БЪЛГАРСКИ КРАЙ

Людмила Чебишова

превод: Люлин Занов

БЪЛГАРСКИ КРАЙ

В планински пътеки ли ходя
или пък тичам из поля,
аз дишам въздуха на воля -
да се надишам не успях!

Погалил пясъка с вълните,
не бърза Дунавът, играй.
И скита вятър в планините,
навред из българския край.

Да гледам век - не ще огледам,
не ще разлюбя таз страна.
В сърцето спомен ненагледан
остави ми докрай света!

Повярвайте ми, там е раят,
с народ от Бог благословен,
и бих живяла там докрая,
но аз Русия нося в мен…


ЗАЩО СЕ СРЕЩАМЕ С ТЕБ

Защо се срещаме със теб
в пресечки малки тук двамина?
За вкъщи време е, напред,
последният трамвай замина…

Но аз мълча, и ти мълчиш.
Дочувам шепота на клена.
Ти гледаш с ласкави очи,
ти гледаш влюбено във мене.

Дъждът вали, а ний вървим.
Мълчиш и нещо ни тревожи,
и нещо в себе си таим.
За думи ще е много сложно.

Нощта дойде. И към дома
вървим умислени съдбовно,
понесли своята вина.
Сърцата в ритъм са отново.


ОБИЧАМ СЯНКАТА НА КЛЕНА

Обичам да съм в сянката на клена,
когато слънцето в зенит стои.
В короната широка и зелена
среднощната прохлада той таи.

И в паметта изплува ми неволно
последния ни с тебе звездопад.
И става ми и тъжничко, и болно,
че с теб не ще да върнем пак назад

чаровните мечти в онез години,
ни радост, нежност, нито чистота,
и розата, която подари ми,
нощта бездънна, първата звезда,

ни тишината, пазената тайна
за първата целувка във нощта,
и първата ни среща тъй омайна.
Сърце, не се вълнувай с паметта!


***

Листата капеха отвън,
звезди горяха като свещи
и ние двама - като в сън -
съдбата ни дари таз вечер.

Не съжалявам в този час
и не живея със преструвки.
И помним всичко - ти и аз.
Ръцете ми покри с целувки.

Изтече немалко вода,
откакто двама сме в раздяла,
но погледа ти мил - о, да! -
във друг такъв не бях видяла.

Не се страхувам от мълви,
сама изпратих те до влака,
и бе ми ясно, че уви,
не те разлюбих, а те чаках.

С раздялата ни, мили, там
сърцето ми отново страда.
Кръжейки, падаха листа -
отново тръгваш. Аз оставам…