ОТ БЛИЗКИЯ БОЛИ
Басня
Ковачницата онемя. Мрак изпълни кътищата и посипа изморените инструменти. Духалото изпъшка за последен път и заспа. Огнището спотайваше последна искрица.
Но ето, че по лавиците, забравени и опушени, се събудиха старите захвърлени чукове, пили и триони.
Размърдаха се и заприказваха.
Отначало шушукаха, подсвирваха като вятър, някой издаваше по-висок глас, спореха, препираха се. Тяхната глъчка скоро съживи ковачницата.
Наковалнята уморена и убита даде ухо. Говореха за нея. Беше се случило нещо, което не можеха да разберат.
- Запя тихичко и сладко, както когато аз стържа над нея и я пръскам с железни конфети - настояваше голямата пила.
- Само се обаждаше, но не викаше - твърдеше свределът.
- Глупости! Викаше от болка. Ушите ми писнаха - се обади един стар цигански гвоздей.
- Само приказваш. Ти спиш забравен и ненужен, а сега се месиш.
- Я мълчете! Не е ваша работа. Оставете ни да спим - изръмжа авторитетно големият чук.
Но те не млъкнаха. Наведоха се над наковалнята, ококориха се и се спотаиха.
Заговори трионът.
- Сестрице наковалня, защо винаги звънтиш и викаш, тъй че гласът ти се носи надалеко, когато коват желязо! Нали и то е като тебе?
- Защото ме боли - избърза наковалнята.
- А днес, защо не викаше днес, когато чукаха късчето светло злато? Кажи! Недоумяваме…
Наковалнята изпъшка, погледна любопитната дружина и каза:
- От близкия боли.
——————————
сп. „Детска книга на книгите”, г. 1, кн. 7-8, 1931-1932 г.
