РОДИНА
РОДИНА
Аз вярвам в светлий лик на красотата,
и в изгрева на нови светли дни,
когато всяка мисъл честна, свята
ще бляска над лъжи и съсипни.
Аз вярвам, че в световните предели
ще се роди велика светлина,
ще се родят творците будни, смели,
на нови и честити времена.
Аз вярвам, че потоци ще избликат
от радости по хубавия свят,
там, дето звуци пламенни проникнат
от песни и от удари на млад.
Аз вярвам, че браздите на орача
и в мъдростта на учения - вред
животът на пробудата подкача
към бъднините хода си напред.
Ще дойде ден, над всякоя руина
от миналото цвят ще нацъфти
и ще възкликнем: „Робството загина -
ден на любов, бъди ни фарът ти!”…
Аз вярвам, роден край, със жар и в тебе,
и в твоите избрани синове, -
един възторг, един съдбовен жребий
на служба зарад тебе ни зове.
Благослови ти тая нова вяра,
благослови децата си с любов
и знай - на всяко творчество разгара
ще минем първи ний на твоя зов.
И радостта ни ще е обща радост,
в полята, в школото, във всеки дом
и ще ехти вред песента на младост,
на сладък труд във вечния псалом…
ПОД ОБЛАЧНО НЕБЕ
Уморен лениво крета
лих самотник в тишината,
вечерна мъгла замята
в страх посърнали полята.
Нигде лъч, искрица бледна
знак за мил приют не дава,
само излеко подвява
остър дъх на вечер ледна.
***
Тихо шумят дървесата.
Есенен дъжд ръмоли.
Глъхне самотна душата
както дена във мъгли.
Отдих духа ми не чака,
болно сърцето тупти.
Есенен дъжд в полумрака
тихо шепти, шепти…
***
Отмори се, о, син на неволите,
есента те очаква в недрата си,
подари й ти мълком теглата си,
като майка тя моли те.
Упокой ще ти шепнат с ридание
листи жълти, клонаците голите.
Отмори се, о, син на неволите,
син на тъмно страдание.
ПОСЛЕДНИЯТ СЪН НА ЦВЕТЯТА
Сънуваха среднощ цветята миризливи,
че всички заживяват с блясък, както лете,
и всички наедно, зарадвани, щастливи,
протегнаха, разтвориха си цветовцете.
Но дойде пак денят с усмивка хладна, лека,
и докат заблестят си слънчевите зари, -
те сведоха челца си тихичко, полека, -
сланата есенна без милост ги попари.
***
Скрий мечтите си невесели,
мое щастие, ела!
Радост нова не понесе ли
тебе с орлови крила?
Аз не чакам със прегръдките,
на живот усмихнат, нов…
Пи щем двама ний от глътките
на божествена любов.
***
В измъчена памет
рой спомени мрат,
черней се далеко
изминатий път.
Хей младост, върни се!
- Не връща се тя!
Нима ще разцъфнат
увехли цветя ?
В измъчена памет
рой спомени мрат, -
ах, как е далеко
изминатий път!
ЖИВОТ
Умри - заспи.
Шекспир
Въ ранна утрина мушица еднодневка
виде за първи път чудний Божи свят
и с веселост, безгрижно тя заскача леко
по всеки нежен цвят.
Тя виде всичко вред наскоро и какви не
омайности плениха нейните очи
и без умора искаше безспирно, с радост
се тъй да си хвърчи.
- Ах, радвай се! - шептеше й зефирът леки,
ах, радвай се, ще те люлея сладко аз,
кога с отпустнати крилца заспиш навеки
в вечерний сладък час…
И скоро слънцето изчезна зад баири,
измина се полека веселия ден
и кацна си мушицата и в миг почина,
кат сякаш в сън блажен…
ПЕСЕНТА НА ЧУЖДЕНЕЦА
Вихри ветри, я развейте
моята тъга.
Песен мила ми запейте
весело сега!
Тук самотно, мълчаливо,
ще подслушвам ази живо,
в спомен вдълбочен.
Песента ви тъй далечна,
вашта веселост сърдечна
мила е за мен.
О, със мене вий летете,
в края бащин ме носете,
в тоз вечерен час.
Там ръце си ще разгърна
свойте мили да прегърна
с чувство родно аз.
Вейте вихри ветри с сила,
нека услади
песента ви буйна, мила,
моите гърди!
***
Привърших своя път, ей скоро ще погали
вечерен хлад горяло в огньове чело.
Изписани са вече моите скрижали
сред бури и тегло.
На радост и любов, другарко ненагледна,
последнята лъча залязва в далнини,
като прощален зов, като усмивка ледна
на миналите дни…
