Христо Черняев

България има силни поети - и по-стари, и по-млади - и ние ги знаем. И въпреки това, в последно време все по-рядко попадам на стихосбирка, която да задържи вниманието ми, да ме завладее. Разбира се, причините за това са преди всичко финансови.

Но ето че неотдавна поетът Кънчо Стоянов от Казанлък ми изпрати лиричните си книги „БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА” и „СЪРЦЕТО - РЕВНИВИЯТ ОТЕЛО”.

Познавам го от неговото студентство, когато като редактор за поезията в младежкия литературен вестник „Пулс” съм публикувал негови творби.

Лириката на Кънчо Стоянов ми допадаше и харесваше. И по-сетне тук-там съм прочитал нещо хубаво от Кънчо Стоянов, но нямах по-цялостна представа за сътвореното от него.

И ето сега изпратените ми две лирични книги - „Бялата лястовица” и „Сърцето - ревнивият Отело” - не само ме зарадваха, но и предизвикаха у мен истински възторг.

Защото пред мен заискри една истинска поезия на едно творческо равнище, постигнато от зрялата дарба на истински поет, който с нищо не отстъпва на някои прехвалени поети.

И затова с пълно право мога да кажа, че Кънчо Стоянов се родее с най-добрите съвременни лирици в българската поезия.

В неговите лирични творби има висока култура и високохудожествен финес. Поезията му е многобагрена и пропита с емоционална атмосфера.

Тя привлича със свежата си образност и преди всичко с топлото си съвременно дихание. И най-важното - с българската си чувственост. Неслучайно поетът ревностно откликва на наболелите български проблеми.

Кънчо Стоянов е автор на стихосбирките „Отлетяха птиците”, „Преди да тръгнеш”, „Лунно наводнение”, „Скърби душата”, „Изпъдени от рая”, както и на книгите „Хайдути и поборници” и „Следобедно кафе с Чудомир”.

Бих го нарекъл майстор на стиха. Той е много прецизен и пестелив към изразните средства. Всеки, докоснал се до лиричните му творби, ще усети това, което важи с пълна сила и за стихосбирките му „Сърцето - ревнивият Отело”, илюстрирана от големия художник Димитър Донев, и „Бялата лястовица”.

Лирофилософска глъбина има, например, в стиховете за обичаната жена:

Прахоснически щедра беше ти.
Усмивка, ласка, любовта, сълзата
ми даде - обичта си не спести
и пак от мен си много по-богата.
—-
Запаметих урока ти голям,
но дълго като първолак го сричах.
Сега от теб самата вече знам,
че никога не губиш, щом обичаш.
(Из „Сърцето - ревнивият Отело”)

Стихосбирката „Бялата лястовица” е съставена от четири части: „Внуците на Мойсей”, „В понеделника мой и в неделята”, „В планината” и „Благодаря ти ден”.

В тази книга Кънчо Стоянов извисява своите поетически осъществявания главно поради простия, но основополагащ факт, че в единно цяло са слети високото му художествено майсторство и насъщните съвременни въпиющи проблеми на българина, на човека.

А нека откровено си кажем колцина от хилядите ни поети в творчеството си са с поглед към измъчената ни съвременност. Колцина! И ако има такива, те се броят едва на пръстите на едната ръка.

И Кънчо Стоянов, поетът от далечната провинция, е един от най-добрите и най-изявените от тях. И не знам някой друг да е посочил завоюваното от него, нито дори видно да е отбелязвал неговото достойно място в съвременната българска поезия.

Но затова пък Кънчо Стоянов без преструвки и фалшив патос е казал важното:

Все още в сънищата детски
ще плува оня параход
и с него Ботев - на „Радецки” -
под сив и мрачен небосвод.

Защото робство и неволя
презря и с гол в ръката нож
отиде да умре на Вола,
без да спечели нито грош.

А стиховете на поета
след чашка сричаме на глас,
но нашите добри Венети
не търсят своя Ботев в нас.

Не са обикновени стиховце следните, отнасящи се за електората на България:

Търкаля камъка си той
като Сизиф,
а му говори чужд и свой,
че е щастлив.

Върви през въглените бос,
през мрака гъст -
от своите, като Христос,
разпнат на кръст.

Без нов костюм пристигна пак
и този век.
Лежи покрит със плащ от мрак
като в ковчег.
(„Сизиф”)

В стихотворението „Равноправен” с гняв и горчивина авторът отбелязва:

но някой в моята държава
по-равноправен е от мен.

И той самият е закона,
безчестието му е чест.
И возят го стотина коня
на бял и лъскав мерцедес.

Разкош в дома ум, в мезонета.
Градина - като райски лес.
А в мраморната тоалетна
пикае неговият пес.

