакаш?
- Никого не чакам!… Моля, оставете ме сама!
Дина нарочно застана сред пътя. Добрев се изравни с нея и с усмивка я попита:
- Още ли ми се сърдиш?
- Много съм уморена! - тя тъжно въздъхна.
- Тогава облегни се на ръката ми!
- Не, не искам!
Тръгнаха из широкия път един до друг. Вечерните сенки станаха плътни и тежки. Дина се наклони към Добрев и, за да не падне, увисна на ръката му. Не се погледнаха, нито си продумаха, а бавно заслизаха към малкото езеро.
Дина повече не искаше да върви към града. Спряха под клоните на едно дърво и тя склони глава на рамото му. Настъпи кротко мълчание. Няколко листа трепнаха над главите им. Дина продума съвсем тихо:
- Много ясно чувам ударите на сърцето ти. Много силно бие!
- Бие като сърце на дръвник!
- Много, много си груб!
- А ти?
- Аз съм една глупачка!…
Дина дигна глава и го загледа в очите. Добрев се усмихна и я попита:
- Защо така ме гледаш?
- От омраза!
И Дина скри глава под мишницата му.
——————————
в. „Огнище”, г. 6, бр. 51, септември 1942 г.
