ЕСЕН ПРИ ВИТ
ЕСЕН ПРИ ВИТ
1.
Бавно стъпва, кротко се озръща
утрината сива, бледочела.
Скръбна своята душа разгръща
равнината пуста, почерняла.
Хлад полъхва от долище всяко.
Оголели дървеса униват.
Вик прощален екне надалеко -
жерави отиват си, отиват.
Чувам ги - размахват си крилата,
диря ги - в мъглата ги не видя.
Потопен в скръбта на равнината,
сякаш съм на странна панихида.
2.
Дъжд се сипкал три дни и три нощи,
вихър е обрулил дървесата.
Мръщи се небето, мрачно още,
още бликат вади из нивята.
Облак мерна се от точки черни
и потъна зад върби крайбрежни -
о, тез врани, бродници неверни,
крясъци самотни, безнадеждни!
А помръзнал в голи широти
безподслонен вятърът скимти,
сухи тръни гони и премята.
И унесен в странната си жал,
Вит едвам се влачи - натежал
с мътните сълзи на равнината.
Плевен
1930
ПСАЛОМ
На Георги Ноков
На живота книгата дочитам,
малко още и ще бъда веч на края;
но защо живях, аз не се питам,
и що за мен ще кажат някога, не зная.
Аз обичах радостното слънце,
волно греех се в леса и в равнината:
аз говорех с кълналото зрънце,
с птичките, със дървесата и житата.
Брат бях аз на всекиго в бедите,
извор бе сърцето ми на чувства свети,
и без ропот пих от горчивините
и тежаха ми на други греховете.
В блъсканицата кой да е първи
пряпорец на дигнах, не пламтях от злоба,
но в оплисканите друми с кърви
плаках и оплаквах свой и чужд над гроба.
И в гърма на жизнената битва
към небето моят дух ще се въземе
като недоречена молитва,
като плач от струна, скъсана без време.
Плевен
1931
ЗИМНА УТРИНА
Бели ангели са бдели
над земята в нейний сън.
Стрехи в сняг са натежели,
всичко бяло е навън.
Късна утрина и сива,
странна тишина и мраз.
Как сърцето ми се свива,
как със болка гледам аз:
там сред двора по дървета,
дето и лист не трепти,
зъзнат гладни куп врабчета -
мойте сиротни мечти!
1931
БЯЛА НОЩ
Изцъклен небосвод -
пустинна синя площ;
тоз звезден хоровод,
таз бяла нощ!
Безбрежен снежен шир
и приказен, и глух.
Зове от другий мир
неведом дух.
Извила рог луна
чертае път.
О, дивна тишина,
о, бяла смърт!
1931