В книгата „Бялата лястовица” се мяркат заглавия като „Клошарят”, „Проститутката”, „Андрешко”, „Дъвчем залъка оскъден”, „Не въртях далавера”, „Страх”, „Бялата лястовица”, „Електорат съм аз и ЕГН”, „Без душа”, „Носим кръста си като Христос…”.

Те сякаш ни напомнят за времената на Христо Смирненски, Йордан Йовков и Елин Пелин. Защото авторът ще каже:

Ала днеска клошарят не мина оттук.
Може би го изхвърли нанейде животът
като дрипа износена. Като боклук.

Или (отъждествявайки България с госпожа Геновева):

Кой ще каже последно
повелително „стига!”
на жестоката бедност,
на духовното иго?

Мечти, вяра изтляват
като есенен залез
и в душа ни вселяваш
само скърби и жалост

с участта си печална
на измамена дева,
моя многострадална
госпожа Геновева.

Как да не споделяме гнева на автора, когато това е и гневът на милионите:

Не въртях далавера,
нищо чуждо не вземах -
нито в близкото вчера,
нито в днешното време…
—
Ах, живот, твойта мамка!
На мнозина си давал,
а на мен - само сламка,
бавно да се удавя.

Не е ли цялата народна съдба в следните стихове:

Отминаха големите неща,
очаквани, несбъднати, мечтани…
А някой светли дни ни обеща,
но с голи обещания ни храни.

Все тъй пребърква празния ни джоб,
а ний подлагаме ръка да просим
и сме свободни чак до своя гроб
като Исуса кръста си да носим…

Все в този дух, покъртителни и възмездни, са стихотворенията „Сизиф”, „Равноправен”, „Госпожа Геновева”, „Ода за България”, „Европеидите”, „С изстрел да ни поздрави”, „Любов не достига”, „Следващият ще съм аз”, където

До края на деня ли ще ме има,
ще ме опази ли и утре Бог?
И търся всяка сутрин свойто име
във всеки отпечатан некролог.

…И все пак, и все пак няма да съм справедлив, ако не спомена и чудесните лирични мотиви в стихосбирките „Бялата лястовица” и „Сърцето - ревнивият Отело”.

Там преобладават топлите и тихи нотки, когато поетът изповядва обичта си към любимата. И го виждаме в една друга светлина - развълнуван и нежен, искрен и всеотдаен, изпълнен със животворни трепети.

Освен това, той е превъзходен пейзажист. Това ярко проличава в творби като „Къщата на спомените”, „Утро”, „На последния чин”, „Възхвала на труда”, „Послание”, „Риза за ближния”, „Жена ми до мене заспала”, „Свечеряване”, „Животът е така устроен”, „Бащи и деца”, „Багажа си стягам”, „Жажда за живот”, „Благодаря ти ден”, „Ти половин столетие си с мене”, „Заглъхнал вик на отлетяло ято”, „В горите пак припламнаха огньове”, „Не ми е жал…”.

Наистина тъжни са стиховете на Кънчо Стоянов. Но такъв е и животът ни. А нали поетът е верен негов изповедник. И въпреки това, много чистота и нещо светло има в творчеството на поета. Дори в такива стихове:

Като реката времето тече
и в спомените вече мен ме няма,
а паякът и ден, и нощ тъче
недотъканото платно на мама.

Ще мине вятър, дъжд ще завали,
тревата ще развей зелена грива,
а мене все така ще ме боли,
че нещо безвъзвратно си отива.

Или:

И тъй ще отшуми животът
с нечути стъпки на крадец.
И мойте бръчки по челото
са лавровият ми венец.

Или:

Тази есен отрано си стегна багажа -
взе под мишница даже дъжда и мъглите
и потъна в студената нощ. По паважа
безпризорният вятър листата замита.

Но в сърцето последната вяра изстина
все в очакване някакво чудо да стане,
а пък светлото бъдеще пак ни отмина
и надеждата никой от нас не нахрани.

Поезията на Кънчо Стоянов е попила мъката, унинието, сълзите и скръбта на съвременника и тя затова ни жегва и трогва, защото е неподправена и истинска.

И тъкмо това й придава стойност и значимост. Тези й качества не могат да не бъдат забелязани. Това е сериозна поезия, създадена от творец с даровита ръка и с будна гражданска съвест.

Тоест, поезията на Кънчо Стоянов е в синхрон с трудното ни време, на което ни е съдено да бъдем горестни жители. Такава поезия ни е необходима повече от всякога.

И все пак поетът Кънчо Стоянов е изпълнен с творчески сили и със светли чувства, за да може просто и ясно да каже:

Че имам още будни сетива,
че не тече ленива кръв, а огън
гори в сърцето ми и затова
ще бъда болка, радост и тревога.

И да тиктака все тъй мисълта
като часовник в късните ми нощи -
да не пропусна нищо от света,
да съществувам, да ме има още.

А тези стихове издават оптимизма и вярата, от които е обладан поетът.