ЗВЕЗДА НА ЛЮБОВТА
Обикновено е така: колкото по-безсилни са стиховете, толкова по-шумни и самоуверени са авторите им, а колкото по-истинска и постигната е една поезия, толкова по-тихи и скромни са нейните творци.
Шумни автори у нас дал Бог. Но тихите и скромните поети, които имат усет, че творят истинска поезия, са малко. Хубаво е, че в тяхната малобройна редица с право заема своето място и поетът Александър Михайлов.
Стиховете на Александър Михайлов ме доближават до представата ми за поезия. Имам чувството, че отдавна съм търсил такива стихове, и мисля,че съм ги намерил в книгата му с любовна лирика „Снегът на спомена”.
В нея няма големи думи, но има естествена и силна емоционалност, няма литературни трикове и ефекти, няма клетви и заклинания, но има свято възнесение на красотата и любовта, която в глъбините си е удавели всичко грозно и пошло, всичко временно и тленно…
Някаква Лермонтовска жилка има в тази лирика. Тя е съвсем непринудена, някак независима от други поетически почерци. Повърхностният читател не би я забелязал. Тя дири само талантливия читател, който ще се вълнува и ще се радва.
Тук няма фалшиви нотки, няма скука, няма сивота. Тази лирика живее свой живот - цялостен,пълнокръвен. Александър Михайлов е успял да докосне разковничето, така мисля аз, успял е да сътвори своята „звезда на любовта”.
В стиховете от книгата „Снегът на спомена” има изящество - не в изказа, не в ритмичната материя, а вътре в нея. Нещо, което не може да се обяснява, за да не се накърни цялостното им благоухание. В баладичен унес поетът ни доверява:
Може би ще се забави тя
като гост очакван за вечеря -
моята звезда на любовта.
Или:
Мълком с мене на балкона
пуши тихата ми жал.
И в нощта като икона
твоят образ е изгрял.
В стиховете на Александър Михайлов има една подкупваща мекота. Той не се стреми да усложнява, като някои други, нито стиха си, нито мисълта си. Със своята мекота и лирична простота стиховете му говорят много повече. Ето:
Вълшебнице! Ела с дъга в косите
и капчици прозрение в очите.
Или:
Гальовни струни в мен звучат,
когато си до мене.
И става музика светът,
когато си до мене.
С тази лирична мекота поетът постига силно внушение, с което ни прави съпричастни, както е например в стихотворението „Залезът, който гасне полека”:
Всичко е златно:
Път и надежди, шумата мека,
залезът, който гасне полека.
Всичко пътува:
Време и порив, яркият спомен,
вятърът - този скитник бездомен.
Всичко е златно:
твоята кротост, моето рамо.
Кой? И защо ли вика ти: мамо!
Всичко говори
думи неказани, но пожелани.
Бият сърцата ни - златни камбани.
Така е и в стихотворението „Утре”:
Утре, утре, утре заран, рано,
дрезгав, мракът ще се разтопи.
Пак ще пее птиче кадифяно,
скрито в ароматните липи.
Утре, утре - тихо зашумяло,
утрото ще грейне все така
в малкото квадратно огледало,
в гривните на твоята ръка.
Освен това, лириката на Александър Михайлов е пастелно-пъстра. В нея са съчетани много багри, простори, чувства, вълнения, състояния, които по един естествен начин способстват да я съпреживяваме. Именно затова тя ни става близка.
За успеха на книгата „Снегът на спомена” допринасят почти всичките й творби, но все пак ще назова най-добрите: „Илюзия”, „Възел от въпроси”, „Спиш ли вече?”, „Бризът, усмивката твоя и аз”, „Ела с дъга в косите”, „Романтично”, „Залезът, който гасне полека”, „Утре”, „Чувство”, „И тръгвам да намеря любовта си”, „Нежност”, „Ездачи”, „Един до друг като в балада…”
В лиричната си книга „Снегът на спомена” Александър Михайлов ни потопява в своя си свят, внушава ни гордата истина за пречистващата магия на любовта, за нейната непобедима всеотдайност и крехкост.
Това усещане извира като кристален ручей от стихосбирката, от нейните вълнуващи творби.
